ПРОЛОГ

По дяволите, обичам тази страна.

Робърт Опенхаймер

Принстън, Ню Джърси, 25 февруари 1967 г. Въпреки лошото време и суровия студ, сковал целия североизток, шестстотин приятели и колеги – Нобелови лауреати, политици, генерали, учени, поети, писатели, композитори и познати от всички поприща – се събират да отдадат последна почит на Робърт Опенхаймер. Някои го познават като свой учител и ласкаво го наричат „Опи“. Други – като велик физик, станал през 1945 г. „баща“ на атомната бомба, като национален герой и символ на учения в служба на обществото. Всички си спомнят с дълбока горчивина как само девет години по-късно републиканската администрация на президента Дуайт Д. Айзенхауер го обявява за риск за сигурността, превръщайки го в най-видната жертва на антикомунистическия лов на вещици. Те идват с натежали сърца да изпратят блестящата личност, чийто удивителен живот е белязан както от триумф, така и от трагедия.

Нобелистите включват световноизвестни физици като Изидор Раби, Юджийн Уигнър, Джулиан Швингър, Джъндао Ли и Едуин Макмилън. Дъщерята на Алберт Айнщайн, Марго, е дошла да почете някогашния шеф на баща ѝ от Института за напреднали изследвания. Тук са Робърт Сърбър, ученик на Опенхаймер в Бъркли през 30-те, и Ханс Бете, великият физик нобелист от „Корнел“, разкрил вътрешното устройство на слънцето. Ърва Денъм Грийн, съседка от спокойния карибски остров Сейнт Джон, където Опенхаймер се оттегля във вила на плажа след публичното унижение през 1954 г., седи редом с фигури като Джон Макклой, юрист и дългогодишен президентски съветник; генерал Лесли Гроувс, оглавявал проекта „Манхатън“; Пол Нитце, министър на военноморските сили; историка Артър Шлезинджър-младши, носител на наградата „Пулицър“; и сенатор Клифърд Кейс от Ню Джърси. Президентът Линдън Б. Джонсън е изпратил своя нау-чен съветник Доналд Ф. Хорниг да представлява Белия дом – ветеран от Лос Аламос, присъствал заедно с Опенхаймер на „Тринити“, първия в света ядрен опит, извършен на 16 юли 1945 г. Освен учените и вашингтонския политически елит присъстват още хора на изкуството и културата като поета Стивън Спендър, писателя Джон О’Хара, композитора Никълъс Набоков и директора на Нюйоркския балет Джордж Баланчин.

Вдовицата на Опенхаймер, Катрин „Кити“ Пунинг Опенхаймер, седи на първия ред на възпоменателната служба в „Александър Хол“ на Принстънския университет. До нея са дъщеря им Тони, на двадесет и две, и синът им Питър, на двадесет и пет. Редом с Питър седи Франк Опенхаймер, по-малкият брат на Робърт, чиято кариера на физик се проваля покрай маккартистките преследвания.

Звучи произведението „Реквиемни песни“ от Игор Стравински, което Робърт Опенхаймер е чул с възхита в същата зала предната есен. Ханс Бете, негов приятел от три десетилетия, произнася първата от три речи. „Той допринесе повече от всеки друг, за да направи американската теоретична физика велика... Беше лидер, но не и влас-тен, никога не налагаше мнението си. Вадеше най-доброто от нас, държеше се както добър домакин с гостите си.“ В Лос Аламос, където ръководи хиляди хора в надпревара срещу германците за създаване на атомната бомба, Опенхаймер гради лаборатория от нищото и сплотява разнородна група учени в ефективен екип. Бете и други ветерани добре знаят, че без него прототипът от Ню Мексико никога не би бил завършен навреме за използване във войната.

Втората реч е на Хенри Деулф Смит, физик и негов съсед от Принстън. През 1954 г. Смит единствен от петимата комисари на Комисията по атомна енергия (КАЕ) гласува за реабилитиране на Опенхаймер. Като пряк участник в „трибунала“ той ясно вижда извършената несправедливост: „Такава грешка никога не може да се поправи, а такова петно в нашата история да се изтрие... Съжаляваме, задето големият му принос за родината получи толкова оскъдна отплата“.

Накрая идва ред на Джордж Кенан, дипломат и посланик, баща на следвоенната политика спрямо Съветския съюз и дългогодишен приятел и колега от Института за напреднали изследвания. Приживе Опенхаймер повече от всеки друг оформя възгледите му за безбройните опасности от ядрената ера, осигурява му убежище в института и брани работата му, когато отцепническите убеждения на Кенан за милитаризирзма на Америка от времето на Студената война го правят непопулярен във Вашингтон.

„Върху него с особена тежест се стовариха дилемите, породени от извоюваната власт над природата, непропорционална на моралната сила на човешките същества“, казва Кенан. „Той ясно съзираше опасностите от това нарастващо несъответствие, но тревогата не разклати вярата му в търсенето на истината във всичките ѝ форми, научни и хуманни. Страстно желаеше да допринесе за предотвратяване на катастрофата, която грозеше развитието на оръжията за масово поразяване. Движеха го интересите на цялото човечество, но именно като американец, като член на своята национална общност виждаше най-големите възможности за постигане на тези цели. В мрачните дни от началото на петдесетте, когато проблемите го затрупваха отвред и се оказа в плен на своята позиция в центъра на противоречията, му обър-нах внимание на факта, че ще е добре дошъл в поне сто академични центрове по света, и го попитах дали не е мислил да заживее в чужбина. „По дяволите, обичам тази страна“, отвърна ми с просълзени очи той.“

Робърт Опенхаймер е енигма – теоретичен физик, проявяващ харизмата на велик лидер; естет, култивиращ неясноти. Десетилетия след неговата смърт животът му остава обгърнат от противоречия, митове и тайни. За учени като д-р Хидеки Юкава, първия японски нобелист, Опенхаймер е „символ на трагедията на съвременния ядрен учен“. За либералите той се превръща в най-видния мъченик на маккартизма, символ на предубедената дясна враждебност. За политическите си врагове, от друга страна, той е прикрит комунист и доказан лъжец.

Всъщност образът му е изключително човечен, колкото талантлив, толкова и сложен. Едновременно блестящ и наивен, страстен защитник на социалната справедливост и неуморен правителствен съветник, чийто стремеж за овладяване на надпреварата в ядреното въоръжаване му печели могъщи бюрократични врагове. Както казва неговият приятел Раби, „освен че беше много мъдър, той беше понякога и много глупав“.

Физикът Фриймън Дайсън вижда дълбоки и трогателни противоречия в личността на Опенхаймер. Той посвещава живота си на нау-ката и рационалната мисъл, но участва в създаването на геноцидно оръжие. Подобно решение, отбелязва Дайсън, е „чиста проба фаустовска сделка… с чиито последици всички ние, естествено, все още живеем“. Също като Фауст, Опенхаймер се опитва да предоговори сделката и бива наказан за това. Първо ръководи усилията за отприщ-ване на силата на атома, а после се опитва да предупреди сънародниците си за опасностите от него и да ограничи зависимостта на Америка от ядрените оръжия. Тогава властта поставя под въпрос неговата лоялност и го изправя на съд. Някои сравняват публичното унижение с процеса на средновековната църква срещу друг учен, Галилео Галилей, през 1633 г. Други съзират грозния призрак на антисемитизма и си припомнят изпитанието на капитан Алфред Драйфус във Франция през 1894 г.

Но никое от сравненията не ни помага да разберем човека Робърт Опенхаймер, неговите постижения като учен и уникалната роля, която изиграва като архитект на ядрената епоха. Това е историята на неговия живот.