„ОсЪновените ангели“ е първата книга, издадена от „Искам бебе“, а автор е Радина Велчева – основател на фондацията. Това е сборник с авторски есета, посветени на теми, които все още са табу в обществото ни – осиновяването, донорството на яйцеклетки, проблемното забременяване. Посланици на книгата са Дора Прангаджийска – психотерапевт (самата тя е осиновена), доц. Милена Георгиева от БАН, Милена Златкова – радиоводещ, донор на яйцеклетки и д-р Соня Чукалова.
Книгата се разпространява изцяло с благотворителна цел и всички събрани средства от продажбата й ще бъдат дарени на фондация „Искам бебе“ в подкрепа на семейства, които се борят за бебе.
“Ангелска работа е осиновяването!.. Какви ли не магични и пълни с любов думи съм чувала от осиновени хора или родители, осиновили деца. ОсЪновен обаче е нова и най-вероятно измислена от ангел, която ще си взема от теб, любима Ради, защото ми припомняш, че съм сънувана много преди да срещна своите ангели“ – казва Дора Прангаджийска за книгата.
Следва откъс от „ОсЪновените ангели“.
Здравей, читателю!
Държиш в ръцете си една книжка, която живее в мен вече повече от 10 години. Историите тук са изстрадани и изплакани с думи. Не знам как да обясня точно миговете, в които пиша текстовете си, но със сигурност усещам физическа болка в тялото, бучица в гърлото и пулсът ми се ускорява. В тези моменти трябва да остана сама, за да преживея даденото ми от Бог усещане за цялост.
И започвам да пиша. Слагам отпред сол ключа на преживяното, завладяло сетивата ми, и думите се подреждат в точния ред и ритъм. Така се лекувам. И за раните, и за възторга – петолинието е едно и също. Нотите са хората около и в мен, с които Бог ме среща, за да намирам хармонията в изпитанията, забиващи се в кожата ми до кръв - като бодли. В следващия миг акордите започват да преливат от благодарност. Благодарността ми има това невероятно свойство да подрежда случките, датите, хората, въпросите и отговорите в една завършена симфония. В тези моменти бушуващите страсти намират баланса си и енергията потича като река – плавно, в коритото си, тихо и пречистващо.
В годините назад така вземах решенията за важните стъпки в живота ми. Създаването на „Искам бебе“ през 2007-ма беше балансирано продължение на една голяма промяна, която започна още с навършването ми на 33. Тогава се убедих, че зад мъките по мечтата ми за дете стои нещо друго - скрито - което трябва да открия, за да се случи новия живот. Много често ние, жените, които искаме, но не можем лесно да направим така, че детето да дойде в живота ни и виждаме крайната си цел нереална. „След колко месеца мога да направя следващия опит ин витро? “ е въпрос, който си задаваме в момента на току-що стартирала ин витро процедура. И погледът се съсредоточава там – в НЯМАНЕТО на дете. Фиксираме се в следващ и следващ опит ин витро, в търсенето на лекар след лекар, в обвиненията „не ставам за майка“, „нека мъжът ми си намери друга жена, щом аз не мога да му родя дете“. А, всъщност, има нещо друго, дълбоко скрито в душата ни, което търси отговор, съпротивлява се, не ни дава мира дори в сънищата! Когато открием това „друго“ и започнем да следваме вселенските закони, кодирани в нас, нещата си идват на мястото. Помислете си дали харесвате работата си, дали пък не ви се иска да учите нещо или да кажете на партньора си дълго пазена тайна? Поговорете със сестра си или брат си, а може би нещо от думите на родителите ви е пуснало нездрав корен. Моето решение на „бездетието“ дойде в подобен момент. Някак си леко и без много, много мислене, ИСКАМ БЕБЕ нахлу в живота ми. Ей така, докато чаках маршрутка № 21 на моста на река „Слатинска“. Знаех само, че искам да изкрещя силно моето си ИСКАМ БЕБЕ и да намеря сестри и братя по съдба, с които заедно да променим отношението на другите към нас. Съжалението в погледите на хората, мъката в душите на родителите ни, липсата на информация и сриването, когато месечният цикъл отново дойде, а имаш всички симптоми, че си бременна - да, това е болестта на бездетните. Знаете за какво говоря, нали? Аз вече бях намерила своя лекар и сякаш ми беше малко по-лесно. Но терзанието, че другите не са и нямат достъп до медицинска грижа и подкрепа, ме влудяваше. Така се случи моето „друго“. Родих ИСКАМ БЕБЕ - моето първо дете - месец преди Благовещение. Раждането приличаше на цъфнало кокиче в снежна пряспа - като го видиш няма как да не го забележиш и да не му се зарадваш! Наоколо, обаче, студ, мраз, сиво небе и тук-таме някой слънчев лъч се опитва да си пробие път.
