Две години след като "Рафаел", първият и единствен роман документ за времето между двете световни войни и Българския холокост, се превърна в бестселър и в едно от най-дискутираните заглавия у нас, Леа Коен се завръща с нов исторически трилър.
В "Жените от кино Рояль", писателката тръгва по следите на отдавна заровени тайни и разобличава болезнени истини: за българската политика, за методите, по които работи съдебната система, за поръчковата журналистика, за предразсъдъците към хомосексуалистите, но най-вече за отношението и насилието над жените – преди осемдесет години и сега. Действието в книгата се развива в две епохи, които се пресичат със съдбите на героите.
Всичко започва през 2017 г., когато в подземието на столичен театър са открити човешки кости. Константин Радославов, звездата на българската журналистика, е репортерът, който първи отразява случая със сензационен очерк в голям вестник. В резултат героят е въвлечен в полицейското следствие по случая.
Смил Ангелов, реален персонаж от миналото, е началник на Пети полицейски участък през 30-те години. Образцов чиновник, верен на двореца, тази нестандартна личност съставя "Пътеводитель на София" – безценен наръчник за столичния живот между двете световни войни.
Жак Асеов е тютюнев магнат, собственик, главен акционер на "Балкантабак" и на медийния холдинг "Стопанско развитие". Асеов е благодетел и меценат, обичан от служителите, но и влязъл в полезрението на Никола Гешев, началник на политическото отделение "А".
Какво свързва тримата мъже? Разбира се, жените – чиновничка в общината, театрална дива и полицейска съпруга с артистични наклонности. В дъното на тяхната обща история се крие неподозиран любовен конфликт.
Премиерата на "Жените от кино Рояль" ще се състои на 3 декември от 18:00 ч. в театър "Българска армия" на камерна сцена "Миракъл" с участието на авторката Леа Коен, актьора Веселин Ранков, журналиста Николай Колев и издателя Виктория Бисерова. А на 7 декември от 16:00 ч. Книжен център "Гринуич" ще бъде домакин на дискусия по книгата, в която ще се включи и журналистът Георги Коритаров.
Леа Коен е една от най-известните български съвременни писателки. От 1996 година до днес е публикувала 14 книги (10 романа, сборник с новели, документални изследвания). Една част от тях са преведени на немски, английски, испански, гръцки, сръбски, румънски, турски, хърватски, македонски език. Романът ѝ "Консорциум Алтернус" в немски превод е номиниран през 2011 г. в Германия за Европейската награда за литература, а през август 2014 година испанското издание става Книга на месеца в Испания. Влиятелният испански всекидневник El Pais я нарича "една от най-интересните европейски съвременни авторки", а Frankfurter Algemeine Zeitung я сравнява с нобелистката Херта Мюлер. Издателство "Ентусиаст", с което Леа Коен работи от 2012 година насам, е издало 5 нейни книги: 3 романа, сборник с повести и документалната книга "Ти вярваш", преведена впоследствие на английски и македонски език.
Прочетете откъс от "Жените от кино Рояль" от Леа Коен, която излиза от издателство "Ентусиаст". >>>
ПЪРВА ЧАСТ
КОСТИ
ОКТОМВРИ 2017
I.
София, столица на България
Константин Радославов, журналист на свободна практика
София може би не е „велика“ по мащаби и значение като Париж или Лондон, но със сигурност е една от симпатичните и приятни за живеене европейски столици.
През нея също преминава река, наречена Перловска, по името на едно малко селце на десетина километра от града, което отдавна вече не съществува. Тя представлява тесничка водна лента на дъното на дълбоко устие, която дискретно е заобикаляла първоначалните рамки на града, сякаш е очертала с черен молив границата му с полето.
Градът не е разполагал нито с крепост, нито със стена, но в края на деветнайсети век е добил представителен вид благодарение на двама чешки архитекти – Адолф Коларж и Вацлав Прошек, които построили на източния и западния вход на града два величествени моста. Наречени Орлов и Лъвов, те били увенчани с по четири огромни статуи на съответните на имената им царствени животни. Строителството се извършило веднага след Освобождението, в рекорден срок от две години между 1889–а и 1891–ва. С построяването на двата моста София се сдобила и с първите си паметници. В по–късно време каменното семейство на лъвове и орли се разраснало значително. Днес те разкрасяват немалко представителни обществени сгради в сто- лицата и дори някои покриви в центъра на града. Като давали предимство на символични статуи на животни, вместо на хора, българите от онази епоха се проявили като разумни и практични хора, което днес има важна последица предвид непрекъснатите дебати и спорове за исторически паметници. Орлов и Лъвов мост си остават най–емблематичната украса на София.
Реката под двата моста е една незначителна водна струйка. Вероятно поради това по бреговете ù никога не са били издигнати големи сгради, подобни на дворците във Виена или Будапеща. Там никнат само ракити и други ниски храсти.
Но ако през София не минава голяма река, която да кара сърцето ù да тупти, то може да се каже, че тя си има улица с подобно предназначение.
