Малко неща предопределят живота ни така, както го прави майката. Тя е окриляваща фигура в детския свят – раздаваща се, обичаща, закриляща. Такава, каквато я познаваме.

В своя роман „Майките” обаче Теодора Димова срива този лик. Майката е показана чрез историите на няколко 14-годишни деца, живеещи в след-преходни и нефункциониращи семейства, търсещи липсващата обич в образа своята учителка Явора. Но тя си тръгва от тях и те я убиват. В основата е детската агресия, но тя никога не е праволинейна, а е огледало на нашето общество. Авторката ни показва майката, каквато тя не трябва да бъде – егоистична, отритваща, себесъжаляваща се. Показва ни децата – жадни за любов, викащи за помощ. Срещнахме се с Теодора Димова, за да поговорим за фаталната обич, за агресията и за обществото. За „Майките”, за (не)майките и за техните деца. 

Ladyzone.bg: Романът е написан във връзка със серия убийства през 2004 г. Случаите на детска агресия напоследък също зачестяват. На какво смятате, че се дължи това?
Теодора Димова: Тогава имаше бум на детска престъпност. През 2004 г. се случи това в Пловдив, а след това имаше особено жестоко убийство в Благоевград, в Стара Загора също. Тогава децата ми бяха на тази възраст. Нямах намерение да пиша роман, просто се опитах да си дам отговор как абсолютно нормални деца в един миг се превръщат в убийци. Родителите на едното момиче от Пловдив са психолог и лекарка. Представете си, с родител психолог да се случи това. И исках да си дам отговор, защото ме хвана страх – това беше като епидемия. Тогава започнах да изследвам много задълбочено този проблем. Изводите, до които стигнах, са много нелицеприятни. Децата са физическите убийци, но реалният убиец е обществото.

По презумпция децата са приемани за невинни. Но в тези случаи на детска агресия те стават и престъпници. Това е порочен кръг. Как да излезем от него?
Виновно е обществото, но първо са виновни родителите. Веднъж започнал, грехът се предава от поколение на поколение, както е в „Майките”, и е много трудно той да се спре. Човек трябва да застане с цялата си сила и цялата си съзнателност, за да може да преустанови тази порочна верига. Бихме могли просто да говорим за този проблем, защото самото говорене за него е началото на лечението. Защото родителската любов както може да бъде животворяща и изграждаща, така може да бъде и съсипваща.

Явора е образ, който изразява майчината любов, която децата не са получили. Нейното убийство израз на чиста агресия ли е?
Тя се появява в живота им и замества липсващите майки. Те веднъж са загубили майките си и втори път Явора. Те нямат сила да го понесат.

В „Майките” се обхващат няколко женски поколения, децата са на 14 години и са родени в първата година на Прехода. С тоталитарното и посттоталитарното общество ли са обвързани тези проблеми?
Това поколение израстна в тежки условия, в условията на т. Нар. „преход”, когато родителите бяхме заети с безработица, митинги, политика, когато всичко старо се сгромолясваше, а новото още не беше изградено. И тези деца като че ли останаха сами. По-важно беше случващото се по телевизията, на улицата, на площадите. Те израснаха сами. А когато едно дете израсне само – когато е лишено от този пашкул от любов, то набира отрицателни енергии и не може да се справи с тях. Малкият човек няма механизми да се справи със самотата и тя преминава в агресия или в автоагресия. Проблемът е в майките, в бащите, в семейството, в училището, в обществото. Проблемът е глобален. Когато превеждах книгата на френски, имаше бунтове в гетата. Това сякаш беше писано за децата тогава. Проблемът не е локален.

 

А смятате ли, че раждането на деца е обвързано с натиска, който се оказва върху жената от обществото?
Има нагласа, че до 30 години жената трябва да е родила децата си. От биологична гледна точка това е правилно, но заради динамичните съвременни условия, една жена трябва да роди единствено тогава, когато е готова и иска да има дете. Тя не бива да допуска никакъв външен натиск. Това е нейна абсолютна самостоятелност. Нетърпимостта към детето, чувството за товар идва тогава, когато то е направено под външен натиск.

Доводите, с които Явора си тръгва от децата са, че те ще станат зависими и няма да видят истинския свят. Къде е границата между нормалната и прекомерната майчина любов, при която детето не може да се развие самостоятелно?
Такива случаи са много чести, за съжаление. Има проблем – не можеш да правиш един човек зависим от себе си, за да бъде той до теб цял живот. Това е най-съсипващата родителска любов. Тя е и най-егоистичната.

Какво трябва да получават децата от майките?
Това усещане е инстинктивно – да се грижиш за детето, което си родил. Но любовта, подкрепата и общуването са безусловното, което трябва да го има. Родителската любов трябва да е като тази на Бог към човека – детето да знае, че дори и да се провини, тази любов няма да изчезне. В българското възпитание е точно обратното. Най-важното е и децата да не се лъжат. Защото те имат антени и разбират и усещат всичко. На едно дете светът винаги му е ясен. След това губим тази яснота и през целия си живот искаме да си я възвърнем и да я наваксаме. Децата знаят кога са лъгани и кога не. И от там като че ли идва и тяхното отношение към майките. Например осиновените деца усещат кога има нещо нередно и отношенията се изчистват тогава, когато истината се каже от ранна възраст. Тя е на първо място.

Какъв е Вашият съвет към майките?
Той се усеща през цялата книга. Те не бива да оставят сами децата си. Да ги обичат. Да ги обгрижват. Да не ги лъжат. Да бъдат приятели с тях. Дори и майката да е заета и работеща, ако общуването с детето й е пълноценно през останалото време, то това няма да бъде проблем. Да споделят с тях. Да ги смятат за равноправни същества, каквито те са.