"Силата на мита" е огледало на истинската същност на човека от древността до наши дни

Какво общо имат митовете с живота днес и дали тези прастари истории могат да ни помогнат да заживеем в хармония със заобикалящата ни действителност? Именно мита и неговата роля в различните култури разглежда големият американски митолог Джоузеф Камбъл (1904 – 1987 г.)  в разговора си с Бил Мойърс. 

Епохалният труд "Силата на мита", предаващ точно този легендарен диалог, се появява отново по книжарниците в ново издание с твърди корици в превод на Иглика Василева и с непоказвани до момента в България илюстрации. 

В него ученият изследва и тълкува митовете, техните образи и сюжети, функциите им в различните култури, съпоставяйки ги и подреждайки ги в контекста на духовното развитие на човечеството във всяко едно кътче на планетата. В хода на разговора Камбъл разглежда ролята на митологията от предмодерните общества до наши дни, както и как изкуството черпи от този вечен извор на мъдрост. 

"Силата на мита" е вечна книга, която преминава отвъд значението на думите и вдига завесата, криеща истинската същност на човека. Toва е невероятен и жизнеутвърждаващ разказ за етапите на развитието на човешката цивилизация без аналог.

И раят, и адът са в нас, и всички богове също са в нас. Ние носим в себе си всички богове, всички небеса, всички светове. Те представляват уголемени съновидения, а съновиденията са проявления в образ на енергиите в нашето тяло, които са в конфликт. Това представлява митът.

Митът е проявление на енергите на различните органи в нашето тяло, които са в конфликт помежду си, под формата на символичен или метафоричен образ.

В теб е стаено нещо, което знае кога си в центъра, кога си на прав път и кога на погрешен. Щом свърнеш от правия път, за да печелиш пари например, животът ти губи смисъл. А ако останеш в центъра, на правия път, макар и да мизерстваш, пак ще бъдеш щастлив.

Днес единствената митология, която трябва да е в сила, е митологията на планетата – а ние нямаме такава митология. Най-близкото нещо, за което може да се каже, че е митология на планетата, е будизмът, който гледа на всички същества като на Буда същества. Единственият проблем е, че това трябва да бъде признато от всички. Нищо повече. Задачата е само да се знае то и да се действа така, сякаш всички същества са свързани в едно братство.

Прочетете откъс от "Силата на мита" от Джоузеф Камбъл, която излиза от издателство "Сиела". >>>

МИТЪТ И СЪВРЕМЕННИЯТ СВЯТ

Хората казват, че единственото, което търсим всички ние, е смисълът на живота. Не смятам, че точно това търсим. Мисля, че по-скоро търсим да преживеем живота така, че нашето преживяване в чисто физически план да отекне в най-съкровената ни духовна същност, за да усетим екстаза на съществуването.

МОЙЪРС: Защо митове? Защо въобще трябва да обръщаме внимание на митовете? Какво общо имат те с живота?

КАМБЪЛ: Изкушавам се да ти отвърна: „Добре, продължавай да си живееш живота, той е много хубав – митологията не ти е притрябвала“. Не мисля, че човек трябва да се интересува от нещо само защото се твърди, че то е важно. Смятам, че трябва да бъде запленен от него по един или друг начин. Но нищо чудно да се окажеш запленен от митологията, стига да ти бъде представена по подходящ начин. Значи въпросът по-скоро е с какво може да ти помогне митологията, ако се запалиш по нея?

Един от нашите проблеми днес е, че не познаваме добре литературата на духа. Повече се интересуваме от ежедневните новини и въпроси. А навремето университетът е представлявал херметически затворено пространство, където новините на деня не са занимавали обитателите му, чието внимание е било изцяло съсредоточено върху духовния живот и прекрасното човешко наследство, съставляващо великата ни традиция – Платон, Конфуций, Буда, Гьоте и други, които говорят за вечните стойности, защото именно те могат да дадат смисъл на живота ни. Когато човек остарее и ежедневните грижи отпаднат, и той обърне взор навътре в себе си – тогава, ако не знае какво да търси и къде да го намери, горко му.

