„Малката“, Le petite, така наричат заради дребничкия й ръст една от най-прочутите жени на света – мадам Тюсо, създателката на музеите на восъчни фигури – вече в 26 града на Европа – от Лондон, през Париж, Берлин до Истанбул и Прага, в Азия и Америка (7 музея само в САЩ!).
В романа си английският писател от новото поколение Едуард Кари възстановява миг по миг динамично и с невероятно чувство за хумор и силни емоции живота на тази забележителна личност – през бедното й детство в родната Швейцария до Париж, където е асистентка на доктор Курциус, до триумфа й в Лондон. В центъра на романа с почти документална точност е възстановена обстановката в Париж преди Великата френска революция от 1789-1799 година – появяват се фигурите на крал Луи XVI, на кралица Мария Антоанета, на принцовете и принцесите. Мадам Тюсо работи в двореца „Версай“ като частна учителка по скулптура и рисуване на най-малката сестра на краля, принцеса Елизабет. Появяват се легендарните личности на енциклопедистите – Волтер, Жан Жак Русо, Дидро, на великия американец Бенджамин Франклин, а с избухването на революцията – демократите и тирани: Марат, Робеспиер, Дантон, Сен Жюст, като наред с тях с най-големи подробности научаваме всичко за щурма на Бастилията, за гилотината, от която дори самата мадам Тюсо по чудо се спасява – до срещата й в затвора с Жозефин, която още не е станала съпруга на Наполеон и императрица на Франция, след това присъстваме на извайването на восъчния портрет на самия император.
Във финала на романа Тюсо е в Лондон, където и до днес е музеят й, на Бейкър Стрийт, недалече от прочутата квартира на Шерлок Холмс. Вече на преклонна възраст, тя общува с Чарлс Дикенс, с философа Едмънд Бърк, с победителя на Наполеон – херцога на Уелингтън и други прочути английски величия от епохата.
Едуард Кари (р. 1970 г.) е английски драматург и романист. Той адаптира за сцената „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд и „Пинокио във Венеция“ на Робърт Кувър. Като млад работи в музея на восъчните фигури на мадам Тюсо в Лондон, учи в САЩ и днес е преподавател в университета на Тексас, женен е за американската писателка Елизабет Макракън, носителка на национални награди, чийто най-известен роман е „Къщата на великана“. От 2000 до 2015 година Едуард Кари пише пет романа, през 2018 публикува най-нашумялата си творба романа „Малката“, преведен с огромен успех в Русия, Франция, Германия и др. Кари често илюстрира сам с ексцентрични рисунки своите романи.
Следва откъс от книгата.
Шестдесета глава
Небесното ложе на доктор Джеймс Греъм
Някои сгради, независимо от това какво ги е сполетяло, било защото са били изоставени или пък пребоядисани, било защото са оставени както са си или са отдадени под наем на нови квартиранти, които ги рушат – въпреки всичко тези сгради пак съхраняват своя характер. Предприятието, което доктор Джеймс Греъм беше опразнил, представляваше точно такава сграда. Нямаше го вече на Булеварда доктор Джеймс Греъм, побягнал беше той в своята Шотландия и въпреки това една част, някаква миризма, някаква съществена следа от този доктор оставаше. Може би беше някакъв копнеж, може би беше похот, каквото и да беше, нещо от него се беше запазило, когато той си замина, и каквото и да беше то, не можеше да напусне къщата. „НЕБЕСНОТО ЛОЖЕ“ НА ДОКТОР ГРЕЪМ СЕ ДАВА ПОД НАЕМ се четеше надписът на Булеварда срещу нас и през дългите сутрини и следобеди аз свикнах да гледам през прозореца към изоставената сграда.
Върху външните стени имаше лющещи се останки от два силуета: единия – на мъж, другия – на жена, като и двамата по никакъв начин не можеха да се смятат за облечени. Наблюдавах тези призрачни тела. Едмон дойде и седна до мен. Беше застанал на светло.
– Едмон – рекох аз, – Едмон, сега те виждам съвсем ясно.
– Мари – отвърна той, – да, Мари. Радвам се, че това си ти.
Той ме улови за ръка. Двамата седяхме на прозореца, той – съвсем близо до мен, и наблюдавахме къщата на доктор Греъм. Наблюдавахме сградата отсреща. Аз се питах какво ли ще е, ако се намирах вътре в нея.
В една мъглива вечер, в която рядко се мяркаха хора навън, ние се приближихме до къщата на доктор Греъм. Прекосихме калната сигурна зона между нашата сграда и неговата, водени от онези силуети. Изправихме се на пръсти и се опитахме да погледнем вътре, но в началото не видяхме нищо. Само тъмнина. Откъм задната страна имаше врата, която, както установихме, лесно можеше да се отвори с взлом и ние влязохме вътре. Осмелихме се да запалим свещ. Понеже бяхме влезли отзад, сега се оказахме в тази част на сградата, която, както веднага разбрахме, не беше предназначена за широката публика. Ние – аз и Едмон, бяхме се оказали в гримьорните на дома на доктор Греъм. Счупени огледала, оръфана долна фуста на пода, чантички за гримиране, загубило смисъла си съобщение, изписано върху къс пожълтял картон: Да се срещнем в кафене „Рампоно“? По същото време?, и подписано Гладният Виктор.