След това ИСКАМ БЕБЕ тръгна по своя си път. Намери верните си хора и продължава да е там, където има нужда от промяна. Днес ИСКАМ БЕБЕ принадлежи единствено на хората, които безусловно, т.е., БЕЗ УСЛОВИЯ раздават себе в името на друг живот! По делата им ще ги познаете! Това е. Искам да говоря и имам много думи, с които да напиша историята на ИСКАМ БЕБЕ, но времето ще покаже кога и как!
Моите благодарности днес са към хората, на които дължа поклон и ръкостискане!
На мама и тате – за смисъла на семейството!
На Божидар - моят стълб!
През късната есен на 2010-та, водена изцяло от моята духовна майка Петрана Каменова, тръгнах за Божи гроб. Нещо «друго» трябваше да се случи, за да бележи пътя ми към децата. Вече бях на 38. Току-що бяхме направили поредния опит ин витро, на който за кратко видяхме двете заветни чертички на теста за бременност. Плаках от радост, правих тест след тест, докато в един момент - отново - всичко приключи. Утробата ми пищеше от мъка по загубената точица живот. Единствено мисълта, че тръгвам за Божи гроб, ме държеше на краката. Прегърбена от товара на мъката, трудно затътрих куфара към летището. След това спомените ме отвеждат на дългата опашка в полунощ пред самия Божи гроб. Точно преди да вляза монахинята каза: «Дотук влизате! Другите - утре!» Онемях. «Защо пак на мен?» - исках да извикам - но само наведох глава и се смирих. Обърнах се и направих крачка да тръгна. В този момент някой ме хвана за ръката и ми подаде бяла хризантема. «За теб е. Току-що я взех отвътре. Стояла е цял ден до Христос!» - ми каза тихо монахинята на английски. И докато опашката си тръгваше, тя ме хвана за ръката и ме поведе към Камъка. Това беше моята първа среща с Новия живот - този, който ми предстоеше! Дъщеря ми вече е била зачената!
Същото се случи през 2015-та - второто ми духовно пътуване до Божи гроб! Толкова силно желаехме второ дете, толкова много радост имахме за даване, толкова крепка беше вярата ми, че нямаше как да не ни се случи Чудото! Бог вече беше дал благословията си и през 2016-та се ражда синът ни.
Разказвам всичко това, за да дам кураж на всеки, изгубил се в пътя към детето! Духовните ни сетива се настройват трудно. Две са ключовите думи - търпение и любов. Просто е, нали? За говорене - да, но практикуването им в реалния ни живот изисква всекидневни усилия - и на тялото, и на ума, и на мислите. Всяко отклоняване от това просто уравнение ни връща в началото. И пак тренираш. Както тренираш мускулите във фитнеса и спазваш правилата за шофиране, на улицата и на работното си място, така е и с практикуването на вярата ни!
Идеята за «Осиновените ангели» дойде от едно детско бисерче на Йоанка, което грижливо остана в мен и точно като нея няма търпение да бъде споделено, за да усмихва дните ни.
Често ми казват, че Йоанна и Симо си приличат толкова много!
Даже хора, които не познават живота ми, казват за Йоанна, че ми е „одрала кожата“, а за Симо, че има абсолютно същия поглед и очи като на баща си!
Моята любима доц. Милена Георгиева от БАН ми даде първия урок по Епигенетика - наука, която ни показва моста между гените и начина, по който живеем живота си. Епигенетиката доказва, че гените не са наша съдба. Епигенетиката доказва с факти, че нашите мисли, чувства, начин на живот и възприемане на света могат да направят велик еволюционен скок в човешкото развитие!