Навремето гръцкият, латинският, както и библейската литература са били част от образованието на всеки начетен човек. След като тези предмети са били съкратени обаче, цялата традиция на западноевропейската митологическа информация се оказва изгубена. Докато някога тези истории са били непрекъснато в умовете на хората. А когато една история е непрекъснато в ума ти, не е трудно да видиш практическата є връзка с онова, което се случва в собствения ти живот. Изгубвайки това, ние вече сме изгубили много, тъй като не разполагаме с друга подобна литература, която да запълни вакуума. Всички онези парченца на достигналата до нас откъслечна информация от древни времена, в които се говори за поддържането на човешкия живот, изграждането на цивилизациите и захранването на религиите през хилядолетията, са все неща, посветени на проблемите на духа, на загадките на духа и праговете на духовния преход, и ако човек не познава ориентирите по този път, трябва сам да ги изработва. Ала веднъж запленен от тази материя, обзема те такова чувство, независимо към коя от многото традиции си се обърнал, че започваш да усещаш истинската дълбочина, богатство и жизненост, които се крият в това познание, и никога повече не можеш да се откъснеш от него.

МОЙЪРС: Излиза, че тези прастари истории могат да ни помогнат да се примирим със света, да заживеем в хармония със заобикалящата ни действителност, така ли?

КАМБЪЛ: Да, така смятам аз. Романите – големите романи, – от тях може много да се научи. Когато бях на двайсет, трийсет, че дори и след като прехвърлих четирийсет години, Джеймс Джойс и Томас Ман бяха моите учители. Бях изчел всичко, сътворено от тях. И двамата са писали в порядъка на онова, което може да се нарече митологическа традиция. Вземете например историята на Тонио в романа на Томас Ман „Тонио Крьогер“. Бащата на Тонио е заможен търговец, един от първенците в род-ния му град. Малкият Тонио обаче е артистична натура и заминава за Мюнхен, където се присъединява към група ерудирани интелигенти, които поставят себе си над еснафското печелене на пари и семейните връзки.

Ето го Тонио на кръстопът: от едната страна е баща му, който винаги е бил добър баща с чувство за отговорност и така нататък, но който никога през целия си живот не е вършил онова, което е искал; и от другата страна онзи, който напуска родния си град и става критик на този начин на живот. Тонио обаче открива, че истински обича тези хорица от родния си град. И макар да се смята за по-издигнат в интелектуално отношение и безжалостно да ги описва с най-остри думи, той все пак ги възприема с умиление и сърцето му остава привързано към тях.

Когато напуска града и заживява с бохемите в Мюнхен, вижда, че те пък се отнасят с такова презрение към живота, че оставането при тях също не го задоволява. Затова напуска и тях, като в писмо до своя приятелка от групата пише: „Аз се възхищавам от гордите и студените личности, които приключенстват по пътеките на великата, демоничната красота и презират „човека“, но не им завиждам. Защото, ако нещо изобщо е в състояние да направи от литератора истински поет, то това е моята буржоазна любов към човешкото, живото и делничното. От нея извира всяка топлота, всяка доброта, всяко остроумие и ми се струва дори, че тя е именно онази любов, за която е писано, че можем да говорим еднакво на човешки и на ангелски език и че без нея ще бъдем просто звучащ метал дрънкащо звънче“.

После продължава: „Писателят трябва да търси истината“. И това е клопката, защото единственият начин да обрисуваш вярно един човек е като опишеш неговите несъвършенства. Съвършеният човек не е интересен – като Буда, който се оттегля от света, нали разбираш? Несъвършенствата на живота – те са ни симпатични. А когато писателят пуска точната стрела на правдивата си дума, тогава боли. Но тя е изстреляна с любов. И именно това Ман нарича „еротична ирония“ – любовта към онова, което убиваш с жестоката си, аналитична дума.

МОЙЪРС: Обичам този образ: вечната любов към родния град, чувствата, които храниш към това кътче, независимо колко дълго си отсъствал и дори ако никога няма да се върнеш. Защото именно там за пръв път си открил хората. Но защо твърдиш, че човек обича хората заради техните несъвършенства?

КАМБЪЛ: Не са ли децата така мили, понеже непрекъснато се препъват и падат, понеже имат малки телца и прекалено големи глави? И Уолт Дисни много добре е знаел това, когато е изрисувал седемте джуджета. А като си помислиш, и малките кученца, които хората взимат да отглеждат – не са ли те обичливи и ненагледни именно защото са толкова несъвършени?

