"Неописуеми неща" от Джес Лaури е неочакван трилър, вдъхновен от истинска история, който ни връща в осемдесетте години - в атмосферата на романа можем лесно да намерим препратки както към класиката на Стивън Кинг "Неизживени спомени", така и към хитовия сериал по Netflix "Странни неща" (Stranger Things).

Добре дошли в малкия град Лилидейл, щата Минесота! Едно от най-хубавите места за живот в провинциална Америка през новото десетилетие! Дните тук са напълно удовлетворяващи и човек може да намери всичко, от което има нужда!

Въпреки подреденото спокойствие на осемдесетте години обитателите на невинния малък град добре знаят, че нещо мрачно гние в сърцевината му. Млади момчета изчезват едно след друго без обяснение. А след това се завръщат... променени.

Завърналите се са агресивни, склонни към насилие, непредсказуеми. Слуховете в провинциална Америка плъзват по-бързо от истината и скоро целият град шепти шокиращи истории.

Каси Макдауъл е на ръба на това да стане тийнейджър. Детството скоро ще започне да се отдалечава и на нея ще ѝ се наложи да си проправя път в объркващия свят на възрастните.

Въпреки това тя има сравнително нормален живот – обича семейството си и фермата, в която живеят, харесва да ходи на училище и си пада по най-готиния пич в класа.

Опасностите обаче дебнат по периферията на живота, сред тъмните гори и по улиците на града. Много неща са трудни за обяснение като странните партита на родителите ѝ и необичайните гости, които те канят.

Е, човек с времето може да им свикне. Но когато сестрата на Каси сама претърпява злокобна промяна, става ясно, че четирите стени на дома не могат да задържат опасността отвън. 

"Неописуеми неща"  е водовъртеж от смразяващи кръвта събития, вдъхновен от истинската история на родния град на авторката Джес Лaури. Когато на възрастните не може да се вярва, само децата на Лилидейл могат да се изправят срещу злото, за да оцелеят.

Защото в този свят истината е непростима, а нещата, които не можеш да опишеш, са най-страшни.

Прочетете откъс от „Неописуеми неща” от Джес Лaури, която излиза от издателство "Сиела". >>>

 

ПРОЛОГ

Онзи лъх на мазе с пръстен под, свързан със самотен писък, остана да живее у мен. 

По-често се спотайваше в сенчест ъгъл на съзнанието ми, но в мига, щом ми изникнеше мисълта за Лилидейл, изпълзяваше оттам и ме давеше. Мирисът бе като воня на пещера, която иска да те погълне, като задушаващия страх от голямо дремещо чудовище с огромна паст и неутолим глад. Бурканите със зимнина бяха хищните му зъби, шнурът на електрическата крушка – мъжецът пред гърлото му. Бе в търпеливо и неизменно очакване някое местно хлапе да изтрополи надолу по стълбите – а те бяха неговият гръбнак.

Оставяше ни слепешком да дирим оня шнур/мъжец.

Пръстите ни го напипваха.

светлина!

Отплатата бе бонбони, слънце и сребърни долари и последното хубаво нещо, което усещахме, преди звярът да ни погълне цели и после да ни храносмила хиляда години.

*

Само че не е така.

Казвали са ми, че имам развинтена фантазия.

Не мазето бе чудовището, а мъжът.

И той не беше пасивен. Преследваше.

Не се бях връщала в Лилидейл след онази вечер. От полицията, а после и мама, ме попитаха дали искам нещо от стаята си и аз отговорих, че не. Бях на тринайсет, но не и глупава, макар мнозина да смесват двете.

Сега, призована у дома заради погребението му, бях нападната с удвоена злоба от вонята на мазето, забиваща се като рибарска кукичка дълбоко в лицето ми на мястото, където носът ми се свързва с мозъка. Миризмата проникваше дори в съня ми и ме оставяше с убеждението, че отново съм затворена в онова мазе с пръстен под. Мятах се и крещях, будех съпруга си.

