"Аз бях тук" - новият бестселър на Гейл Форман излиза у нас

Коуди и Мег са неразделни.
А после най-неочаквано Коуди остава сама.

Коуди е потресена и смазана от скръб след самоубийството на най-близката си приятелка Мег. Двете са споделяли всичко, но смъртта връхлита без предизвестие. Коуди отива в колежа на Мег, за да събере вещите ѝ и да ги изпрати у дома, и открива, че не знае още много за живота на приятелката си. Не знае нищо за съквартирантите ѝ – самобитни и неописуемо различни от жителите на скромното им родно градче близо до Вашингтон. За Бен Макалистър – момчето с китара, подигравателна усмивка, свои собствени тайни и непоклатима почтеност. За опасен интернет форум и зловреден анонимен съветник. За шифрован компютърен файл, който ще постави под съмнение всичко, което Коуди мисли, че знае за Мег и за нейната смърт.

На 16 март излиза от печат новият бестселър на Гейл Форман - мистериозният романс "Аз бях тук"!

Роман, съчетал умело криминална загадка, трагедия и романтика. Безмилостно откровен разказ за смелостта да продължиш напред след опустошителна загуба, да откриваш скрити черти на характера у себе си и у другите. Предизвикателен поглед към сложното естество на отговорността, съвременната роля на интернет за преломните решения на младите хора, предизвикателствата на съзряването и благородството да прощаваш.

"Щом приключих с голямото пътешествие по света, осъзнах, че най-удивителните пътувания в живота си ще предприемам, без да напускам бюрото", признава американската писателка Гейл Форман, която е известна и като страстна пътешественичка. Носителка е на много литературни награди, а журналистическите й материали са публикувани в издания като "Севънтийн", "Космополитън" и "Ел". Преведен на повече от 30 езика, "Да остана ли?" спечели наградата на NAIBA "Книга на годината" за 2009 г., номинации и признание от много асоциации и конкурси в Англия и САЩ. Оттогава всеки нов роман на Форман се превръща в международен бестселър.

Прочетете откъс от "Аз бях тук">>>

В деня след смъртта на Мег получих следното писмо:

С прискърбие ви съобщавам, че се наложи да сложа край на живота си. Решението се въртеше в главата ми от доста време и е само мое. Съзнавам, че ви причинявам болка, и много ми е мъчно за това, но ви моля да разберете, че трябваше да прекратя собствената си болка. Случилото се няма нищо общо с вас, свързано е изцяло с мен. Вината не е ваша.
Мег

Разпратила беше писмото до родителите си и до мен, а също и до полицейското управление в Такома, заедно с бележка в кой мотел и в коя стая се намира, каква отрова е погълнала и как е безопасно да процедират с тялото й. Върху възглавницата в мотела намериха още една бележка – с наставления към камериерката да не докосва тялото й – и петдесет долара бакшиш.

Беше задала на имейлите по-късна дата на изпращане, така че да ги получим много след като си е отишла.

Разбира се, всичко това узнах впоследствие. Ето защо, когато за пръв път прочетох имейла й на компютъра в градската библиотека, реших, че е някаква шега. Или измама. Затова звъннах на Мег, а когато тя не ми вдигна, се обадих на родителите й.

– Получихте ли имейла от Мег? – попитах.
– Какъв имейл?

Отслужват опело. Правят бдение. Провеждат молитвени събирания. Трудно е човек да се ориентира. На бдението държиш свещ, но понякога правиш същото и на молитвеното събиране. На опелото пък хората разговарят, макар че какво да кажеш? Достатъчно тежко беше, че Мег умря. Умишлено. Идеше ми обаче да я убия, задето ме подложи на всичко това.

– Коуди, готова ли си? – провиква се Триша.

Четвъртък, късно следобед е, за пети път през изминалия месец отиваме на някаква служба. Този път е бдение със свещи. Май.

Излизам от стаята си. Майка ми вдига ципа на черната официална рокля, която си купи на втора ръка след смъртта на Мег. Използва я като траурно облекло, но съм сигурна, че когато суматохата се уталожи, ще промени предназначението й и ще започне да излиза с нея. Изглежда секси с тази рокля. Траурът й отива като на повечето хора в града.