МОЙЪРС: Излиза, че съвършенството би било скучно, така ли?

КАМБЪЛ: Би трябвало да е така. Би трябвало да е нечовешко. Основният момент тук, що се отнася до човечеството, е, че онова, което те прави човек, а не свръхчовек и безсмъртен – то е, което харесваме и обичаме. Имен-но затова някои хора толкова трудно обикват Бога, защото липсват недостатъците. Можеш да боготвориш, да, но това не е истинската любов. Чак на кръста Христос събужда любов.

МОЙЪРС: Какво искаш да кажеш?

КАМБЪЛ: Страданието. Страданието е несъвършество, нали така?

МОЙЪРС: Историята на човешкото страдание, борби, живот... 

КАМБЪЛ: ...и младостта, преди да опознае себе си, трябва да мине през какво ли не.

МОЙЪРС: Докато четях книгите ти – „Маските на Бога“ или например „Героят с хиляди лица“, – стигнах до заключението, че общото между хората, именно то се раз-крива в митовете. Митовете са разкази за търсенето през вековете на истината, на смисъла, на значението. Ние всички имаме нужда да разкажем собствената си история, за да я разберем. Искаме да проумеем смъртта и да се по-мирим с нея, всички ние имаме нужда от помощ по пътя си – от люлката, през живота до гроба. Имаме нужда да знаем, че животът означава нещо, че се докосва до вечността, искаме да разберем загадъчното и да открием кои сме.

КАМБЪЛ: Хората казват, че единственото, което търсим всички ние, е смисълът на живота. Не смятам, че точно това търсим. Мисля, че по-скоро търсим да прежи-веем живота така, че нашето преживяване в чисто физи-чески план да отекне в най-съкровената ни духовна същност, за да усетим екстаза на съществуването. В крайна сметка за това става дума и ето защо се нуждаем от тези ключове – за да разгадаем какво носим в себе си.

МОЙЪРС: Искаш да кажеш, че митовете са ключове за разгадаване?

КАМБЪЛ: Митовете са ключове за разкриване на духовния потенциал на човешкия живот.

МОЙЪРС: Онова, което можем да научим и преживеем вътрешно.

КАМБЪЛ: Да.

МОЙЪРС: Ти променяш дефиницията за мит от търсене на смисъла в преживяване на смисъла.

КАМБЪЛ: Преживяване на живота. Умът е, който борави със смисъла на нещата. Какъв е смисълът на едно цвете? Има една дзен история, в която се разказва как в своя проповед Буда взел цвете и го вдигнал пред очите на хората. Само един човек му кимнал, дал му знак, че разбира смисъла на казаното по този начин. Самият Буда нарича себе си „дошлият така“. Няма смисъл. Какъв е смисълът на Вселената? Какъв е смисълът на една бълха? Тя просто съществува. Това е. Твоят личен смисъл е в това, че съществуваш. Всички ние сме толкова улисани непрекъснато да правим нещо и да преследваме цели извън нас, та забравяме за духовните стойности вътре в нас, а само екстазът от факта, че живеем – това е, за което става дума.

МОЙЪРС: И как се стига до това преживяване?

КАМБЪЛ: Чети митовете. Те ще те научат да се обър-неш навътре в себе си и тогава ще започнеш да разчиташ посланието на символите. Чети митовете на други народи, не само онези, които са част от собствената ти традиция, защото в такъв случай неволно интерпретираш собствените си вярвания с оглед на фактите – ако обаче четеш други, чужди митове, тогава вече по-лесно усвояваш съдържащото се в тях послание. С помощта на митовете може да настроиш ума си на вълните на чистото прежи-вяване на живота. Защото митът ти разкрива именно това преживяване. Бракът например. Какво е бракът? Митът ти казва какво е. Той представлява повторното събиране на веднъж разделената дуада. Първоначално вие двамата сте били едно. Но сега, в света, сте разделени на две – това е бракът. Той е много по-различен от, да речем, любовната връзка. Дори няма нищо общо с нея. Бракът обитава друг митологичен план на съществуването. Когато хората се женят просто защото смятат, че връзката им е била достатъчно дълга, те много скоро ще се разведат, тъй като всички любовни връзки свършват неизменно с разочарование. Бракът е разпознаване на духовната идентичност. Ако живеем правилно, ако умът ни е настроен да търси истинските добри качества в индивида от другия пол, непременно ще открием подходящия партньор – мъж или жена. Но ако се разсейваме и вниманието ни се отвлича от, да речем, чувствени интереси, тогава със сигурност ще се оженим за неподходящ човек. Ако обаче изберем подходящия човек, ние въплъщаваме в себе си образа на Божието съвършенство и именно в това е смисълът на брака.

