Бесте Сабри е водещ и репортер в сутрешния уикенд блок „Тази събота и неделя“ по bTV. В специално интервю за Cultinterview тя разкрива пътя, който е извървяла в професионален план и споделя за емоциите, които я съпътстват в работата.
Една и съща ли си между “Тази събота и неделя” и обучението си в Шотландия?
Усещам се доста по-зряла от този си период в Шотландия и със сигурност надградих много. Преживях много и въз основа на това, което изпитах като емоции по време на командировки, на репортажи, на живота си там изобщо, се изградих като нов човек. Напълно нормално е през този период да се натрупа такава информация. Сигурна съм, че с всеки е така, не съм само аз. И няма значение дали е Шотландия, дали е Софийски университет, дали е Германия. Това не изгражда.
Моят плюс е, че имам доста по-широк поглед над нещата. Излязох от това тесногръдо мислене, че случващото се около нас е единственото ценно и вярно. Напротив, то е много по-голямо. Може би човек, който е живял в чужбина, го осъзнава напълно.
Преди да заминем за Шотландия, с моя приятелка обсъждахме какво ще си купуваме от там, как ще внимаваме какво ядем, защото културата е непозната и ще продават продукти, които не сме виждали. Когато отидохме там, разбрахме, че чуждото може да бъде много по-хубаво. Това разделение между “ние” и “те” се стопи. Най-важното за мен е, че се чувствам една от всички.
Кога излизаш от ежедневието си на журналист?
Когато съм вкъщи. Най-често когато прекарвам време със себе си и с кучето си, гледам неща, които аз искам да гледам, а не които трябва. Ние гледаме всички възможни интервюта преди ефир, всичко, което можем да извадим като информация. Понякога не са ти толкова интересни, но професията го изисква. Същото е и с репортажите. Не всеки ден можеш да си избереш темата, която да разработваш. Моментът, в който се чувствам себе си, е когато съм със себе си – сама да избирам кой филм да гледам, какво ми е интересно спрямо това как се чувствам и какво изживявам.
Беше на място при земетресенията в Турция през 2023-та. Затисна ли те емоцията?
Има картини, които няма да забравя. Първоначалния шок го преживях бързо, защото трябваше непрекъснато да се включвам, да говоря с хората, да видя къде имат най-голяма нужда от помощ, да търся най-засегнатите места. Цялото това нещо ме обгърна. Нямах време за емоция и период, в който да мисля какво ми се случва. Спасителни екипи се включваха от всички точки на света. Приех го за моя мисия. Нямаше кога да мисля аз как се чувствам. Това дойде, когато кацнах обратно в България със Спартан-а. Седнах на масата с майка ми и тя започна да ми обяснява къде ме е гледала, не ми ли е било студено. И аз стоя и си казвам, че не мога да го водя този разговор в този момент. Исках просто да си легна.
Трябваха ми 2-3 седмици да се усетя, че съм някъде другаде, където животът тече нормално, че не съм в тази апокалиптична обстановка, която сме гледали по филмите. Гледката в Хатай беше нереална. Все едно някой някъде ме е телепортирал и като се събудя, това няма да го има. Всяка една улица беше запушена от разрушена сграда. Хората тичаха и търсеха къде са руините, където евентуално са близките им. Те просто се молеха да имат някаква информация какво се случва. А тя липсваше. До ден днешен има хора, които не знаят какво е станало с техните близки. Когато се върнах, се чувствах виновна, че обядвам, защото знаех, че тези хора няма какво да ядат там. По улиците се раздаваше храна, лекарствата от аптеките бяха на пътя, бензиностанциите бяха превърнати в складове за вода.
Преди дни правих интервю с човек от Япония. Там стана земетресение навръх Нова година, но жертвите бяха много по-малко, около 100, при над 50 хиляди в Турция. Силата на труса беше почти една и съща, но в Япония са помислили за превенция. Хората са подготвени.
Какво те събужда изцяло?
Адреналинът от работата. Има каузи, за които си струва да се борим. Има репортажи, които влияят на духа ми и ми напомнят защо го работя това нещо. Преди време една позната ми писа за липсата на кръводарители. През зимата има по-малко кръв, защото се извършват повече операции. Хората, които страдат, в случая от Таласемия, имат нужда от преливки постоянно, за да могат да функционират. Тогава се включихме от една от болниците, където се случва кръводаряване. Майка с този проблем обясняваше, в студиото имаше човек по темата и се получи голям отзвук. Тогава се почувствах, че аз съм човекът, орисан като проводник за това добро. Чувствам се жива, когато си поставям цели и ги изпълнявам.
Впечатлителен човек ли си?
Не. Преди се впечатлявах и бях доста по-наивна до преди 2-3 години. Сега, след толкова истории и хора, които срещнах, много трудно бих се впечатлила от нещо. Въздейства ми, че все още има хора, които поддържат духа на доброто. Ако човек се загледа и в новините, ще види, че то почти липсва. Лошите новини се случват по-често, отколкото добрите. Но и те се случват. И когато нещо е наистина ценно, го показваме.
Цялото интервю може да прочетете тук.
