В началото беше гениалната идея да си сваля приложение за отчитане на контракции на мобилния телефон. До този момент нито знаех какво е контракция, нито бях сваляла приложения за телефон.
Всичко започна около 23:30 часа, в петък – 10 май.
Свалих програмка с розово-зелен интерфейс и започнах да я разцъквам, като кликах върху бутона Старт всеки път, когато коремът ми се стягаше от някаква (неизвестна за мен) болка. Първата серия опити показа контракции с продължителност 1 минута през интервал от 5 минути. Много забавна програмка! Туй цък-онуй цък! Но нещо ми прецъка и че това май е твърде къс интервал и тази болка май се появява твърде на често.
През цялата си бременност така и не усетих нито една контракция. Последният запис на тоновете отчете пикови върхове, с каквито, по думите на моя лекар, през нощта една жена била родила. Но аз само повдигах смутено рамене и казвах, че не усещам нищо!
Прагът на болка на човек е интересен феномен. Всъщност най-интересното е, че остава загадка колко е висок, докато не попаднеш във врящия казан с болки и болчици. Чак тогава научаваш дали си от желязо, или от кашкавал.
Следващата серия записани контракции беше на 3 минути. Болката започна да става доста по-отчетлива. Вече (дори аз) разбрах, че това са контракции. Колебаех се дали да лягам да спя, или да влизам за душ и със съпруга ми да тръгваме към болницата. Денят беше трети след определения ми термин и вече наистина исках да раждам. Повече от това обаче исках да спрат досадните въпроси от приятелите - „Роди ли вече?“ и „Това бебе няма ли да излиза?“ (не, няма, ще си го нося още 9 месеца). Но от друга страна, така ми се спеше, а едно раждане със сигурност щеше да попречи да поспя…
Докато се чудех какво да правя, контракциите избраха вместо мен. Усилваха се. Затова взех дълъг топъл душ, понесохме чантата с приготвения багаж и тръгнахме към болницата. Предварително се бях настроила да не бързам, когато Моментът настъпи. Няма смисъл да се тича към болницата при първа болка, защото вероятността да те върнат заради малко разкритие или фалшиви контракции е голяма.
Но с моите стягания на 3 минути приложението „крещеше“ в червен цвят - Тичай към болницата!
От друга страна, не исках да проявявам излишно геройство, стоейки си у дома и чакайки бебето да покаже ръка за поздрав. Точно 3 дни преди това позната беше родила в коридора на болницата, сама прихванала главичката на бебето си. С трето дете може и така да става, но моето първо смятах да поверя в ръцете на любимия си доктор от болница Токуда.
Приеха ме за запис на тонове. Около 2:30 часа ми изтекоха водите. Е, няма такъв теч! Като почна, та не спря! Като повреден водопровод в почивен ден на ВиК.
Съпругът ми през цялото време беше с мен в предродилна зала. Говорехме си и се смеехме. На поредната много силна контракция си казах „Боже, в какво се забърках! Исках нещо екстремно. Защо просто не скочих с парашут?!“ Обаче връщане назад нямаше. Резултатът от страстните морски нощи беше налице и напираше да излезе през един по начало доста тесен отвор.
В същия този среднощен час целият екип в болницата беше изключително мил - сестри, акушерки, дори анестезиологът с изкуствените зъби, на когото забравих името. Говорехме си, че съм като в спа хотел, а клизмата, която ми направиха около 5 часа, е много приятна спа процедура. Сериозна съм – наистина не беше толкова страшна, колкото си я представях!
Около 6 часа дойде моят доктор – Данаил Илиев, и на мен ми олекна само при вида на чаровната му физиономия. Да избереш лекар, на когото не само имаш доверие, но се чувстваш изключително спокойно в негово присъствие, е много важно. Проследяването на бременността ми при него беше изпъстрено с постоянни шеги и закачки, без следа от студена стерилност във взаимоотношенията. До преди да попадна в ръцете му (в пряк и преносен смисъл) най-неприятните лица за мен бяха гинекологът и зъболекарят. Към днешна дата остана само зъболекарят.
Всъщност, именно този лекар е спусъкът на тайното оръжие на раждането без болка. Той е симпатичен, но не е секссимвол. Той е явление - японски професионализъм, италиански чар и френско Р на българска почва. И за да не решите, че вместо мен говорят все още обърканите ми хормони, продължавам да разказвам, за да разберете откъде и защо се породиха всички тези чувства.
Малко след облекчението, че съм с моя си лекар, дойде и облекчението от епидуралната упойка. Първата доза подейства 15 минути след поставянето и партито започна.
- Д-р Илиев, ако аз съм кръвна група Б+, съпругът ми също, то и бебето ще е такава, нали?
- Роси, ако си прегрешила и трябва нещо да крием, сега е моментът да си кажеш.
След като през смях уточних, че няма какво да крия, докторът ми предложи разходка из отделението…
„Ето тук е складът за бебета“ – започна разказът си той, посочвайки остъкленото помещение, в което бебетата прекарват първите два часа от живота си. „Залата със слънчогледите е мястото, където татковците получават хипоглекимични припадъци от чакане и нетърпение. Хайде сега, ти направи няколко дължини и остави гравитацията да си свърши работата“.