МОЙЪРС: Подходящият човек ли? Че как се избира подходящият човек?

КАМБЪЛ: Сърцето ще ти подскаже. Трябва да ти подскаже.

МОЙЪРС: Моят вътрешен аз.

КАМБЪЛ: В това се крие цялата загадъчност.

МОЙЪРС: Човек разпознава другата си половина.

КАМБЪЛ: Не знам как точно става, но нещо просветва в теб, нещо вътре в теб знае по-добре и ти казва, че това е човекът.

МОЙЪРС: Щом бракът е свързване на част от твоя аз с друга негова част, ако, иначе казано, по този начин ние допълваме своя аз със съответната му мъжка или женска половина, тогава защо бракът в нашето съвременно общество е толкова несигурен?

КАМБЪЛ: Защото на него не се гледа правилно. Бих казал дори, че ако женитбата не представлява първосте-пенна задача в даден живот, бракът няма да се получи. Женитбата означава свързване на двама, които са едно, двамата стават една плът. Ако бракът им продължи достатъчно дълго и ако човек съумее да се съобразява с него вместо със собствените си, чисто лични капризи и желания, в един момент ще разбере, че това е истината, че двамата действително са едно цяло.

МОЙЪРС: Едно цяло не само биологически, но и духовно.

КАМБЪЛ: Най-вече духовно. Биологичното не е нищо друго освен отвличане на вниманието, което може да доведе до погрешен избор.

МОЙЪРС: Тогава излиза, че основната функция на брака, а именно продължаването на самите нас чрез децата, не е най-важната.

КАМБЪЛ: Не, това е много елементарно схващане. В брака съществуват две съвършено различни фази. Първата е младежкият брак, когато, следвайки прекрасния си импулс, дар от природата в нейното биологично взаимо-действие между половете, ние се свързваме с цел създаването на деца. Но ето че детето съзрява и напуска дома.

Тогава брачната двойка остава сама. Лично аз съм удивен от огромния брой все мои близки приятели, които се разведоха след четирийсет, дори след петдесетгодишна възраст. Дотогава бяха имали съвършено сносен живот заедно с детето, ала очевидно са възприемали връзката си единствено и само по отношение на него. И никога по отношение на самите себе си.

Бракът е обвързаност. Когато направиш жертва, жерт-вата не е в името на единия или другия, а в името на общата обвързаност. Китайската идея за дао с взаимодействието на бялото и черното в него – това е връзката между ян и ин, между мъжкото и женското, ето какво представлява бракът.

Точно в това се превръщаш, след като се ожениш. Ти вече не си само това, което си; твоята идентичност е обвързана в конкретни взаимоотношения. Бракът не е някаква си любовна връзка, той е изпитание и изпитанието се състои в това, че трябва да пожертваш егото си в името на общата обвързаност, в която двамата ставате едно.

МОЙЪРС: Значи бракът е несъвместим с идеята да запазиш своите лични интереси.

КАМБЪЛ: Разбираш ли, тук въобще не става дума за лични интереси. В известен смисъл ти пак правиш онова, което искаш, но вече не си само и единствено ти, а двамата сте заедно като един. И това е чисто митологичен образ, който означава, че отделно съществуващата видима едини-ца се жертва в името на трансценденталното цяло. Нещо, което се вижда най-добре и в цялата му красота именно във втората фаза, която аз наричам алхимията на брака, когато и двамата преживяват единението. Ако обаче продължават да живеят по начина, по който са живели през първата фаза, тогава непременно ще се разделят, след като децата им отлетят от семейното гнездо. Таткото ще се влюби в някое младо, но вече зряло момиче и ще избяга с него, а мама ще остане в празната къща с празно сърце и ще трябва да се справя сама както намери за добре.

