Премиерата на биографичната книга "Доналд Тръмп: Искам всичко" ще бъде днес от 18.30 ч. в книжарница "Хеликон България". Мразен и харесван от милиони, Доналд Тръмп е на върха на славата вече четири десетилетия. Как е възможно това? Отговор на въпроса търси световноизвестният публицист Майкъл Д'Антонио в своето критично изследване, посветено на феномена Тръмп. Кои са хората, оформили личността му, и как са повлияли обществените нагласи върху тази толкова спорна фигура? Изключение ли е Доналд Тръмп, или събирателен образ на една епоха, в която нарцисизмът е достигнал своя връх?
Следва откъс от "Доналд Тръмп: Искам всичко" от издателство "Милениум"
В профил - така, както го виждат телевизионните зрители през онази вечер, Доналд Тръмп поразително прилича на петел, издокаран в смокинг. Стойката на тялото му, заучена още във военното училище, е стегната и изправена, изпъната като струна. Очите му - присвити и съсредоточени, са вперени в далечината, сякаш са фокусирани върху някакъв невидим предмет. А запазената му марка - прочутият шлем от буйна, златисторуса коса, която стърчи като арка от челото му чак до врата, прилича на гребена на петел от порода „Червен Роудайлънд”. При петлите подобна окраска служи за привличане на вниманието на кокошките и за сплашване на врага. В случая с Тръмп обаче, който през въпросната вечер на 2011 година седи сред смесена тълпа от почитатели и опоненти, по време на годишната вечеря на Асоциацията на кореспондентите, отразяващи работата на Белия дом, външността му не след дълго привлича като магнит телевизионната камера, която улавя реакцията му към подигравките, посипали се към него в залата. Не само водещият церемонията - комикът Сет Майерс, но и самият президент на Съединените щати, си прави шеги на гърба на Тръмп.
Единственият намек за това, че Тръмп страда, излиза наяве, след като търпи погигравките на Майерс в продължение на цели две и половина минути. Докато хората се заливат от смях и се протягат напред, за да зърнат реакцията на Тръмп, той хвърля отровни погледи към комика. Лицето му обаче си остава неподвижно и намръщено дори когато сътрапезниците на собствената му маса не успяват да се сдържат сред всеобщата вълна от кикот. Кулминацията в шегите на Майерс по адрес на Тръмп настъпва, когато започва да обяснява, че според проучване на общественото мнение едва 38% от американците вярват, че президентът е роден в САЩ. Тъй като според американската Конституция президентът на САЩ задължително трябва да е роден в страната, темата, изфабрикувана от привърженици на конспиративните теории, е явен опит Обама да бъде злепоставен и дискредитиран като аутсайдер и чужденец, чиито претенции към президентския пост са нелегитимни.
През цялото време, докато Тръмп полага неистови усилия да накара хората най-малкото да се съмняват, че Обама е роден в САЩ, той си навлича омразата на мнозина, които смятат, че приказките му предизвикват разделение сред обществото, имат разрушително въздействие и даже по всяка вероятност представляват зле прикрита форма на расизъм. Той отхвърля тези критики, настоявайки, че не страда от предразсъдъци, а напротив, задава въпроси, важни за бъдещето на държавата. “Що се касае до расизма и расистите,” заяви Тръмп, „аз съм най-големият антирасист, който някога се е раждал.
Когато идва ред президентът да направи обръщението си пред Асоциацията на кореспондентите и техните гости, той влиза в челен сблъсък с онези, който поставят под съмнение месторождението му, но го прави със забележително чувство за хумор. В залата се прожектира кратък откъс от анимационния филм „Цар Лъв”, за който Обама подхвърля: „Това е официалният видеозапис от раждането ми”. След това споменава името на Тръмп и го хвали за проявените управленски качества като водещ на телевизионно риалити шоу. "Той взема решения, които са в състояние да ме държат буден по цяла нощ”, казва Обама и добавя, че след като въпросът с месторождението му вече е решен, Тръмп „може да се съсредоточи върху по-важни теми - като например дали не сме фалшифицирали стъпването си на Луната”.
