Блага Николова Димитрова е родена през 1922 година в град Бяла Слатина в семейството на учителка и юрист. Израства във Велико Търново и завършва гимназия в София. Учи славянска филология в СУ, след което защитава дисертация на тема „Маяковски и българската поезия“ в Литературния институт „Максим Горки“. Започва да пише още като ученичка, дълги години работи като редактор, преводач и литературен критик, изявява се като политик, дори става вицепрезидент на България, за да се превърне в една от най-ярките и големи български поетеси и писателки. Като писател Блага Димитрова получава множество български и международни отличия и награди, които са истинско признание за нейния талант. Сред най-незабравимите й творчески постижения ще си останат романите „Пътуване към себе си”, „Лавина”, „Страшния съд” , „Отклонение”, „Лице” и много други. На 2 май 2003 година Блага Димитрова издъхва от тежко онкологично заболяване и прекаран инсулт.
„Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднъж постигнатото.”
„Не се бойте, че ще ви стъпчат - стъпканата трева се превръща в пътека.”
„Идеалите са звезди — не достижими, а пътеводни.”
Да си спомним Блага Димитрова>>
"Заслужава си да пропътуваш от единия край на небето, чак до другия, за да срещнеш усмивката."
"Гърбовете говорят повече от лицата. Те не могат да се скрият зад усмивка, зад дума. Умора, мъка и твърдост има в стойката им."
"Няма по-деформираща тежест на земята от женска участ, когато жената е принудена да върши с нелюбим онова, което копнее да върши с любимия. Цяла се осакатява!"
Жената. Любовникът. И Словото>>
"Не зная откъде, но точно знаех, че няма нищо по-задушаващо и убийствено от прекалената любов."
"Не мога да понасям женското "не", което значи "да". Когато искам, аз казвам "да", а когато не искам, казвам "не". Жени, аз ви връщам човешкия език!”
" Познава се женен мъж веднага по първия поглед, с който те зърне. Погледа на свободния мъж е съвсем друг: проучващ, взискателен, питащ: "Ти ли си?". Блясъкът на тоя поглед винаги е помътен от капка катран: все не отговаряш на мечтата му, все не си негов тип, все с нещо не си подходяща. Той все се опитва да те промени, пречупи, нагоди според себе си.
А погледът на женения мъж е съвсем друг. Жаден-изжаднял. Забелязва преди всичко достойнствата. С точен прицел улучва най-хубавото, най-неповторимото, което имаш и го абстрахира от всичко останало. Само това вижда и му се радва с една особена тъга и завист към щастливеца, който ще те притежава.
Истински може да те види и оцени само погледът на женен мъж. Но защо ти е? От неговото възхищение ти става тъжно. При такъв поглед предварително изживяваш изневерите на собствения си бъдещ съпруг... "
Размисли от Симон дьо Бовоар>>
" Прелиствам белите страници на снега. Зная, че тъкмо там е написано това, което търся. Никъде другаде. Само че не разбирам снежната азбука. "
„Да бъдеш жена — това е болка.
Когато ставаш девойка – боли,
Когато ставаш любима – боли.
Когато ставаш майка – боли.
Но най-непоносима на земята
е болката да си жена, непознала всички тия болки
до една…”
" Тая любов на шега излезе най-голямата истина в живота ми! Защо трябва винаги да бъдем сериозни, непогрешими и скучни като пътни указатели? Хора, сърцето ви е домашно куче, свикнало с късия синджир и кошарата. "
"Мъжете се влюбват не в нас, а в собствения си образ, който откриват в нашите очи. Може би затова новата позната им е по-интересна. Могат да я удивят, да се представят за други, да се обновят. После, щом и тя ги опознае, им става неинтересна и бягат при друга. Всъщност те бягат от себе си..."
