Благодарим на Борислав Кирилов за текста, който ни изпрати! Всеки от вас може дастане автор при нас - вижте как!
Историята се ражда някъде в зората на черешовата кампания и продължава да зрее цяла година, за да даде своите несравнимо горчиви плодове ден след абитЮр(и)ентското пиршество. При първата лека промяна в цвета на все още дребната черешка хората от най-близкото обкръжение на Румето (майка, татко, баба и дядо) са впрегнати в трескава подготовка за голямата вечер — абитЮр(и)ентския бал на детето другото лято. Не, че след раждането на малката принцеса те някога са били разпрягани, но новата година (нова по техния по-особен календар), която се задава, ще бъде по-специална и много по-екстремна.
Когато изтощителните дни на нескално катерене из високите череши приключат, когато последната черешка, висяща самотно на дървото, е откъсната, метната в щайгата и оставена заедно с другите на изкупния пункт, майката на Румето прибира печалбата и слага край на черешовата диета, за да започне още по- радикална такава, далеч по-невитаминозна и по-изтощителна от предишната. От този ден нататък парите, които тя досега, макар и с много угризения, винаги е отделяла за миленката, ще си стоят недокоснати в изпокъсаното й малко портмоненце до приключване на дългия работен ден в шивашкия цех. Вечер изморените и ръце тайно ще ги мушват в скъсания джоб на старото миришещо на нафталин палто, което виси все така неподвижно вече две десетилетия. Те ще стоят безмълвно в малкото скривалище до следващия май, когато загрубелите й от работа ръце ще ги извадят на светло и поднесат като дар на Румето в знак на безмерната майчина
любов.
През тази година на трескава подготовка и таткото на Румето ще трябва коренно да промени своето ежедневие. Ще трябва много по-усърдно и по-продължително да разбива твърдия асфалт, под който после ще легнат тръбите на новата канализация. За зъболекаря ще трябва да забрави пак и липсващите предни два-три зъба ще си останат липсващи и тази година. Но той е стар. На 38 е. Неговият живот отдавна е минал, сега е ред на младите да живеят. Точно по тази причина, когато някой здравословен проблем му изскочи от нищото и разрешаването му по ортодоксалния ред (доктори, прегледи, изледвания, лекарства, болнични) е на път сериозно да разклати семейния бюджет, той винаги търси алтернативно решение. В този случай просто ще говори по-малко, ще се смее по-малко, ще работи повече и липсата въобще няма да се усети от околните. Само той ще я усеща от време на време, когато хапва намазаните с лютеница корави филии. Но този проблем също има своето по-евтино решение—просто човек се храни по-бавно и готово.
През тази важна година бабата на Румето ще спре да купува киселото мляко, което през последните години е единствената компания на хляба на малката масичка, и ще крие парите при тези от продадените яйца под старата мушама. А какво прави Румето през тази подготвителна година? Е, какво може да прави освен да се подготвя. Да не би да учи? Не, за учене време няма. Тя е ужасно заета да води ожесточени войни със съученици относно мястото на провеждане на втората вечер, заета е да разлиства кориците на модните списания и с часове да обсъжда тоалети със съученичките си. Не стига това, но и трябва да препуска от козметичката до фризьорката, оттам до маникюристката, а и до масажистката.
И така, някакси неусетно за всички, заети с организирането на голямата вечер, годината се изсулва, оставяйки върху всекиго своя неповторим отпечатък. За таткото годината е като бич, под чиито удари цялото тяло се гърчи в непоносими болки; за майката тя е като зимата—студена, безрадостна—и снеговете и посипват безпощадно дългите черни коси; за бабата тя е като пратеник на смъртта, който все повече и повече я дърпа към безвремевата бездна; а за Румето, тази година е като еликсир на младостта, който я прави по-игрива, по-безгрижна, по-жива отвсякога.
Но както и да е. Подготовката вече е на финалната права, само още седмица до голямото събитие. Майката и таткото на Румето запазват кварталното ресторантче и канят цялата рода до девето коляно да присъства на важното събитие. Те взимат понеделника почивен и отиват да се срещнат с момичето, което дава кредити: шивачът трябва да получи 1000 лева за балната рокля, кувертът също трябва да бъде платен, а и цялата гилдия, участваща в разкрасяването на Румето, също чака на опашка да получи своето.
И така всичко вече е готово—ресторантът е заплют и чака тихо задаващата се веселба, заемът вече е изтеглен, претеглен и похарчен, а лихвите хвърчат някъде из небесата. Румето прекарва сутринта из разкрасителните салони и към обяд вече е в своя тоалет пред ресторанта, посрещаща гостите—баби, дядовци, лели, лелинчовци, чичовци, стринки, втори, трети и четвърти братовчеди (много от които вижда за първи път). Придържайки се един друг, бабата и дядото се приближават мъчно към нея по-напрегнати от всякога. Разплаканата баба вади от саморъчно изплетената жилетка свитите парички, които е спестила през годината, и с треперещите си ръце ги подава на Румето. Тя, без да ги погледне, ги набутва в новата си дамска чантичка, чието предназначение е именно това—да даде временно убежище на тези номади, които само няколко часа по-късно щяха да побегнат из чужди джобове.