МОЙЪРС: И всичко това е, защото не разбираме двете фази на брака.

КАМБЪЛ: И защото не сме се обвързали.

МОЙЪРС: А би трябвало да сме се обвързали „за зло и за добро“.

КАМБЪЛ: Това е само остатък от един ритуал.

МОЙЪРС: А ритуалът е загубил своята сила. Ритуалът, който навремето е въплъщавал духовната същност, сега е само форма. Формални са почти всички ритуали на днешното общество, както и личните ритуали на брака и религията.

КАМБЪЛ: Колко хора днес получават духовно напътствие за това какво представлява бракът? Изправяш се пред един служител и след десет минути си вече женен. Женитбата в Индия продължава три дни. Така двойката се споява и става едно цяло.

МОЙЪРС: Значи, искаш да кажеш, че бракът не е социална договореност, а духовен обред.

КАМБЪЛ: Преди всичко е упражнение в духовност и обществото трябва да помогне в осъществяването на тази духовност. Човек не бива да бъде в служба на общество-то, а обществото да бъде в служба на човека. Ако човек е поставен в служба на обществото, тогава е налице чудовищната държава и именно от това е заплашен съвременният свят.

МОЙЪРС: Какво става, когато в обществото вече не действа никаква влиятелна митология?

КАМБЪЛ: Оставени сме сами на себе си. Ако искаш да узнаеш какво по-точно означава общество без ритуали, чети нюйоркския Таймс.

МОЙЪРС: И какво ще открия там?

КАМБЪЛ: Дневните новини заедно с всички разрушения и насилия, извършени от млади хора, които не знаят как да се държат в цивилизованото общество.

МОЙЪРС: Значи обществото не ги е научило на ритуалите, с помощта на които да станат членове на племето, на общността. Всички деца трябва да се родят по два пъти, докато се научат да функционират разумно в нашия свят, оставяйки детството зад гърба си. Мисля си за онзи откъс в Първото послание на свети апостол Павел до коринтяни: „Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенческото“.

КАМБЪЛ: Точно така. Това е смисълът и на младенческите обреди, когато от юношеството преминаваш в ново състояние. В първобитните общества или са ти из-бивали зъбите, или е имало някакви други жертвоприно-шения, между които е и обрязването и какво ли не още. Така че твоето малко бебешко тяло вече не е същото, ти се преобразяваш, ставаш нещо съвършено различно.

Като малък носехме къси панталонки, нали знаеш, онези, дето стигат до коленете. И тогава първото обуване на дълги панталони беше трепетен момент в нашия живот. Сегашните момчета обаче са лишени от този трепет. Виждам дори петгодишни хлапета да ходят с дълги панталони. Как да разберат тогава, че вече са пораснали и е време да приберат детските си играчки?

МОЙЪРС: Момчетата, които растат в града – на Сто двайсет и пета улица и Бродуей, да речем, – откъде да научат своите митове?

КАМБЪЛ: Сами израстват, самоизграждат се. Затова стените на целия град са издраскани с графити. Тези деца си имат свои банди, към които принадлежат, свои ритуали на покръстването, свой морал и така я карат, доколкото могат. Но те са опасни, защото техните закони не са за-коните на града. Те не са приобщени в обществото.

МОЙЪРС: Роло Мей твърди, че в сегашното американско общество има толкова много насилие, понеже вече не съществуват големи митове, с помощта на които младите мъже и жени да се впишат в света или пък да проумеят онзи свят, който е отвъд видимия.

КАМБЪЛ: Да, но има и друга причина, поради която престъпността е толкова висока, и тя е, че в Америка няма етос.

МОЙЪРС: По-точно?

КАМБЪЛ: Ето например в американския футбол пра-вилата са много строги и много сложни. Но ако отидете в Англия, ще видите, че правилата на играта ръгби не са чак толкова строги.

Една хомогенна култура, която е просъществувала дълго време, са се установили доста неписани правила, които се подразбират и всички се придържат към тях. Защото в едно такова общество има етос, тоест нрави, които важат за всички и всички знаят, че „тук така не се прави“.

МОЙЪРС: Значи митология.