Когато разказвам за осиновяването, често давам пример именно с епигенетиката. Животът на родителите-осиновители и осиновените деца е доказателство за това, че очакването, обичането, споделянето, говоренето на истината и радостта от срещите на различните молекули ДНК, всъщност, отключват онези ензими, които правят децата ни НАШИ!
В началото, когато току-що бяхме осиновили Йоанна, неведнъж минувачите по улиците ми казваха: „Честито! Толкова прилича на Вас с това чипо носле!“ Понякога се заговаряхме и споделях, че детето е осиновено и няма как да прилича на мен. В повечето случаи, хората срещу мен се стряскаха и започваха да ми се извиняват: „Ех, съжалявам, но нищо, знам толкова случаи, в които след като осиновят дете, жените си раждат СВОЕ.“ Но това дете е толкова МОЕ, колкото и родените от утробите на майките си и не е разменна монета – не съм осиновила дете, за да родя друго! Детето се ражда, расте и става възрастен човек със своите си радости и неволи. Още докато са били бебета, съм мислила за децата си като за зрели възрастни хора, с които ще трябва да се гледаме в очите и да знам, че не сме се лъгали по никакъв повод и при никакви обстоятелства. Когато са малки, си мислим, че не разбират, и заравяме истините на възрастните в дълбоки дупки, които затрупваме с камъните на мълчанието. Да, но децата растат. Започват сами да свалят тежестите от тези камъни. Правят го като задават въпроси. Точно в тези моменти мисля, че трябва да постъпваме като нормални възрастни и лека-полека да разкриваме на децата си истините за света. Както говорим за пролетта и разлистването на дърветата, както им разказваме за кокошките и яйцата им или докато наблюдаваме заедно как лястовиците строят гнездата си - така можем да говорим и за осиновяването. С история – простичко, с обич. И задължително с прегръдка. Уроците за важните неща за живота е добре да бъдат преживени първо в допир с мама и татко! Опитвам се в тези моменти да съм много близо до Йоанна и Симо. Прегръщам ги и двамата, сядаме на земята, галя косичките им, говоря бавно и тихо. Задаваме си въпроси, карам ги да ми кажат кога съм била нервна и дали съм се скарала в точния момент, на точния „беладжия“. Признават си грешката, но и аз виждам моите. Децата имат уникално чувство за справедливост и това ги прави много точни в наблюденията им.
Замислям се, че ние, осиновителите, вече сме доста по-спокойни и уверени в споделянето на истината за осиновяването, отколкото хората около нас. И да, искам да чувам другото: „Бъдете благословени и щастливи с това дете!“, вместо: „Вие сте герои, аз не бих могла/могъл да направя тази крачка. Как така се решихте, не искате ли свое?“
А моят отговор винаги е бил и ще остане един и същ: „Тези деца са толкова мои, колкото никои други - дори да са родени от мен!“
Йоанна (7 г., 7 м. и 27 дни, без един горен зъб, другият се клати):
- Мамо, аз съм осЪновена, нали?
Аз:
- ОсИновена си, маменце. Казва се осИновена!
Йоанна:
- Нали каза, че си ме сънувала и си ме виждала насън? Затова си мисля, че съм осЪновена...
Когато четете тази книга, знайте, че това е предисторията на заглавието „ОсЪновяване на ангелите“. Ангелите винаги са осЪновени!“
Благовещение с осЪновени ангели
Благовещение е! И преди време Бог ме прати там, по Светите земи. С тихи стъпки стигнах до Кладенеца, над който е дошла Благата вест, че Божият Син ще се роди! Погледнах нагоре.
И тогава ги измолих - моите два ангела. Моите криле. Трудно беше. И
цялото тяло дълго време ме боля. А душата ми ликуваше. Странно усещане е...
Може би това съпътства всяко раждане. Не знам точно какво е, защото не родих децата си с тялото. Но години по-късно ще продължавам да благодаря на Бог, че ми прати това страдание, чрез което да лекувам всяка суета, опитваща се да ме превземе!
Да, днес се отваря Небето. И всеки чака своята си Добра вест. Тя идва, но може би точно тогава, когато болката ни се превърне в очакване, а очакването - във Вяра!
И пак стигаме дотам - нека бъде според Вярата ни! Благовещение е!