След като ритуалът по прибирането на пари приключва, опашката от косвени спонсори на местните дискотеки изчезва и започва веселата част. Музикантите Трайчо, Рашко и компания дават началото на веселбата. Чалгия руква и като цунами залива целия квартал. Румето повежда хорото. Ожаднелите за сеир съседи изскачат по тревога от вътрешностите на панелките и се лепват като мухи по мръсните прозорци. Жените обсъжат абитЮр(и)ентката, чудят се дали шивачът не е забравил от бързане да пришие горната част на дрехата, от където сега при всеки скок на Румето се подават големите й непослушни гърди; чудят се дали не е окъсил роклята, под която се кипрят шарените гащи, които пристягат понадебелелите задни части на Румето; чудят се дали не е отеснил роклята около ханша, под която румините паласки се бушуват като морски вълни.
Така веселбата продължава няколко часа и към 4 следобед, под бурните аплодисменти на доволно посръбналите домашарка гости, от мъглата цигарен дим изскача Румето, готова да се метне в скъпия мерцедес на чичо й Тончо (пети братовчед по майчина линия на баща й, който, след едногодишни увещания, се е съгласил да измине в нейно присъствие трикилометровото трасе до ресторанта, в който голямото събитие щеше да се проведе). Возилото потегля с мръсна газ, а Румето се подава от прозореца навън и започва да брои на глас до дванадесет. И така чак до ресторанта, пред който я чака тълпа от екзалтирани фенове, които с умиление зяпат прекрасния автомобил и подалата се наполовина от него Румяна.
Случващото се там някакси й напомня на галавечерите по връчване на Оскарите, които тя редовно гледа по телевизията. Това я прави още по-горда. Зашеметена, тя подава чаровно дебелия си глезен от колата, изпълзява със затруднения навън и започва да крачи още по-уверено пред стотиците погледи, за да се изгуби из стълбите на ресторанта.
Но само няколко минути по-късно, тя отново удостоява тълпата със своето присъствие. Този път тя е на терасата на ресторанта с бутилка в ръка, както всички нейни съученици, и гледа отвисоко насъбралото се множество. Танците, които тя и нейните съученици мятат под звуците на циганския оркестър, събират стотици аплодисменти. В унисон с другарите си, Румето разклаща здраво бутилката и от нея хвръква пенливо шампанско, което като водопад започва да се сипе стремглаво надолу, за да стигне до главите на почитателите, виснали под терасата. След като всички са окъпани безплатно, е време за последната част от ритуала, който върви в малкото градче от десетилетия—мятане на пари по публиката. Усещайки, че е доста закъсняла (неините съученици мятат вече няколко минути), Румето отваря чантичката бързо, бърка дълбоко, сграбчва грубо измачканите пари (които треперащата ръка на баба й бе стискала цяла година) и започва да ги мята по самоуките музиканти. Секунда след тяхното кацане те потъват в нечий джоб и Румето, успокоена, напуска сцената, за да се развихри из дансинга на ресторанта, и да покаже на класната, а и на другите даскали, какво може.
След 3-4 часа обилно потене и здраво наливане с алкохолни течности, Румето и неините приятелки напускат боси ресторанта и, залитайки, влизат в местната дискотека, където на гюме ги чакат мес(т)ните тузари. ВИП обожател веднага приближава Румето и щедро й подарява една голяма мечешка прегръдка. Мекият му корем, който я притиска силно и напомня на въздушна възглавница и това усещане я кара да се отпусне и почувства в пълна безопасност. Започват бурни танци, които приключват някъде по светло.
Към обяд на същия ден скърцаща врата събужда Румето. Тя отваря мудно очи и осъзнава, че някакси се е озовала в собственото си легло. Майка й влиза, извинява се, че я събужда, обяснява й се, че са се поухарчили покрай празненствата, и пита дали може да вземе два лева от малката чантичка, за да купи хляб за обяд. Румето кимва в знак на съгласие, но чантичката е празна. Парите ги няма, а Румето няма никакъв спомен къде са отишли. Без да каже и дума, майката се изнизва тихичко, за да не притеснява измореното си момиченце. Отива да помоли съседите за малко хляб. Румето отворя широко очи и забелязва, че само за едно денонощие светът някакси се бе променил. Малката стаичка се бе смалила още повече. Струва й се, че безмълвните остаряли предмети я гледат вторачено и укорително. Мисли си как вчера всичко е било по-светло, по-ведро. Дали този отвратителен махмурлук щеше да отмине някога, за да се избистри отново светът и да се покаже величествен, такъв, какъвто го познаваше само до преди няколко часа? Но дали изобщо тази сивота и това униние бяха породени от махмурлука или просто Румето се бе прибрала обратно на земята след дълга разходка из облаците?