...Сега се озовахме във вестибюла и се поспряхме за малко там, за да прочетем съобщението, изписано на стената:
Добре дошли в храма на доктор Греъм, построен за умножаването на рационалните същества, които да са надарени с по-голяма красота, както душевна, така и телесна, в сравнение с настоящата недорасла, хилава и плиткоумна раса от подложени на изпитания смъртни люде, които пълзят, тормозят се и любезно се дебнат да си прережат един на друг гърлата заради абсолютно нищо в по-голямата част на това земноводно кълбо. Добре дошли вътре, наистина сте добре дошли. Тук вие няма да бъдете разочаровани, но от сега нататък ще бъдете променени. Влезте, открийте се за повече влияния. Само влезте. Влезте.
– Едмон – казах аз, – нека ние самите да тръгнем на тази обиколка, крачка по крачка, така, както е описано, какво ще кажеш? Нека я направим така, сякаш това заведение пак е отворено за събралата се вечерта тълпа.
– Да, Мари – съгласи се той.
– Добре – казах аз и прочетох следващите думи на глас: „Продължете под въздействието на освобождаващата ни от оковите музика, сред благоуханията“.
Влязохме в една зала, чиито стени бяха изрисувани с голи тела, застанали много близо едно до друго – осветени от трепкащата светлина на свещта на Едмон, те сякаш се движеха. МУЗИКАТА ОМЕКОТЯВА МОЗЪКА НА ЩАСТЛИВАТА ДВОЙКА, ЗАПАЛВА В ТЯХ САМО ЛЮБОВ, ПОТАПЯ ГИ В ХАРМОНИЯ – беше изписано над главите ни.
– Трябва да си представим, че свири музика, Едмон.
– Да, Мари – прошепна той, – аз почти я чувам.
Тръгнахме нагоре по стълбите, като се държахме за перилата, облечени в подплатена коприна. В горния край на стълбището имаше висока врата, над която също стоеше надпис:
Вътре ще намерите НЕБЕСНОТО ЛОЖЕ НА ДОКТОР ГРЕЪМ. Нито аз, нито някой от слугите ми не бива нито да видят, нито да знаят за гостите, които са потърсили покой в тази зала, която аз наричам SANCTUM SANCTORIUM, Светая Светих! НЕБЕСНОТО ЛОЖЕ НА ДОКТОР ГРЕЪМ. Цялото обзавеждане на този апартамент, за което аз мога да дам съвсем слаба представа с думи, е осигурено срещу солидно заплащане в резултат на дълги и интензивни проучвания. Сега отворете вратата!
Едмон го направи. Но ние застанахме не пред Небесното ложе на доктор Греъм, а в едно преддверие. Пред нас имаше друга врата с друг украсен надпис над нея:
ЗАМЪКЪТ НА ХИМЕН.
Имаше и допълнителни указания: Сега позволете на моите слуги да вземат от вас вашите вещи, които ще ви бъдат върнати, напоени с още по-сладка миризма, когато всичко приключи. ТИХО СЕГА! Не казвайте нито дума!
Свещта на Едмон трепкаше все по-силно, както виждах – обаче в момента, в който се готвех да подам ръка, за да го успокоя, се улових, че и моята ръка трепери. Продължихме да четем:
Крайно разумно и уместно е за тези, които ще бъдат посветени в тайнството, ако те изпитват такава нужда, нещо, което винаги ще бъде насърчавано, да помогнат на партньора си да свали от своето тяло наложените от обществото вещи. Не се позволява да се внасят обувки вътре. Нито сака. Нито бонета. Нито перуки. Нито рокли. Нито панталони. Нито ризи. Нито корсети. Нито долни дрехи. Нито бельо. Нищо. Абсолютно нищо.
И тези думи бяха толкова заповедни по същество, че макар двамата да се бяхме разтреперали, изпълнихме разпорежданията и се заловихме сякаш в транс да изпълняваме задачата да се събличаме един друг: неумело се мъчехме с дрехите на другия, развързвахме всичко и го пускахме да падне на куп върху пода, като през цялото време се опитвахме да си поемем въздух, което не беше лесно. Онази част от Едмон, която беше покрита, сега се разкри. А той ми прошепна:
– Мари, зърната ти са много малки и много остри. Не ми беше минавало през ума.
Не казах нищо.
А Едмон продължи:
– Много са хубави.
И тогава аз нежно му промълвих:
– Шшшшт – защото имаше и друг надпис: БЕЗ ДУМИ. НИКАКВИ ДУМИ. САМО МУЗИКА. СЛУШАЙТЕ МУЗИКАТА.