– Защо не си облечена? – пита.
– Всичките ми хубави дрехи са мръсни.
– Кои хубави дрехи?
– Добре де, онези, които горе-долу стават за погребение, са мръсни.
– Досега не ти пречеше.

Гледаме се кръвнишки. Когато бях на осем, Триша заяви, че съм достатъчно голяма сама да си пера дрехите. А аз мразя да пера. И ето докъде я докарахме.

– Не проумявам защо сме длъжни да ходим на поредното нещо – казвам.
– Защото градът трябва да смели случилото се.
– Мели се жито. А градът трябва просто да си намери друга трагедия.

Според избелялата табела на шосето в нашето градче живеят хиляда петстотин седемдесет и четирима души. „Хиляда петстотин седемдесет и трима – отбеляза Мег, когато миналата есен избяга да учи в колеж в Такома с пълна стипендия.
– Хиляда петстотин седемдесет и двама, когато ти дойдеш в Сиатъл и заедно си наемем апартамент“, додаде тя.

Е, сега заковахме на хиляда петстотин седемдесет и трима и явно така ще си остане, докато някой не се роди или не умре. Повечето хора не заминават оттук. Дори когато Тами Хентоф и Мат Парнър напуснаха съответните си половинки и избягаха заедно – това беше най-горещата клюка преди Мег, те се преместиха в паркинг за каравани накрай града.

– Задължително ли е да ходя?

Защо изобщо я питам? Триша ми е майка, но няма майчински авторитет. Знам защо трябва да отида. Заради Джо и Сю. Родителите на Мег. Или поне бяха. Все се препъвам в глаголните времена. Преставяш ли си да си нечий родител, след като човекът умре? След като умре нарочно? Джо и Сю са като попарени от скръб, а хлътналите кръгове под очите им са толкова дълбоки, че сякаш никога няма да изчезнат. Заради тях обличам най-невмирисаната си рокля. И се приготвям да пея. Отново.

Удивителна благодат. Колко противен е звукът.

Мислено съм написала десетки прощални слова за Мег, представяла съм си всичко, което бих могла да кажа за нея. Например как, когато се запознахме през първата седмица в детската градина, тя нарисува нас двете и написа имената ни и някакви думи, които не разбрах, защото за разлика от Мег още не умеех да чета и да пиша. „Пише „най-добри приятелки“ – обясни ми тя. И подобно на всичко, което Мег желаеше или предричаше, и това се оказа истина. Бих могла да кажа, че още пазя онази рисунка – набръчкана от старост и многократно разглеждане. Държа я в метална кутия за инструменти, където съхранявам най-важните си вещи.

Или бих могла да разкажа, че Мег знаеше за хората разни неща, които сигурно самите те не знаеха за себе си. Знаеше точно колко последователни пъти киха някой – явно си има зависимост. Аз три, Скоти и Сю – четири, Джо – два, Мег – пет пъти. Мег помнеше също с какво си бил облечен на всяка официална снимка в училище, на всеки празник на Вси светии. Тя беше същински летопис на личната ми история. А също и неин създател, защото почти всеки празник на Вси светии прекарвах с нея, обикновено издокарана с костюм по идея на Мег.

Или пък да поговоря за манията на Мег по песните за светулки. Появи се в девети клас, когато тя изнамери сингъл на грамофонна плоча на някаква група, наречена „Хевънс ту Бетси“. Замъкна ме в стаята си и ми пусна надрасканата плоча на стария грамофон, който беше купила за един долар от някаква църковна разпродажба и беше ремонтирала самичка, с малко помощ от видеофилмче по „Ю Тюб“. „Никога няма да узнаеш какво е да озариш небето. Никога няма да узнаеш какво е да си светулка“, пееше Колин Тъкър с глас, едновременно толкова силен и раним, че звучеше почти нечовешки. След като откри „Хевънс ту Бетси“, Мег превърна в своя мисия това да издири всяка песен за светулки, писана някога. И както бе обичайно за нея, след броени седмици състави изчерпателен списък.

– Някога виждала ли си светулка? – попитах я, докато работеше над плейлистата си. Знаех, че не е. И тя като мен не беше стъпвала източно от Скалистите планини.
– Има време – отговори и разпери ръце, сякаш за да ми покаже колко много живот я очаква там някъде.