Френският писател Жером Лубри прави своя дебют на българския пазар с обсебващия трилър "Тайните убежища" - книгата не само обра овациите на европейските читатели, но и беше отличена с престижната литературна награда от фестивала в Коняк за най-добър роман на 2019 г.

Причината за това не е случайна. Лубри създава пристрастяваща, обезпокоителна и разтърсваща сетивата психологическа мистерия, която разбива усещането за времепространство и размива границите между реалност и фикция.

Всичко започва, когато наскоро установилата се в Нормандия Сандрин е помолена да изпразни дома на баба си, живяла сама недалеч от брега на малък остров. Когато пристига на това сиво и студено място, Сандрин открива няколко възрастни обитатели, живеещи в затворено общество.

Всички те описват баба ѝ като очарователен и сърдечен човек – твърдения, които са много далеч от представите на младата жена. И все пак атмосферата на острова е изключително странна.

След няколко часа, прекарани на него, Сандрин разбира, че обитателите му пазят тайни. Нещо или някой ги ужасява. Но защо тогава никой от тях не напуска острова? Какво се е случило с децата от набързо затворения летен лагер през 1949 г.? Коя всъщност е била баба ѝ?

Няколко дни по-късно Сандрин е открита лутаща се на континента – цялата покрита в кръв, която не е нейна. Но чия е тогава?

Изумителна, откачена и майсторски написана, "Тайните убежища" впримчва читателите в лабиринт от илюзии и съмнения. Романът кара всеки, докоснал се до него, да скача от изненада към изненада, от удивление към кошмар.

Жером Лубри е един от най-нашумелите млади френски писатели. През 2017 г. излиза дебютният му роман "Кучетата от Детройт", отличен с наградата Silver Plume Libre."Дванадесетата глава", вторият му трилър, издаден през 2018 г., е носител на наградата Polar от Mauves-en-noir. Третото му хитово заглавие "Тайните убежища" получава престижното отличие Prix Cognac за най-добър френскоезичен роман за 2019 г.

Прочетете откъс от "Тайните убежища", която излиза от издателство "Ентусиаст". >>>

 

Глава 1 

1949 

Валери решително хвърли пръчката, която се насочи към сивите облаци и очерта широка крива, преди да се приземи върху пясъка. Бежовият лабрадор незабавно се спусна към нея, захапа я, размаха опашка от удоволствие, а после се отправи към стопанката си, която с нехайна походка вървеше по плажа. 

– Хайде! Донеси! 

Валери се наведе, каза „браво“ на четириногия си другар, вдигна пръчката и отново я хвърли. Беше началото на есента, духаше лек и свеж бриз. По цялата брегова линия се разнасяше опияняваща миризма на сол и изхвърлени от вълните морски водорасли, а бледата светлина на едва пробудилото се слънце с мъка пробиваше покривалото от ниски облаци. 

Всяка сутрин Валери и Гюс, двегодишното ѝ куче, се разхождаха по брега на океана. Неизменен ритуал. И при вятър, и при дъжд. Всекидневната разходка не беше само доказателство за приятелска близост. Тя позволяваше на младата жена преди всичко да вдиша с пълни гърди свободата, от която се бе лишавала в продължение на прекалено много години. 

Валери остави за миг лабрадора, за да застане с лице към вълните, нежно плискащи се в краката ѝ. 

Затвори очи и се заслуша.
Нищо.
Нищо повече от разбиването на приливните талази в далечните скали и крясъка на чайките.
Никакво свистене на германска Щука в облаците. Никаква тежка тишина като тази, която придружава падането на човекоубийствен снаряд.
Никаква противовъздушна сирена, приканваща жителите да се скрият в избите си.
Никакъв примирен шепот на хората, които се тъпчат 

в импровизираните си скривалища и не смеят да повдигнат глава от страх да не привлекат ужасната мълния с изтощения си от смъртен ужас поглед. 