КАМБЪЛ: Да, може да се нарече негласна митология. По същия начин използваме вилицата и ножа, по същия начин общуваме с другите и така нататък. Не всичко е написано в книгите. Но в Америка има хора от всякакъв произход, всички събрани на едно място като в мравуняк, затова в тази страна законът се е превърнал в нещо толкова важно. Крепим се на закона и законодателите. Тук няма етос. Сега разбираш ли за какво говоря?

МОЙЪРС: Да. Именно това е казал и Токвил преди сто и шейсет години, когато за пръв път пристигнал тук, за да открие „врявата и възбуждението на анархията“.

КАМБЪЛ: Нашият свят днес е демитологизиран. И в резултат на това студентите, с които се срещам, се интересуват толкова много от митология – защото в митовете се съдържат послания. Истината е, че не мога да ви кажа точно какво намират днешните млади хора в изучаването на митологията. Мога да ви кажа например какво митологията ми даде на мен, но какво им дава на тях – това не знам. Във всеки случай обаче им дава нещо. Когато отивам да чета лекции независимо в кой колеж, залата е препълнена. Факултетът обикновено ми отпуска помещение, което винаги се оказва по-малко от необходимото, защото те и не подозират какъв интерес будят лекциите ми сред студентството.

МОЙЪРС: Защо според теб тези млади хора се тълпят да чуят митовете и разказаните в тях истории?

КАМБЪЛ: Това са разкази, в които се съдържа мъдростта на живота, точно такива са. Докато онова, на което ни учат в училище, не е мъдростта на живота. Там изучаваме технологии и получаваме информация. Странно е нежеланието от страна на колежите и университетите да разкрият пред младите хора истинските стойности на живота. В днешната ни наука – и в нея включвам антропологията, лингвистиката, изучаването на религиите така нататък – съществува тенденция към специализация. И когато си наясно колко много един учен трябва да знае, за да стане истински компетентен специалист, тогава тази тенденция е напълно понятна. За да изучаваш будизъм например, трябва да имаш сносни познания не само по европейските езици, на които са написани доста трудове върху Изтока, и по-точно френски, немски, английски и италиански, но да знаеш санскрит и китайски, японски, и тибетски, и още няколко други езици. Това, разбира се, изисква огромни усилия. Такъв един експерт също така не може да си позволи да не знае каква е разликата между индианците алгонкин и индианците ирокези.

Специализацията обаче ограничава сферата на проблемите, върху които работи съответната личност. Онзи, който не е специалист, а има само общи познания, какъвто съм аз, вижда тук едно нещо, което е научил от специ-алист, там пък друго, което пак е научил от специалист – ала нито един от двамата специалисти не се замисля защо еди-какво си се среща както тук, така и там. Така че генералистът – между другото това е много обиден термин за всеки университетски кадър – навлиза в редица други въпроси, за които може да се каже, че са повече човешки, отколкото чисто културологични...

МОЙЪРС: След което идва ред на журналиста, на когото официално е разрешено да обяснява неща, които не разбира.

КАМБЪЛ: Това е не само разрешение, но и предна-значение. Нещо повече – негово задължение е да се самообразова публично. Спомням си как веднъж, още бях съвсем млад, отидох да слушам лекция на Хайнрих Ци-мер. Той беше първият човек, когото чух да говори за митовете като за послания, които са валидни до ден днешен, а не просто като за интересни неща, с които се занимават учените. И тогава у мен се затвърди онова усещане, което бях таил в себе си още като дете. 

МОЙЪРС: Спомняш ли си кога за пръв път откри мита? Кога за пръв път разказът му оживя в теб?

КАМБЪЛ: Възпитан съм в католическата вяра. Едно от големите предимства на това е, че съм научен да гледам сериозно на мита, да го приемам като част от моя живот и да живея в съгласие с определени митически постулати. Израсъл съм с циклично повтарящите се празници в чест на Рождество Христово, с неговото учение, смъртта му, възкресението и завръщането му на небето. Тези ритуали през цялата година непрекъснато ти напомнят за вечната същност на всичко онова, което се променя във времето. Грехът не е нищо друго освен прекъсване на връзката с вечната хармония на нещата.

