Джефри Джевалт е писател и директор на Проект на независима неправителствена организация на младите писатели със седалище във Върмонт, която се занимава предимно с това да открива таланти и да дава възможност на студенти и млади учители да пишат, публикуват и популяризират творчеството си в известни сайтове, вестници, на сцената и по радиото. В продължеие на две години е бил член на журито, присъждащо американската престижна наградата за журналистика Пулицър.
Предлагаме ви един кратък разказ, пресъздаващ диалог между него и дъщеричката му, който дълбоко го е впечатлил и оставил красив спомен в годините: >>
23 ноември. Празнуваме Деня на благодарността. Сядам на верандата. Цялата къща e окъпана в светлината на късното следобедно слънце. Изведнъж на вратата се появява най-малката ми дъщеря Лили. Тя е на две годинки и половина. Прегърнала малкото си столче, тя се приближава и сяда до мен. Поглежда към слънцето и затваря очите си. Под гальовните му лъчи косата й засиява сякаш е от истинско злато. Толкова е красива.
"Обичам те, Лили" – прошепвам аз.
"Да, знам."
"Толкова съм благодарен, че те има в живота ми!"
" Знам." – отговаря тя, все така обърната към слънцето. "Ще ти бъде много тъжно, ако си отида."
"О, Боже, Лили, щях да съм съсипан!"
"Знам."
Обръщам се с гръб към слънцето и затварям очи.
"Щях да ти липсвам, ако не се бях родила."
"Така е, Лили. Всъщност ... как бих могъл да знам..."
"О, да, щях да ти липсвам. Щях да съм една мъничка прашинка от звездите и да танцувам с вятъра надолу нагоре между небето и земята. Щях да кацна върху ръката ти, да доплувам до ухото ти и да извикам: "Моето име е Лилиан", а ти щеше ме чуеш .... и вече да знаеш."
Развълнуван от думите на това 2-годишно дете, аз отново погледнах към Лили. Очите й бяха все така затворени и "гледащи" към слънцето. На устните й бе кацнала усмивка.
