Добри новини за феновете на украинския майстор на поезията и прозата Юрий Андрухович - "Любовниците на Юстиция", или неговият "параисторически роман в осем и половина епизода", е най-новото му заглавие на българския книжен пазар.
В него реалност и илюзия се сливат в смъртоносна прегръдка. Осмината герои, разхвърляни между XVII и XX в., са свързани помежду си от безбройните извършени престъпления, от демоните, които таят у себе си, от тежките присъди, които получават, от един пътуващ цирк и – разбира се – от любовта. В тази въртележка от битови и политически убийства, изнасилвания и грабежи, малтретирани деца, идеологическо предателство и предателство в името на идеята, взимат участие гневни военачалници, политически идеалисти, безскрупулни агенти на КГБ, дисиденти и бунтари. Невинаги справедливи, но всеки път ужасяващи.
"Любовниците на Юстиция" е шарена литературна мозайка, разположена насред галицийската действителност, в която с ирония и хумор се преплитат пикаресковият романен стил, детективски загадки и реални исторически събития. С виртуозни композиционни и стилистични похвати Андрухович описва осемте различни истории и ги събира в един завършен литературен продукт. Последната половинка остава за любопитството на читателя.
Вече почти четири десетилетия Юрий Андрухович стоварва върху главите на публиката саркастичната си, апокалиптична и карнавална проза и сюрреалистичните си, стряскащи стихове. Роденият през 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна, музикант и писател е един от малцината хора на словото днес, които изнасят рецитали пред пръскащи се по шевовете зали. Бунтар, превърнал се в законодател, канонизиран богоборец, Андрухович започва кариерата си през 1985 г., когато заедно с още двама млади поети създават популярната литературна група "Бу-Ба-Бу" (Бурлеска-Балаган-Буфонада). Тримата автори се стремят към обновление на украинската култура чрез връщане към традиционното ѝ карнавално начало, което се оказва особено адекватно в условията на рушащата се Съветска империя, когато в опустошената душа на социалистическия човек върлува подсъзнателният масов синдром на прехода. Големият пробив на Андрухович идва през 1991 г. с "Московиада. Роман на ужаса" ("Парадокс", 2009 г.), който превръща автора си не само в институция в родната му Украйна, но и в лице на новата украинска литература пред света. На български е издаден и романът му "Дванайсетте обръча" ("Парадокс", 2013 г.).
Прочетете откъс от "Любовниците на Юстиция" от Юрий Андрухович, която излиза от издателство "Парадокс" в превод на Албена Стаменова. >>>
Втори епизод
„БС, убиецът на СБ“
1
Човекът, наречен Богдàн Сташѝнски, има всички основания да претендира за водещо място в Борхесовата „Световна история на безчестието“. В живота си той няколко пъти съзнателно и хладнокръвно е престъпвал границите, отвъд които вече няма прошка. Затова думата „герой“ по отношение на него може да изглежда крайно рискована. И все пак именно той, а не неговата жертва, за която ще стане дума след малко, би могъл да стане герой на моя въображаем филм. Нека в такъв случай главното ми оправдание бъде това, че никога няма да направя този филм. Остават ми наивните опити поне някак да го опиша с думи и изречения – както в детството обичах да разказвам на съучениците си филми, които в действителност не съществуват.
Неизвестният за мене Джон Стийл, кореспондент на американското списание „Life“, в очерка си за Сташински го нарича „чудовище в човешки образ“. Ако се вярва на интернет, Джон Стийл публикува очерка си през септември 1962 г., тоест по съвсем топлите следи на описваните събития. Във всеки случай именно това изследване на шпионска тема на неизвестния Джон Стийл ми служи за синопсис. С други думи, то не ме оставя на мира вече няколко седмици; аз виждам своя филм на цели парчета и отделни кадри и той като цяло ми харесва.
Но как да го преразкажа? Да започна с приблизителната експозиция?
„Чудовище в човешки образ“ и „робот-убиец“. С такива думи Джон Стийл характеризира Сташински. Честно казано, тези характеристики трябва да се заслужат. Тук определящ е, най-вероятно, безотказният и фактически безупречен автоматизъм, с който Сташински се подготвя за изпълнението и изпълнява. Той е бил идеалният изпълнител на много специални задачи. По шпионски казано, той действа чисто, тоест съвършено – нищо човешко не предизвиква нарушение на работата му, никакви сантиментални сривове или психо-невротични избухвания. Гениалността му като убиец се състои в това, че и досега нямаше да знаем кой точно и при какви обстоятелства е ликвидирал и Ребет, и Бандера, ако една вечер Богдан Сташински, известен също като Йозеф Леман, не беше срещнал на танци някоя си Инге Пол, немкиня, 21-годишна, фризьорка. И не беше се осмелил да я изпрати след танците до вкъщи.
Така се ражда чувството, което води до най-шумния шпионски скандал през изминалия век и повлича след себе си жесток кариерен крах на цели седемнайсет най-висши офицери от КГБ. А целият Западен свят за пореден път затвърждава съмсем несложното убеждение за криминално-асасинския характер на болшевишката система. В този смисъл Сташински се явява и наказателно средство на историята с цялата ѝ присъща ирония: той прави тайното очевидно. Дори ми се е случвало да прочета, че Берлинската стена, издигната в нощта на 12 срещу 13 август 1961 г., в действителност била издигната с единствената цел да отреже на Сташински всички възможни пътища за бягство. Това предположение, въпреки очевидната му претенциозност и известна инфантилност, може да изглежда съвсем основателно в символичен смисъл. Така че любовта на украинския предател (който е и съветски шпионин) към обикновената немска фризьорка придобива без преувеличение геополитическо значение.
За Сташински, по-точно с негово участие, вече е сниман един филм. В интерес на истината сюжетната линия на тоя герой в него ми изглежда, както всъшност и целият филм, твърде опростена и плакатно подчертана. Може авторите му да са си поставили за цел именно създаването на такъв филм-плакат, като са смятали това за необходима и достатъчна първа стъпка тогава, през 1990-те. Само дето защо във всичко първите ни крачки така и си остават първи. Но това между другото.
В този филм виждаме образцово-показния Степан Бандера, надарен, освен с всички задължителни за една политическа икона добродетели, и с някои чисто положителни лични качества, преди всичко на образцов семеен мъж, който в никакъв случай не може (и най-важното – пази, Боже! – не трябва) да има нито една слабост, а най-малкото, да кажем, към нежния пол. Убиецът му Богдан Сташински съответно е слаб по дух приспособленец, трепереща твар и ясно открояваща се шугава овца в героичното украинско стадо.
Наистина Сташински е гадина, но от тия, на които, кой знае защо, им е писано да се спасят. И точно затова той, а не Степан Бандера, би могъл да стане герой на моя въображаем филм, който, за щастие, никога няма да ми се наложи да снимам.
Но мога да си го представям. Това впрочем е много по-интересно и увлекателно. В този филм би трябвало да се разказва преди всичко за хаоса на историята и за кръв. Например за кръвта по костюма на Вожда. Но – и това за мене е много по-интересно – това би могло да е филм за бунта и съпротивата. Героят му Богдан Сташински внезапно се разбунтува срещу работодателите си и – по стечение на обстоятелствата – благодетелите си, той решително излиза (е, добре, изпълзява като влечуго!) от Системата, въпреки че тя го е овързала с всичките си прегръдки и ласки, а най-вече с еднаквата им кръв. Както и въпреки това, че от нея просто лъха съвсем недвусмислена, дори гарантирана заплаха за незначителния му шугаво-овчи живот.
