Жената е като торбичка чай – трябва да я потопиш в чаша гореща вода, за да разбереш силата й. Историята на България е изпълнена с примери за силно изразена женска сила – царици, войводи, хайдутки, революционерки, съпруги, майки и баби, проявили саможертва и смелост. От ъглите на историята „надничат” както реални личности, така и персонажи от легенди – царица Десислава, четиридесетте български девойки, сплели косите си и скочили от нос Калиакра, за да не бъдат хванати от турците, и още много други.
Нека си припомним живота на няколко жени, оставили трайна следа в българската история. Не ги класираме и не сравняваме делата им, но знаем със сигурност, че пълният женски калейдоскоп на смелостта е много по-богат от публикувания тук.
Сирма Стрезова Кръстева, по-известна като Сирма войвода, е българска хайдутка, която води малка чета срещу албанските разбойнически банди в Дебърско, Кичевско и Крушевско. Тя води своите хайдути, без изобщо много от тях да разберат, че войводата им е жена. През 1818 прекъсва хайдутстването си и се заселва в Прилеп. Възпята е в много народни песни.
Мерджан Рада Войвода е първата жена войвода из местността Загоре. През лятото водела чета, а през зимата, за да се скрие добре, си намирала мъж, за когото се омъжвала. Никого от тях обаче не допускала до себе си. Напролет, когато отново събирала друж ината си, първо изпитвала физическите възможности на мъжете. Поставяла им задача, през която първо тя минавала. Ако някой дори и малко се затруднявал, тя го пъдела от дружината си. Дълги години Мерджан Рада била войвода. Когато турците я хванали, показно обиколили с нея всички околни села. Била качена на кон, с оковани ръце и крака. Закарали я в Одрин, зашили я в чувал и я хвърлили в Марица, където се удавила.
Райна Попгеоргиева Футекова-Дипчева е родена е през 1856 г. в Панагюрище.
Едва 20-годишна е, когато Георги Бенковски й предлага да ушие знамето на Априлското въстание. Тежка задача, с която обаче не само се справя добре, но и остава завинаги в историята. Знамето е с размери 2 на 1,5 м, двулицево, поръбено със сърма, с пришити пискюли. Учителката от Панагюрище е знаменосец при освещаването на знамето (22 април) на Хвърковатата чета. Именно тогава получава прозвището си, с което остава известна и до днес – Райна Княгиня. Самата тя описва шествието след освещаването на знамето така:
„Тогава, по желание на гражданите, трябваше да го взема на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е отхвърлено завинаги. Това беше най-тържественият ден на нашата кратковременна свобода”.
Арестувана е след въстанието и е измъчвана в турските затвори. Освободена е, след като за нея се застъпват от международна анкетна комисия. След Освобождението продължава да работи за добруването на хората - като акушерка и учителка.
Баба Тонка Обретенова не е тардиционната баба, която сме свикнали да си представяме.
В дома й на брега на Дунав са намирали подслон много български революционери. Там се провеждат и тайни заседания, подготвят се съзаклятия. Баба Тонка често изпълнява ролята на куриер, пренасяйки оръжия и писма между Румъния и България. Тя застава начело на бунта на русенските жени, които се обявяват против гръцкия владика Синесий, отказал да води богослужението в църквата на български език. Тази силна жена предава борбения си дух и на своите деца. Синовете й Петър и Ангел се включили в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Синът й Никола е помощник в Трети врачански революционен окръг по време на подготовката на Априлското въстание, а Георги участва в четата на Стоил войвода.
Анастасия Димитрова е първата българска светска учителка през Възраждането.
През 1840 г. в родния си град Плевен тя открива първото светско девическо училище с помощта на врачанския епископ Агапий и на местни български първенци. Само след няколко години броят на ученичките достига около 90.
Станка Николица Спасо-Еленина е първата, която превежда книгата на сръбския писател Д. Обрадович "Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца". С това за първи път в България се поставя открито въпросът за еманципацията на жената.