Валери въздъхна. После на устните ѝ се изписа усмивка. Отвори очи, в далечината забеляза миниатюрните очертания на сгушен в морската мъгла остров, след което се обърна към сградите по крайморския булевард. Лицето ѝ помрачня. Воалът на скръбта и на спомените се спусна над челото ѝ, но си беше обещала – и повторила преди час, докато обличаше якето си, – че няма да плаче. С Освобождението стигмите на войната не се бяха изличили. Счупени прозорци, изкормени фасади, осакатени покриви... Ще трябва време, много време, за да се поправи всичко това, помисли си, застанала с лице към разрушенията. 

Едно изджавкване я извади от мислите ѝ точно когато в гърлото ѝ започна да се образува буца. Гюс лежеше на няколко метра встрани, без да мърда, очевидно ужасен от чайките, които се издигнаха над плажа, преди да пикират право надолу недалеч от него. Валери се доближи до кучето, клекна до него и го погали. 

– Боим се от ято птици, а? – прошепна му тя насмешливо. 

Само че тези чайки наистина бяха твърде много. Беше необичайно толкова голям брой от тях да се събере в небето и после да се спусне към пясъка. Обикновено те се групираха на ята по десет, най-много двайсет, рядко повече. Поне доколкото си спомняше. Докато в този момент повече от сто, можеше да се обзаложи, махаха с крила и тракаха с клюнове във въздуха. 

Какво може да има там?, запита се тя, докато се изправяше. Добре де, стой тук, щом искаш, пъзльо. Аз ще отида да видя. 

Младата жена остави кучето, което издаде кратко скимтене, заглушено от смеха на чайките, и се отправи към най-гъстото струпване, на петдесетина метра, на самия бряг. По навик, както когато тръгваше сама по улиците на квартала с купоните в ръка – да носи храна на майка си и братята си беше нейно задължение, – Валери се огледа, за да се увери, че нищо не я заплашва. 

Не видя никого. 

Декорът не се бе променил: от едната страна – безмълвните развалини, от другата – студеното и апатично море с едва видимия, подобен на камъче остров на хоризонта. Тревожните сенки, обитаващи тъмните ъгли на града, се бяха разсеяли отдавна, още с идването на американците. Погледите, които човек отгатваше, докато ходеше по улиците – враждебни или уплашени, по онова време бе трудно да се различат едните от другите, – вече не натежаваха на раменете до степен да те накарат да се превиеш, за да станеш по-незабележим. 

Сега свободата позволяваше да изправиш гръб и да вървиш спокойно по плажната ивица. Но старите рефлекси на преследвания все още не бяха изчезнали. 

Валери се намираше на десетина метра от чайките, когато те излетяха внезапно, несъмнено изненадани. Очевидно чак сега забелязваха присъствието ѝ. После, преценили, че заниманието им си струва риска, те шумно, задружно и решително отново се стрелнаха към пясъка. Едва накацали върху тайнственото си съкровище (при излитането им Валери като че ли видя дървесен ствол), хвъркатите захванаха да се кълват помежду си със страховитите си клюнове, да кряскат недоволно, да се оскърбяват взаимно и да се бият, разтворили широко криле. Като ги видеше, човек можеше да си помисли, че простата цел на тази ярост е смъртта, а не оцеляването. Че по силата на необяснима мимикрия чайките подражаваха на човеците и водеха поредната си война, точно както децата, които Валери бе срещала по улиците и които играеха на войници сред едни по-истински от реалността декори. 

Нима след хората и птиците са полудели? 

Стопанката на Гюс (който все така лежеше на пясъка и я следеше с уплашени очи) постоя неподвижно, наблюдавайки неистовата битка. Но някакъв бегъл образ я прободе с ледения си шип точно в основата на гръбначния стълб. Студът се изкачи по гръбнака чак до устните ѝ, които, сковани от ужаса, който още не можеха да назоват, прошепнаха несъзнателно: не е възможно. 