Той ме прегръщаше. Известна му бе историята ми.

Поне така си мислеше.

Бях я направила прочута с първия си роман, споделила бях извора на вдъхновението му по време на рекламното турне из страната. Само дето никога не споменах медальона – пред никого, дори не и пред Ноа. Може би усещах този детайл твърде ценен.

Или може би защото ме изкарваше тъпа.

Успявах да извикам образа му, щом затворех очи. Верижката би се приела за прекалено масивна днес, но през 1983 година беше последен крясък на модата – златна, от същия метал като тъничкия самолет, висящ на нея.

Вярвала бях, че този медальон със самолета е моят билет за бягство от Лилидейл.

Не съм си въобразявала, че ще полетя с него. Глупости на търкалета, както обичахме да казваме тогава. Но момчето, което носеше медальона? Гейбриъл? Бях убедена, че той ще промени всичко.

И той, един вид, го стори.

– 1 – 

– Два пъти по петнайсет и чифт шестици – обяви сияеща Сефи.

Татко ѝ се усмихна в отговор през масата.

– Добра ръка. Кас?

Поставих долу картите си, като се опитвах безуспешно да прикрия триумфа по лицето си.

– Три пъти по петнайсет и поредица от оньори!

Мама премести нашето колче.

– Ние печелим.

Затанцувах с рамене.

– Мога да ти давам уроци, ако желаеш, Сефи.

Тя извъртя очи в гримаса.

– По неспортсменство ли?

Засмях се и бръкнах в пуканките. Мама бе направила огромно количество, суперсолени и с бирена мая. Това бе преди час, когато започнахме играта. Купата почти се бе изпразнила, останали бяха основно „циганчета“. Избрах онези, при които се бе разпукало поне малко бяло. Всъщност по вкус частично разпуканите „циганчета“ нямат равни.

– Да ти долея ли? – Татко се изправи и посочи към наполовина пълната чаша на мама, потяща се на майската горещина. Лятото беше подранило тази година – поне така твърдеше господин Патерсън, учителят ми по биология. Никак не било добре за реколтата.

Него това очевидно го притесняваше, но се обзалагам, че не бях единственото хлапе, очакващо с нетърпение гореща ваканция. Със Сефи възнамерявахме да покафенеем като печен боб и да изсветлим тъмните си коси. Тя бе чула от приятелка на приятелка, че ако си намажеш кожата с бебешко олио и си напръскаш косата с вода с оцет, резултатът е същият като от скъпите масла за тен с кокосов аромат и спрейове за изрусяване. Дори си бяхме шепнали как трябва да намерим някое подходящо местенце в края на имота ни, където имаше просека в гората за отводнителен канал, за да се печем там голи. Потрепервах при тази мисъл. Момчетата не обичаха граници в тена. Това го научих от комедията „Малки чаровници“.

Мама глътна наведнъж питието си и подаде чашата на татко.

– Благодаря, мили.

Той заобиколи откъм нейната страна на масата и се наведе за продължителна целувка по устата, преди да вземе чашата ѝ. Сега вече и аз въртях очи като Сефи. Мама и татко, предимно татко, редовно се опитваха да ни убедят какви късметлийки сме, че те все още са толкова влюбени, само че... пфу, гадно.

Татко се отдели от мама след целувката и зърна физиономиите ни. Изсмя се театрално и остави чашите, та да освободи ръцете си и да масажира раменете на мама. Бяха привлекателна двойка, хората постоянно го казваха. Някогашната красота на мама се доказваше от всичките ѝ размазани снимки от младини и тя още имаше лъскава кестенява коса и живи очи, макар че след раждането на Сефи и мен бе доста наедряла на хълбоци и корем. Татко също бе хубав, малко нещо от типа на Чарлс Бронсън. Човек можеше да разбере как са се озовали заедно, особено при положение че след обърната на екс чаша вино мама изтърси веднъж как още в гимназията имала слабост към лоши момчета.

