Благодарим на Ралица Петкова за изпратения текст, посветен на технологиите и отношенията между хората! Ако искаш и ти да бъдеш автор при нас - виж как можеш да го направиш.
"Хората не си пишеха. Кой каквото имаше за казване, изричаше го в лицето на събеседника. Така отношенията се поддържаха приятно сгорещени."
Тери Пратчет, "Захапи за врата"
За вдъхновението...
Ама, онова изгубеното. Онова, дето изчезна някъде между Facebook, Viber, What's up и прочие чатове и форуми. Онова, старомодното вдъхновение, което ни остава без дъх, с изпотени длани и ускорен пулс. Класически симптоми на вдъхновението да се обичаме. Да се търсим. И да се намираме. С очи, с пръсти и устни.
За себе си знам, че ми е НЕвъзможно да очаквам SMS-и, съобщения от приложения, социални мрежи и всякакви там глупости. НЕ искам електронно - андроидно вдъхновение.
Защо Facebook използва хората!>>
Искам вдъхновение - тялом и духом. Пълноценно, старомодно и изгарящо. Такова, с класическа симптоматика. Истинско и лично. НЕ - споделяно и НЕ - харесвано. Искам да чувам "Обичам те", не искам да го чета по "стени". Искам да усетя бодлите и аромата на розата, не искам да я гледам на картинка. Искам да чуя гласа на приятелите си, с повод и без повод, не да получавам послания на екран.
За себе си знам, че НЕ мога да се меря с Google по обема полезна и безполезна информация, която предоставя...
За себе си СЪМ сигурна също, че мога да предоставя безброй GB-ти информация по друг начин. Обичайки с вдъхновение. Не мога да се оплача, че такова ми липсва. И все пак нещо ми се губи. Боли да знаеш, че не можеш да вдъхновиш. В прав текст. The connection is failed.
Колко е важно да бъдем харесвани>>
Как да вдъхновяваш през лаптоп? Как да обичаш през андроид? Любовта ми НЕ се "логва" във Facebook.
Кога ни се изплъзна дарбата да обичаме човешкото у човека? Или поне да го приемаме. Този талант... това вдъхновение... да се обичаме. Независимо от недостатъците си. В кой момент загубихме власт над себе си и собствения си живот? И зачакахме "updates" и "upgrades" да ни вдъхновяват. В кой момент спряхме да се целуваме и да се прегръщаме? В кой момент забихме поглед надолу, вместо да го устремяваме към слънцето? Кога животът на другите "on line" стана по - важен от нашия "on live"? И от кога сръчкването е израз на симпатия? А за какво са ни хиляди приятели, с 80 процента, от които нямаме и половин спомен?
Смелостта не е вече смелост.
Обичта не е вече обич.
Свободата не е вече свобода.
Моментите, добри или лоши са "постове" и тагове".
