Все повече усещаме как лятото лека-полека започва да си събира багажа и да си тръгва…

Слънчевите лъчи все още греят, но има нещо различно в тях – по-меки, по-малко интензивни, сякаш те също се подготвят за сбогуване. И няма по-добър начин да се разделим с лятото от поезията на Петя Дубарова – чиито стихове носят в себе си топлината, свободата и меланхолията на изтичащия сезон

„Лятото изтече като пееща вода. Тежко ми е — колко много, много пих от нея.“

Тези думи на Петя Дубарова улавят онова странно усещане на пълнота и празнота, което изпитваме в края на сезона. Пълнотата от изживените мигове, от смеха, който е оглася бреговете, от танците на плажа до зори. 

Празнота, защото знаем, че това време няма да се върне (скоро). Лятото, като пееща вода, преминава през нас – оставя следи, които ще носим в себе си.

 

„Заровило рошава глава в полата ми, лятото плаче. Аз го изпращам до тополата и го целувам за последен път по челото.“

Трудно е да се сбогуваме с нещо, което ни е донесло толкова радост и безгрижие. В тези стихове се крие носталгията, която изпитваме при мисълта за края на лятото. 

Въображението на поетесата ни помага да видим лятото като нещо живо, като приятел, който трябва да изпратим. Тази метафора ни кара да се замислим колко силна е връзката ни с тези летни дни – толкова силна, че сбогуването с тях става почти като сбогуване с близък човек.

„След лятото остава само пепел от мрак и прегорели смехове.“

Петя Дубарова успява да обрисува усещането за преходност и мимолетност на времето. Смехът, който е огласявал топлите нощи, сега е само спомен – прегорял, но незабравим. В тази „пепел“ се крият всички наши летни спомени – топлината на слънцето, усещането за солената морска вода по кожата, ароматът на коктейли и уханието на море. Всички тези спомени ще носим със себе си през идващите студени месеци.

„Изсъхналия бански аз прибирам с дъх на сол, на пясък и скали, морето е горчиво като бира, че трябва с него да се разделим.“

Продължи да четеш