Семейството ни бе малко: мама и леля Джин, по-голямата ми сестра Персефона (родителите ми си падаха по гръцки имена) и татко. Не познавах роднините ни от таткова страна. Били отрепки до един, това заяви дядо ми (по майка) на баба ми през зимата, когато почина от масивен инфаркт. Баба ми не бе оспорила това твърдение. Тя бе кротка възрастна дама, от която независимо от сезона винаги лъхаше на прясно изпечен хляб. Няколко седмици след смъртта на дядо и тя почина от удар, не че нещо видимо я удари, но така му казват.

Родителите на мама изгубили син, когато съм била тригодишна. Явно е бил луда глава. Загинал при автомобилна гонка, докато шофирал „Камаро“, модел ’79 година, вероятно пиян, както се говореше. Спомнях си само едно нещо, свързано с чичо Ричард. На погребението му Джин плачеше, но мама ревеше още по-силно. Отиде при дядо за прегръдка, но той се извърна от нея и тя просто остана да стърчи по-тъжна и от изгубено детенце.

Веднъж я попитах защо дядо не беше поискал да я прегърне. Отговори ми, че съм била много малка, та да помня погребението на Рич, а и бездруго миналото трябвало да си остане в миналото.

– Мисля, че майка ви е най-красивата жена на света – отсече татко сега, в настоящето, докато разтриваше раменете ѝ, а по нейното лице със затворени очи се бе изписала блажена физиономия.

– Добре, щом казваш. Просто си намерете стая.

Татко се усмихна накриво и размаха ръка в широк жест. 

– Имам цяла къща на разположение. Може би на теб ти трябва да се поотпуснеш. После ще взема и твоите рамене да масажирам.

Стрелнах поглед към Сефи. Тя си играеше с огънатото ъгълче на карта от колодата.

– Няма нужда – отвърнах.

– Сефи, твоят врат да е напрегнат?

Тя вдигна рамене.

– Така те искам!

Той отиде до нея и положи ръце върху кокалестите ѝ рамене. Беше с две години по-голяма от мен, но кльощава, нищо изядено не ѝ се лепешe – само едри зъби и трапчинки, същинско копие на актрисата Кристи Макникъл, макар че по-скоро бих си изяла косата, отколкото да ѝ го кажа.

Татко се зае да разтрива Сефи.

– Хубаво е да се чувстваш добре – промърмори ѝ.

Това ми причини сърбеж отвътре.

– Ще изиграем ли още една игра на крибидж?

– След малко – отвърна татко. – Първо искам да чуя мечтите на всеки за лятото.

Простенах. Татко имаше мечти за голяма работа. Вярваше, че човек може да е какъвто си поиска, но първо трябва да го „види“. Хипарски щуротии, но им се свикваше. Със Сефи се спогледахме. Знаехме си, че татко не би одобрил плана ни да се преобразим в блондинки. Момичетата не бива да се опитват да бъдат други, та да се харесат на някого, казваше ни често. Сами трябвало да командваме ума и тялото си.

И отново – пфу, гадост.

– Аз искам да гостувам на леля Джин – обадих се.

Мама бе взела да притваря очи, но при споменаването на сестра ѝ се ококори.

– Чудесен план! Може да прескочим с колата до Канада за една седмица.

– Отлично – одобри татко.

Сърцето ми заликува. Почти никога не пътувахме по-далеч от магистралата към Сейнт Клауд, за да си купим продукти от кооперативните магазинчета, но сега, след като мама бе назначена на учителско място на пълен работен ден, се заговори за обиколка през лятото. Бях се бояла да предложа посещение у леля Джин. Ако случех мама и татко в лошо настроение, щяха да зачеркнат идеята завинаги, а аз наистина имах нужда да прекарам време с леля Джин. Обичах я до смърт.

Тя беше единствената, която не се преструваше, че аз съм нормална.