Само че единствената музика, която ние можехме да чуем, беше туптенето на сърцата ни.
Сега Едмон, тръгвайки пред мен, отвори вратата и пред нас се откри голяма копринена завеса, върху която бяха изрисувани заповедните думи: PROCUL! OPROCUL ESTE PROFANI! Настрани, о, стойте настрани, непосветени нечестивци! Намерихме процеп в завесата и минахме през него, а Едмон прошепна:
– Небесното ложе на доктор Джеймс Греъм!
Нямаше съмнение, че беше то, защото никой друг предмет в историята на предметите, предназначени за заставане в хоризонтално положение на човешките същества, не можеше да прилича на него. Размерите му бяха цели шест метра на четири и половина, а окачен върху тази толкова голяма повърхност беше огромен купол с кръгло огледало вътре, което отразяваше идеално надиплените копринени чаршафи долу. Под купола имаше колосална табла в горния край на леглото с още едно наставление на доктор Греъм:
ПЛОДЕТЕ СЕ. РАЗМНОЖАВАЙТЕ СЕ И СЕ ШИРЕТЕ ПО ЗЕМЯТА.
Двамата с Едмон изглеждахме толкова дребни пред това легло. Нямаше дори стълбичка, по която да се качим на него. Ако бяхме отведени до някое просто легло, по-скромно и сдържано по природа, ако бяхме се оказали в някое неподправено, непретенциозно и приятно местенце, вероятно можеше да се почувстваме по-спокойни един с друг, но когато бяхме изправени пред тази пищна дворцова структура, издигната за титани, ние се чувствахме съвсем дребни и неуверени.
Имах усещането, че ме наблюдават в тази странна зала, сякаш самата аз представлявах една восъчна фигура, която трябва да се огледа от всички ъгли. Тридесет и две годишна. Миниатюрна женичка. Покатерих се на леглото и издърпах прашните чаршафи върху себе си. Миг по-късно Едмон ме последва.
Той допря устните си до моите съвсем сухи в началото устни, а след това ме целуна по бузите и по шията. Едмон издаваше звуци, сякаш въздишаше, сякаш беше много сънен, а след това бях внимателно тласната да легна по гръб и той продължи да ме целува надолу от шията, като устните му вече не бяха толкова сухи. Последваха нежни целувки по рамото ми. Усетих го, че се плъзга още по-надолу и след малко се оказа при гърдите ми, които бяха докоснати от пръстите му, а след това целунати.
– Гърбът ти се изви – прошепна той. – Ти започна да дишаш тежко!
Много малко след това Едмон Анри Пико с тласък влезе в мен и ме изпълни цялата, държеше ме с ръце и ме разклащаше. Аз затворих очи и в мрака пак видях Едмон.
– Аз съм Едмон Анри Пико – каза той, – а ти си Мари Гросхолц, известна като Малката, и всичко е точно така, както трябва да бъде и както отдавна трябваше да е.
И така нататък. Имаше едно време едно недостъпно момиче, в което никой не беше проникнал, докато един следобед то не беше разголено и изложено на показ и отвътре една друга Мари Гросхолц не се бе появила, болезнено момиче, лишено от кожа, което съществуваше точно под повърхността. И което повече не можеше да бъде скрито.
Такъв беше животът. Това беше един такъв живот. Аз бях влюбена.
Бях влюбена в Едмон.
След това и двамата се подчинявахме на мъчителното желание в най-различни случайни мигове и се промъквахме на Булеварда, за да се намерим двамата върху счупеното легло на доктор Греъм. Понякога бяхме толкова припрени, че аз оставах по рокля, а Едмон се спъваше в смъкнатите си панталони и в дългите си чорапи, смачкани и събрани в краката му. И нямаше значение, че ние бяхме единствените истински същества в онзи изоставен имот, защото отново го върнахме към живот. За мен в моя живот това тяло беше тялото на всички тела, тялото на Едмон Анри Пико – и то беше мое. Аз станах най-добрата познавачка на Едмон Анри Пико и ужасно се гордеех с научните си познания. Ние наистина бяхме един за друг, от лакътната кост до лъчевата кост, от малкия пищял до големия пищял. И винаги накрая там беше Едмон, който ме гледаше така съсредоточено и полагаше глава на гърдите ми.
Този живот, мислех си, продължава и постоянно ни изненадва.
Тази малка кутийка, тази глава, свършва тук, запечатана и плътно изолирана от останалите край нея, така че тези други хора от другите глави да не могат да идват тук и да ни безпокоят, така че капакът ѝ да остане запечатан и никога да не се изсипва извън границите ѝ, но да остава плътно затворен, скъпоценен, божествен, тържествуващ и прекрасен също така. Но да остане сам-самичък. Восъкът също е нещо, което остава в уединение. Восъкът запечатва писма. Восъкът съхранява всички думи на света там, където те трябва да бъдат, докато не се появят онези истински ръце, които имат правото да ги извадят.