После пък се влюбих в американските индианци, защото Бъфало Бил ни гостуваше всяка година в „Медисън Скуеър Гардън“ с незабравимото си шоу, наречено „Дивият запад“. И тогава ми се прииска да узная повече за индианците. Майка ми и баща ми бяха великодушни родители и веднага ми издириха всички юношески книги, които бяха написани дотогава на тази тема. Така започнах да чета митовете на американските индианци и много скоро открих, че в техните разкази се срещат същите теми, същите мотиви, както и в онези, на които ме учеха монахините в католическото училище.

МОЙЪРС: Като мита за сътворението например...

КАМБЪЛ: ...за сътворението, за смъртта и възкресе-нието, за възнесение Господне, непорочното зачатие – не знаех какво бе това нещо, но ясно разпознавах речника, лексиката. И така мит след мит.

МОЙЪРС: И какво стана?

КАМБЪЛ: Това възбуди любопитството ми и сложи началото на интереса ми към сравнителната митология.

МОЙЪРС: Сигурно си си рекъл: „Защо е казано така, след като в Библията е другояче?“.

КАМБЪЛ: Не, минаха години, преди да започна сравнителните анализи.

МОЙЪРС: Какво толкова ти хареса в тези индиански легенди?

КАМБЪЛ: В онези дни индианският фолклор все още витаеше във въздуха. Все още се срещаха много индианци. Дори и сега, след като дълги години съм се занимавал с митове от цял свят, продължавам да смятам, че легендите и притчите на индианците са изключително богати откъм съдържание и имат много добре разработено повествование.

После, така се случи, че нашите купиха едно място в планините на Делауер, където местните индианци са се сражавали с ирокезите. Имаше една голяма надвиснала над пропаст тераса, там ровехме да търсим индиански стрели и други неща. А и самите животни, които се сре-щаха в индианския фолклор, населяваха заобикалящата ни гора. Това мое директно запознанство с всичко индианско беше наистина вълнуващо.

МОЙЪРС: Това запознанство не беше ли в разрез с католическата ти вяра?

КАМБЪЛ: Не, разрез нямаше. Сблъсъкът на идеи с моята религия дойде после във връзка с научните ми занимания и други открития. По-късно пък бях запленен от индуизма, тогава попаднах на същите разкази и легенди. А дипломната ми работа беше върху средновековните ле-генди от цикъла за крал Артур, където отново се срещаха същите разкази и истории. Вече нищо не може да ме разубеди, че не са едни и същи. Нали цял живот с тях се занимавам.

МОЙЪРС: Значи историите представляват едни и същи универсални теми, само че разказани различно според особеностите на даден народ, така ли?

КАМБЪЛ: Да, разбира се. Но ако човек не е запознат с повтарящите се сюжети и мотивите в тях, сигурно ще реши, че историите са съвсем различни, ала те не са.

МОЙЪРС: Преподавал си митология в продължение на трийсет и осем години в девическия колеж „Сара Лорънс“. Как успя да събудиш интереса на тези млади момичета, израсли в еснафската среда на средната класа и закърмени със строгите канони на общоприетата религия? Как съумя да ги заплениш с митовете?

КАМБЪЛ: Младите умират за тази материя. Защото митологията те приобщава към всичко онова, от което са заимствали и литературата, и изкуството, освен това ти разкрива неща от собствения живот. Тя е невероятен, вълнуващ и жизнеутвърждаващ предмет. Разказва за отделните етапи в живота на човека, за различните ритуали на прехода, когато детето става мъж с всичките произтичащи от това отговорности, ергенът става съпруг и т.н. Всички тези обреди са митологични, част от твоята нова роля, в която се озоваваш, както и от начина, по който отхвърляш старите и навлизаш в новите отговорности.

Когато един съдия влиза в залата и всички се изправят на крака, те всъщност не стават пред въпросния човек, а пред одеждата, която носи, и ролята, която му предстои да играе. И онова, което го прави достоен за въпросната длъжност, е честността му като представител на принципите, заложени в нея, а не някакви си лично негови убеждения. Така че хората всъщност стават на крака пред една митологична фигура. Без съмнение някои крале са най-глупавите, нелепи и скучни люде, които можеш да си представиш, и сигурно се интересуват само от коне и жени, но човек не ги възприема като отделни личности, а като изпълнители на определени митологични роли, нали така?