Всички хора мечтаят… в това съм убедена, просто мечтите ни са различни, много често те дори не съвпадат с начина, по който околните ни възприемат, но това не прави мечтите ни по-малко важни или ценни за нас. Всъщност тяхната ценност се определя само от нас самите – ако ние не вярваме достатъчно силно в себе си и в мечтите си, как може да искаме другите да повярват в тях?
И все пак, колко често хората са склонни да говорят за тях… за мечтите си, имам предвид?
Преди няколко дни чух как едно момиче говореше с плам и радост в очите за дните, в които е пяла в детския хор. В момента, в който заговори лицето й се промени, цялото й същество грейна… Но в мига, в който я попитаха, а не се ли е замисляла, да се върне отново към пеенето, въпреки, че вече не е дете, между нея и мечтата й се наредиха като строги войници всички страхове, които зорко пазеха прага, прага, зад който стояха безкрайните възможности, за живота, който можеше да има, за вдъхновението и радостта, които можеха да станат постоянни спътници в нейния живот.
В такъв момент е лесно да осъдим другия и да погледнем с насмешка на чуждите страхове, но всичко се променя, когато нашите пазители покажат грозните си лица. Всеки ги има… създал ги е сам, за да си осигури възможност да расте. Тогава се върнах назад - една година назад, когато животът ми започна да се променя.
От дете мечтаех да стана режисьор…
Трудно произнасях думата, но това не ми пречеше да мечтая за това. Нямам спомен като малка през ума ми да е минава мисъл, че и минута ми е скучно. Всяка прочетена приказка, по-късно роман или разказ, веднага получаваше ново продължение или развръзка, героите оживяваха в стаята ми…Колко рокли и шалове лека, полека се пренасяха от скриновете на баба ми в моята стая и бях принцеса, пътешественик, изследовател, Жулиета, търсех децата на Капитан Грант, биех се редом с мускетарите, яздех по безкрайните прерии редом до Виенту. Четях бързо, но после със седмици живеех с героите от всяка история – имахме толкова много нови приключения да преживеем заедно. И както често се случва, възрастните не се вълнуваха от моите фантастични преживявания, а от това решавам ли правилно задачите си, имам ли високи оценки по български и английски език и в коя гимназия ще кандидатствам.
Режисьорските ми уклони бяха определени, като крайно ненадеждни и бях твърдо насочена към по перспективни и сериозни професии.
Така един ден забравих - забравих мечтата си…
Беше по-лесно и завърших маркетинг – с отличие, разбира се. Последва бляскава кариера…и все пак, никога не ми беше достатъчно…нещо в мен постоянно напираше, болеше. Вече не можех да разбера защо, бях забравила какво е, не чувах воплите на душата си, която бленуваше да мечтае, да измисля, да твори. Пазителите вършеха добре работата си, бяха успели да пуснат толкова плътен воал, че той се беше превърнал в забрава.
Всеки ден се събуждах и търсех отговор за болката в сърцето си, но обикновено вечер лягах още по-объркана. Тогава ми помогна въпросът на една приятелка „Каква мечтаеше да станеш като дете?“. Обзе ме ужас. Не помнех. Имах чувството, че съм изтрила цели етапи от живота си, но бога ми не помнех да съм имала такава мечта. Притихнала в пустотата на тази липса, изведнъж всичко се върна, като огромна вълна - и аз бях имала мечта, и то каква.