Изправен срещу противник, който е много по-високо от него в обществената йерархия, Тръмп се въздържа и не прибягва до унищожителния си поглед. Напротив, той даже прави усилие да се усмихне - ъгълчетата на устните му леко, почти незабележимо, се извиват нагоре, от което бръчките с форма на пачи крак около очите му изглеждат още по-дълбоки. След това маха с ръка на президента. Така показва, че и той има чувство за хумор и носи на шеги. После полага видими усилия, за да изглежда невъзмутим, и коментира случилото се като че за него е било истинско постижение да спечели вниманието на президента. “Всъщност показаното отношение беше голяма чест за мен - заключава Тръмп. - Отнесоха се към мен с голямо уважение. Шегуваха се, правиха се на клоуни, но все пак именно аз бях основната им тема на разговор, а това не беше никак лошо.”
По един или друг начин, Донал Тръмп е сред най-обсъжданите хора в Америка в продължение на почти четирийсет години. Никой от света на бизнеса – нито Бил Гейтс, нито Стив Джобс или Уорън Бъфет, не е бил толкова прочут за толкова дълго време. Името му, първоначално свързвано с мащабни проекти в областта на недвижимите имоти в Манхатън през 70-те години, скоро се превръща в синоним на успеха, измерван чрез лукса и богатството. Изписвано върху небостъргачи, казина и пътнически самолети, обикновено с големи, главни златни букви, името Тръмп се превръща в еднолична запазена марка, символизираща личност с едва ли не неограничени възможности. С течение на времето името му се появява като щампа в хотелските стаи, върху мебелите, ба вратовръзките и на опаковките на месо в супермаркетите – с други думи, почти навсякъде, където съответният продукт претендира за отлично качество и висока класа и съответно, струва скъпо.
Високият стандарт на живот, който Тръмп се стреми да постигне и да демонстрира пред обществото, се определя не от социалния статут, а от парите. Обслужвайки раболепно новобогаташите и амбициозните, той пренебрегва онези, които нарича „членове на "Клуба на късметлийските сперматозоиди” и едновременно с това се фука, че произхожда от едно от най-богатите семейства в страната. Тръмп претендира, че може да бъде богатият приятел на всеки обикновен човек и страни от висшето общество освен в случаите, когато иска да му продаде скъпите си апартаменти. Тогава той зарязва позата на смъртен враг на снобите и с охота започва да изтъква връзките си с фамилиите Астор, Уитни, Вандербилт и прочее синя кръв от отминали времена. Ясно е обаче, че Тръмп парадира с тези имена от чисто комерсиални подбуди, а сърцето му е свързано със средния американец. Именно той го гледа по телевизията, следи изявите му, купува продуктите му и може би дори би гласувал за него, ако един ден успее да прескочи бариерата и да се кандидатира за президент.
Днес най-надеждните данни сочат, че над 96% от американците знаят кой е Доналд Тръмп, но повечето от тях не го харесват. Хенри Шафър, представител на фирмата, която класифицира известните личности според т.нар Q-рейтинг определя Тръмп като „квазизнаменитост, която хората обичат да мразят”. През 2014 година 61% от анкетираните в родния град на Тръмп - Ню Йорк, се отнасят към него с антипатия. За комиците той е перфектният персонаж за скечове. Бившият водещ на дългогодишното сатирично новинарско предаване "Дейли шоу" Джон Стюарт редовно го взема на мушка и го окичва с множество прякори, сред които уж рожденото му име, Гъз фон Смешник (намек за германския му произход – б. пр.). В прочут свой скеч телевизионният водещ и комик Бил Мар пък предлага на Тръмп 5 милиона долара, ако успее да докаже, че не е „ембрион, заченат, докато майка му е правила секс с орангутан”.
