Всички знаем кои са най-важните качества за един родител – търпение и любов. Но след 10 седмици живот с бебе открих, че има още нещо, за което никой не говори, а би направило гледането на бебе далеч по-лесно – щипка садизъм. Шегата настрана, работата с бебе не е за хора със слаби сърца.
Никога няма да забравя първия път, когато сменях памперс, защото дъщеря ми Дж. К. така сърцераздирателно плака, че аз бях на една крачка да я последвам. С времето тя свикна с преобуването, а аз с плача ѝ. Въпреки това има ситуации, в които продължава да ми къса сърцето.
Един от най-ужасните моменти от вечерта (колкото за нея, толкова и за мен) е банята. Дж. К. обича да си лежи в топлата вода и няма против да я къпем със сапун и шампоан, но в момента, когато я извадим, започва да плаче и да вика.
Следващата стъпка e не по-малко неприятна, защото започваме да я мажем с олио и виковете се засилват. На този етап масажите вече трябваше да са ѝ приятни, но вероятно ние не правим нещо както трябва и бебето се скъсва да реве.
А най-неприятно ѝ е обличането. Ръцете просто не искат да се мушнат в ръкавите и колкото повече се опитваме да го направим, толкова по-тъжно плаче Дж. К.
Изпитваме ужас, когато стане време за банята, защото имаме усещането, че измъчваме бебчето. И ако някой подслушва пред вратата, вероятно ще реши, че правим точно това.
Преди около седмица Дж. К. получи първата си инжекция след изписването от болницата. Мен не ме пуснаха в лекарския кабинет (COVID мерки) и стоях отвън, където се чуваше страшен рев на бебета от всички кабинети. Тъкмо се чудех дали ще позная моето, когато я чух да плаче и веднага ми стана ясно, че е тя. Не ѝ е харесало да я бодат.
Може би най-ужасяващото нещо, което правим (и то доста често), е изсмукването на сополчета с аспиратора. Няма как да не го направим, защото нослето много често се пълни и бебето диша трудно. Понякога дори я притесняват и плаче. Ние искаме да ѝ направим добро, но няма как да ѝ го обясним.
Тази процедура се извършва от двама – съпругата ми държи главичката на бебето, за да не мърда, а аз работя с аспиратора. Напоследък много често като се наведем и двамата със съпругата ми, бебето започва да се радва и да ни се усмихва, а на нас сърцата ни се свиват, защото знаем какво предстои.
Не знам дали ще се усъвършенстваме или бебето ще свикне и няма да плаче, но засега ми се струва, че единственият начин да не се чувстваме ужасно след това е, ако станем малко по-безчувствени за страданието ѝ. Както се пошегувах в началото, щипка садизъм ще ни е много от полза.
-
Блог 6 мин.Дневникът на един нов татко: 5 неща за гледането на дете, които знаех, но едва сега наистина разбрах -
Блог 3 мин.Дневникът на един нов татко: Спрете да правите хороскопи на дъщеря ми! -
Блог 5 мин.Дневникът на един нов татко: Спорът, който не успяхме да избегнем – разпределение на задълженията -
Блог 3 мин.Дневникът на един нов татко: Как един 4-килограмов човек превърна колата ни в дядовата ръкавичка -
Блог 4 мин.Дневникът на един нов татко: Имаме бебе със 100 имена (без да броим официалното) -
Блог 3 мин.Дневникът на един нов татко: Бебето ми май започва да разбира, че си има татко
-
Блог 6 мин.Дневникът на един нов татко: 5 неща за гледането на дете, които знаех, но едва сега наистина разбрах -
Блог 3 мин.Дневникът на един нов татко: Спрете да правите хороскопи на дъщеря ми! -
Блог 5 мин.Дневникът на един нов татко: Спорът, който не успяхме да избегнем – разпределение на задълженията -
Блог 3 мин.Дневникът на един нов татко: Как един 4-килограмов човек превърна колата ни в дядовата ръкавичка -
Блог 4 мин.Дневникът на един нов татко: Имаме бебе със 100 имена (без да броим официалното) -
Блог 3 мин.Дневникът на един нов татко: Бебето ми май започва да разбира, че си има татко