Това е улица „Раковски“, която разсича София, без да я дели на бедна и богата, на лява и дясна, на весела и сериозна, както реката Сена в Париж. Със своите 3850 метра дължина „Раковски“ безспорно печели състезанието за най–дълга градска столична артерия и може би е единствената в София, която най–малко четири пъти сменя надморската си височина. Тя започва от северната част на града, спуска се и се изкачва по хълмовете му, заобикаля дискретно най–забележителните сгради и накрая скромно завършва в един сокак до южната част на Перловската река. Един час време е достатъчно, за да я проходи нормален минувач пеш, ако, разбира се, не се изкуши да се спре на хълма пред катедралата „Св. Александър Невски“, не се отбие в ресторанта на „Славянска беседа“, не спре на ъгъла с площад „Славейков“ и не подмине ъгъла с булевард „Патриарх Евтимий“, без да се загледа в ученичките, които излизат от Френската гимназия.
„Раковски“ е не само най–дългата, но и най–мистериозната улица в София. Там са извършени някои от знаковите убийства в историята на България. Бил е посечен министър–председателят Стефан Стамболов близо до къщата си на номер 124, малко преди улицата да кривне наляво в посока към Перловската река. Мястото със скритите сокаци наоколо, вътрешни дворове и двойни входове очевидно е било подходящо скривалище за убийците му. Днес тази сграда не съществува.
Обитателите на квартала съжаляват за оригинална- та двуетажна къща с мрачна слава на същия ъгъл, където според легендата съпругата на Стамболов, Поликсени, е държала в продължение на дни отрязаните му ръце на единствения ъглов балкон с големи прозорци към улицата.
Около двеста метра пò на юг, на номер 136, се на- мира друг софийски адрес с трагичен ореол, оставен от най–митичната българска любовна двойка Лора Каравелова и Пейо Яворов, обитавали някога къщата. Това е мястото, където на 30 ноември 1913 година е загинала от фатален изстрел Лора и където две години след нея угасва и Яворов. Красавицата е поразена с куршум в сърцето, а поетът – в слепоочието. Авторът на въпросния фатален първи изстрел и до днес е предмет на литературни разправии.
По „Раковски“, минавайки от локал в локал, се е скитала и сестрата на Лора, Виола, другата несретна дъщеря на Петко и Екатерина Каравелови, със закачена на гърдите си снимка на убития си през 1925 година съпруг, журналистa Йосиф Хербст. След изчезването му в килиите на Обществената безопасност обезумялата жена все обикаляла по дължината на „Раковски“, питайки минувачите: „Къде е той?“
Списъкът на знаменитости, загинали от насилствена смърт на „Раковски“, може евентуално да бъде допълнен, ако се вярва на слухове, и с писателката Яна Язова, лобното място на която оформя трагичен триъгълник с другите две. За тази неразкрита досега трагедия напомня скромна паметна плоча на номер 161 със следния енигматичен текст: „Тук живя Яна Язова, писател (1912–1974)“. В годината на смъртта ù никой от съседите ù не е подозирал, че дели покрив с голяма писателка, издадена едва през 90–те години. Все още красива и достолепна за своите шейсет и две години, тя е намерена почти месец след смъртта ù в самотния ù апартамент по нетърпимата миризма на разложение от жилището, за която съседите докладват на милицията. Вонята била съпроводена с отчаяното мяукане на седемнайсет прегладнели котки, съжителствали с писателката.
Въпреки мрачната си слава улица „Раковски“ е и най–забавната в целия град. По дължина само от един километър на нея са разположени шест театъра и Националната опера. Вечерно време по улицата като река се стича многобройна публика от млади, стари и деца. Те изпълват най–напред салоните, а след това и близките ресторанти и кафенета, където животът не заглъхва до късно през нощта.
Улицата е пресечена на две места от трамвайни релси. В тяхното направление песимистите съзират мрачна символика: едната линия е започвала от Духовната семинария и завършвала в градските гробища. Оптимистите обаче виждат друго: втората трамвайна линия е начевала на границата между двата най–бедни софийски квартала „Коньовица“ и „Ючбунар“. След като е преминавала от запад към изток по цялата географска и социална скала на София, днес тя достига до онази новозастроена част, където бивши пролетарии и външни заселници обитават нови бетонни сгради с предимно младо население. Може да се каже, че тези квартали са утробата, изворът на живота и на прогреса в София.“
Точно 1200 думи.
Константин Радославов беше сравнително доволен от себе си. Като опитен журналист се справяше с лекота с всеки поръчан текст. За този трябваше да получи двоен хонорар, тъй като беше част от проект по европейска про- грама за реклама на столиците на страните членки на Европейския съюз. Трябваше да разкаже „живо и с исторически факти“ за някоя от най–известните улици в София.
През есента на 2017 година България се гласеше да поеме след броени седмици председателството на ЕС.