– Не е възможно. 

Тази фраза отдавна бе изгубила своята плътност. Понятието за невъзможност беше насилено, осакатено от човешките същества. Бомбите над населението. Женските тела, захвърлени от войниците върху отломките на сексуалния им нагон. Децата, протегнали измършавелите си ръце през решетките на товарните вагони... 

Вече нищо не беше невъзможно. Войната бе опустошила думите. 

И все пак тя произнесе фразата още веднъж, неволно, като рефлекс на Павлов, придобит вследствие на повтаряща се безизходност. 

Пръчката, хвърлена преди малко, лежеше в краката ѝ. Вдигна я, разтреперана, и направи няколко крачки. Миризмата удари сетивата ѝ. Преви се и остави стомаха си да изхвърли това, което му беше излишно. Но от спазмите произлезе само жлъчен сок. Когато болката отмина, Валери се изправи, с опакото на ръката си избърса сълзите, които мускулните контракции бяха изтръгнали от очите ѝ, и гневно се загледа в армията пред себе си. Това са само птици, повтори си тя, за да си придаде смелост, видяла си и по-лошо и си оцеляла, върви сега, само да провериш... 

Размаха пръчката във въздуха и се затича към чайките, като крещеше с всичка сила. 

Десетки двойки крила яростно прошумяха, птиците излетяха и в общо бягство се понесоха към откритото море, надавайки звучни недоволни крясъци. Няколко неустрашими екземпляра се задоволиха да отстъпят леко и вперили любопитни очи във Валери, запърхаха върху изящните си крачка на два-три метра от тялото, освободено от покрова си от птичи пера. 

– Господи – прошепна тя при вида на наядения труп. 

Липсваше една ръка, както и долната част на единия крак. Лицето бе обърнато към пясъка. Дълги и лепкави като водорасли коси ограждаха черепа. Там, където се виждаше, прозрачната кожа бе осеяна с рани, несъмнено дължащи се на птичите клюнове или на апетита на месоядните риби. 

Младата жена бавно отстъпи. Хвърли кратък поглед наляво, в посока към сградите, опитвайки се да открие присъствие, към което да се отправи. Искаше ѝ се да може да извика за помощ, но бе неспособна да го направи. Мозъкът ѝ сякаш успяваше да ѝ предаде едно-единствено нареждане от първостепенна важност: да се отдалечи от детското тяло. 

Междувременно някакво бързо движение вдясно привлече вниманието ѝ. Идваше от небето. 

И се спускаше към морето. 

Валери нямаше никакво желание да се обръща, за да разбере произхода на този злокобен танц. Искаше ѝ се да избяга от плажа и повече никога да не чуе дрезгавите крясъци, които я приканваха да се взре в далечината. Но нямаше сили за това. Обърна се бавно към скалистия силует на острова и се загледа в птиците. В очите ѝ избиха сълзи. 

Сборището на чайките се бе разцепило на няколко групи, които една подир друга изпълняваха същия танц над различни точки от брега. Птиците пикираха към храната си и единствено прибоят, който грубо заливаше плячката им, нарушаваше хода на зловещия им пир. 

Така, понякога скрити, понякога видими в зависимост от движението на плискащите се в брега вълни, се появиха и други тленни останки. Пет, шест, девет... Десетина купчини от плът и кости изплуваха от студената вода, всички ненормално подути от газовете на разложението, всички отчасти изядени от лешоядите. 

– Господи... 

Когато едва не се спъна във второ тяло (не съвсем тяло, по-скоро безкрак торс) и едно призрачно лице се взря в нея с празните си орбити, Валери се затича към крайморския булевард. Гюс я следваше по петите. 

А зад гърба ѝ, като ехо на собствените ѝ вътрешни писъци, десетки изгладнели усти накълцаха тишината с присмехулния си крясък.