Коментарите на Стюарт и Мар са показателни за ширещата се навсякъде злост и страст към очерняне, характерни за нашето време. Трудно можем да си представим например как Марк Твен бълва нецензурни обиди, които поне малко да се доближават до подигравките на Стюарт. Разбира се, това може отчасти да се обясни и с факта, че е твърде вероятно Твен да не е познавал човек, който да наподобява Тръмп. Откровено агресивен, Тръмп просто сам си търси обидите, за да си спечели врагове които след това да опровергава и очерня. Когато Стюарт измисля шегата с рожденото му име, Тръмп го приема твърде лично и отговаря по следния начин: „Ако е толкова умен и е толкова над нещата, защо не използва истинското си име Джонатан Лейбовиц? Той трябва да се гордее с произхода си. Джон Стюарт от "Дейли Шоу" е пълен лицемер. Трябва да цени миналото си, а не да го прикрива и да се стреми да избяга от него”. След изцепката на Мар Тръмп завежда срещу него съдебен иск за обида за 5 милиона долара. Въпреки че впоследствие оттегля обвиненията си, случаят ангажира вниманието на съда, и то на гърба на данъкоплатците, а Мар е принуден да си наеме защитник.
Но дори и в моментите, когато Тръмп изглежда по-спокоен и не обръща внимание на критиките, възгледите му и скандалджийският му характер го правят извънредно популярен сред онези, които вярват, яе той е въплъщение на разни измислени идеали и най-вече на американската фикс идея, че успехът се измерва единствено с голямото богатство. Известността му расте още повече, докато води телевизионната игра „Стажантът”, както и с постоянното му присъствие в „Туитър”, където милиони следят коментарите му и мнозина го окуражават да се кандидатира за президент.
Вечно провокативният Тръмп привлича хорското внимание с елементарни и грубовати мисли, а не с философски размишления. Според разбиранията му честността се свежда до това да сипеш хули и обиди и да делиш света на врагове и приятели, без да му мислиш много-много. Или, както твърди ветеранката на светската хроника Лиз Смит, дълбоко в себе си Тръмп си остава дете, което отчаяно се нуждае от внимание и предпочита да го мразят, но не и да го пренебрегват. Разбира се, самият Тръмп печели популярност и пари, като дава воля на тази си особеност, а и няма излишни нерви и търпение за разсъждения и анализи. Той продължава смело напред, като не признава науката, обявявайки се против имунизациите при децата и отричайки промените в климата.
През целия си дълъг и хиперактивен живот Тръмп отхвърля общоприетите норми, а изявите му почти винаги са на ръба на благоприличието. В дома на родителите си, в училище, в света на бизнеса и политиката той постоянно утвърждава превъзходството си и при най-малкия намек за съмнение в него. Може би в природата няма нищо по-ненаситно от глада на този мъж за богатство, слава и власт. Именно той е силата, която го устойчив на непоносимите подигравки, която му дава импулс в периодите на спадове в бизнеса и го кара да се връща на бойното поле за нови и нови постижения. Всъщност именно след претърпяното унижение по време на вечерята на Асоциацията на кореспондентите Тръмп започва да храни амбиции за стартиране на собствена кампания за президентския пост (и то за истинска кампания, а не за поредният експеримент), като по този начин се устремява към най-високия пост, който един простосмъртен може да заеме през XXI век.
Кандидатурата на Тръмп е планирана за 2016 година, а той възнамерява да я обяви с обръщение пред симпатизанти и журналисти във фоайето на небостъргача си „Тръмп Тауър” в Манхатан. Това е може би най-неконвенционалната реч, с което се открива предизборна кампания в историята на САЩ, а твърдението му, че Мексико „изпраща” престъпници през границата със Съединените щати, го изстрелва право към върха в републиканците кръгове. През следващите седмици Тръмп неуморно вбесява критиците си и предизвиква изумление сред опонентите си, като приковава вниманието на нацията с все по-скандални изказвания. Докато сред републиканците се носят спекулации, че е подставено лице на Демократическата партия, мнозина от либералите са на мнение, че популярността му отразява ирационалните страхове, вкоренени сред републиканците традиционалисти. Всички са единодушни, че способността му да разклаща статуквото е изумителна по своята сила и ефективност. Тръмп е ненадминат в умението си да привлече и задържи вниманието на американското общество.