Това беше рутинна процедура, по–скоро досадно бюрократична, но страната се подготвяше за нея като за дълго- очакван годеж. Текстът на Радославов трябваше да бъде информационно–исторически, без да е грубо пропаганден, но да доказва на европейците, ако все още се съмняваха в това, че София е град с европейска история и минало.
От общината, с която имаше известни контакти, предложиха на Радославов сам да избере за коя известна улица в София да напише материал. Впрочем контактите му там бяха повече сексуални, отколкото професионални, и се изразяваха в приятни следобеди в компанията на Емилия, сътрудничка в отдел „Връзки с обществеността“, която очевидно ценеше неговата мъжественост. Емилия дискретно го беше препоръчала, за да му възложат материала. Статията му, в обем от 1200 думи, щеше да бъде публикувана в едно от неизброимите издания на Европейската комисия, които почти никой не четеше, но щеше да бъде преведена на три езика. Това беше единственото, което галеше самолюбието на Радославов, освен хонорара от петстотин евро. Като повечето си колеги и той страдаше от чувство за недооцененост и от липса на пари, състояние, разпростряло се като ноемврийски смог върху целокупното българско работещо население. От целия текст Радославов харесваше най–много сравнението си с реката и с молива. Доволен беше от метафората и се надя- ваше редакторите и поръчителите да я оценят.
Изборът на улицата, на която посвети своето журналистическо вдъхновение, не беше труден за него. Беше предвидим и логичен, а също продиктуван и от обикновена практичност. Самият Радославов живееше в същия онзи „сокак в Южната част на Перловската река“, в самия край на „Раковски“, в неголяма стара сграда. Обитаваше таванския етаж, превърнат от собственика в малък мансарден апартамент, чийто висок според Радославов наем се оправдаваше единствено от местоположението. Очевидно Емилия Моравска от общината също се беше поддала на чара на тази ергенска обител. Тя не беше единствената. И други дами оставаха очаровани от любовните срещите при закрити врата с известния софийски журналист на това място. То се намираше в тиха и скрита от градската тълпа улица, в каквато се превръщаше „Раковски“ в края на своята топография. Освен това беше на пешеходно разстояние от центъра, изключително предимство за малки, непретенциозни романтични бягства по всяко време на деня. Емилия се ползваше с привилегията да идва по всяко време, стига това да не се случваше повече от два до три пъти месечно. Радославов мразеше обвързващи отношения и по всякакъв начин ги избягваше. Като следствие на това Емилия се принуждаваше да го търси и по други поводи, както се случи с въпросния материал, за който беше ходатайствала лично пред началничката си Светлана Радомирска.
Радославов прочете бегло написаното, поправи няколко думички и веднага го изпрати по електронната поща на поръчителя.
След като получи неговото софийско откровение, Радомирска му се обади почти начаса:
– Господин Радославов, материалът ви е хубав, но из- общо не става за целта на проекта, за който ви го възложихме. Много е мрачен, дори зловещ. Така ли ще представяме София пред европейските ни партньори? Защо не се отбиете на едно кафе да си поговорим малко? Ще се наложи да го преработите.
Рядко му се случваше някой да поправя написаното от него. Затова отвърна с непремерена рязкост:
– Съмнявам се. Не променям вече написаното.
– Ама моля ви се, недейте така – почти изплака Радомирска.
След което събра кураж и добави:
– Ако не желаете, ще се наложи да върнете аванса, който ви дадохме.
Радославов мислено беше архивирал есето си, което Радомирска нарече с грубата дума „материал“. То вече беше потънало някъде в ефира от електронни съобщения и дори не беше предназначено да бъде отпечатано на хартия, тъй като щеше да се появи в някакъв електронен сайт. Обаче се ядоса на обаждането й по чисто „литературни“ причини, както сам се убеждаваше. Началничката на Емилия заемаше в общината пост, предоставян по традиция на особено приближени и верни хора, които не се отличаваха със свръхинтелектуалност, и едва ли беше способна да оцени тънката ирония в неговия текст. Можеше обаче да му изиска аванса от двеста и петдесет евро, които Радославов беше получил и отдавна вече беше похарчил.
Подвоуми се дали да приеме поканата, или просто да я прати на майната й, като прежали остатъка от хонорара. Нямаше да може да понесе наставления, дадени в кабинет, в който не само че нищо не разбираха от писане и от журналистика, но дори нямаха и представа каква е била София преди двайсет или трийсет години, та камо ли по–рано. За разлика от тези чиновнички, които властта след избори сменяше като мека мебел според удобството, Константин Радославов беше израснал в София. Представата му за любимия и мразен град се простираше далеч отвъд обхвата на личните му спомени. Причината за това беше отчасти сладкодумието на баба му, стара софиянка, която вместо да съчинява приказки с измислени герои, му разказваше случки от софийските дворове и улици. Те бяха ту смешни, ту тъжни, понякога дори страшни, но винаги пълни с интересни подробности. Нейните разкази бяха истинска хроника за всичко преживяно от софиянци в продължение на близо един век.
