Петър Симеонов (38) се занимава с дигитален маркетинг, а уискито е любимото му питие. През 2014 г. посещава уиски фест в София и му хрумва идеята да направи уебсайт, в който да съчетае хобито с професионалните си занимания. Оказва се, че домейнът whisky.bg е свободен и веднага го запазва.
В началото планира сайтът да е най-вече образователен, а комерсиалната част да е поддържаща. Очаква да печели от реклами, но се оказва, че дистрибуторите са с ограничени бюджети за по-високия клас уискита, а в сайта се продават именно такива (масовите дестилати се продават навсякъде, а и маржовете са малки, така че е безсмислено да се занимава с тях). Затова днес сайтът е концентриран най-вече върху продажбата на сингъл малц дестилати, а блоговата част се допълва по-рядко.
Разговаряхме с Петър, за да обогатим уиски културата си, и ето какво научихме.
Много хора започнаха да колекционират уиски, защото през последните 7-8 години то стана изключително силен инвестиционен инструмент. Някои японски уискита качиха цената си над 10 пъти само за 5-6 години. В света няма друг продукт, който да носи толкова голяма печалба. Появиха се сайтове, които следят цените на уискито по подобие на валутните пазари. Ето един пример: през 2015 г. бутилка Yamazaki Sherry Cask струваше 280 лева, а сега цената й е 6700.
Японците правят уиски от почти 100 години. Първата дестилерия Yamazaki, изградена по шотландски модел, започва работа през 1923 г. През 2015 г. уиски гуруто Джим Мъри дава в своята Whisky Bible наградата за най-добро сингъл малц уиски (т.е. от една дестилерия) именно на Yamazaki Sherry Cask. Това, както и сравнително малкият брой бутилки (само 18 000), са причините за огромното покачване в цената му само за две години.
Наскоро пък на търг бе продадена единична бутилка 52-годишна Karuizawa от 1960 г. за 118 500 долара. Затворената вече дестилерия Hanyu има серия от 55 бутилки, които пресъздават колодата карти плюс жокерите. Цялата колекция бе продадена за 490 000 долара.
Изобщо японците бележат голям възход в този бизнес. През 2014-а Suntory придоби Beam Inc (собственик на най-продавания бърбън в света Jim Beam и някои емблематични дестилерии като Laphroaig и Bowmore) и така стана третата най-голяма в света компания за напитки.
Напоследък дестилериите все по-рядко обявяват годините на отлежаване на своите уискита, т.нар. age statement. Търсенето е голямо, а те нямат достатъчни количества и се налага да миксират с дестилати, отлежавали различен брой години. Macallan например (определяно от мнозина като мерцедесът на уискитата) вместо да изписва годините на дестилата, кръщава продуктите си с цвета на дестилата – Sienna, Amber, Ruby.
Личната ми колекция е от около 60 бутилки, включително и няколко японски. Купувам ги от интернет аукциони в специализирани сайтове или от членове на групи за уиски любители. От време на време продавам някои от тези бутилки в сайта си. Купувачите са два вида – хора, които инвестират в уиски, и такива, които просто искат да пият скъп, качествен алкохол.
Най-скъпото уиски, което съм пил, е може би 25-годишният Lagavulin. Бутилката струваше около 2000 лева, като с няколко приятели събрахме пари, за да я купим от аукцион.
Има голям спор дали уискито трябва да се пие с лед. Няма правилен отговор на този въпрос. Аз лично го пия с малко вода. Първо го помирисвам, докато е чисто. Ароматът е много важно нещо, защото човек различава само четири (някои говорят за пет) вкуса, докато миризмите са хиляди. След това капвам малко вода (ако пия 25 мл от някое скъпо уиски, буквално ползвам капкомер) и отново вдишвам, тъй като ароматите се променят. Всеки човек усеща различни аромати и вкусове. Някои дори се вживяват прекалено много и говорят за блатно кокиче, старо мазе и прочие. Едно е сигурно – слагането в уискито на нещо, различно от вода, си е престъпление. Реднеците в САЩ слагат кока-кола, но те са си по-простоват народ. Японците пият уиски, като пълнят чашата догоре с лед, сипват малко уиски и допълват с вода. Не знам как я пият тази боза.
Всъщност най-добрите уискита са т.нар. Cask strength, т.е. с висок градус на алкохола – около 55-60.
Преди 30 години в Ирландия имаше само две действащи дестилерии, което е нищо в сравнение с Шотландия, където са над 100. Напоследък обаче ирландското уиски изживява ренесанс – в момента действат над 20 дестилерии и се строят поне още 10. Най-характерното за ирландското уиски е, че е дестилирано три пъти и затова е по-меко, по-пивко. Неслучайно жените предпочитат Bushmills, Jameson и Paddy. Аз, ако съм на заведение просто с цел да се напия в компания, също избирам ирландско. Ако пия за удоволствие, пия шотландско.
За да покълне ечемикът, се слага във вода. След това полученият малц трябва да се изсуши. Един от начините това да стане е чрез опушване от горящ торф (пръст) и тогава уискито се нарича торфено (Peated) или просто опушено. То има йодни нотки и е по-трудно за възприемане, не е за всеки. Аз лично предпочитам по-плодовите, тревни и флорални сингъл мацове.
90% от вкуса, цвета и аромата на едно уиски идват от бъчвата. Затова дестилатите отлежават в бъчви, в които е отлежавал друг алкохол, най-често това е бърбън или шери. Сега шери почти не се пие и големите дестилерии придобиват испански шери производители само и само за да имат нужните бъчви.
Характерното за бърбъна е, че се прави от царевица (трябва да има поне 51% царевица). Той е по-сладък и по-остър, защото отлежава в нови, опушени бъчви от американски дъб, който съдържа много ванилин. Аз лично не съм много по бърбъните.
Един дестилат в Шотландия, за да се нарече уиски, трябва да е отлежавал поне три години. При бърбъните няма такова изискване, но 99% са отлежавали минимум две години, а повечето поне четири.
