За пръв път на български език у нас се появява психологическият трилър „Малки тайни“ от носителката на Наградата на Международната организация на писателите на трилъри за най-добър роман Дженифър Хилиър, която бързо се превърна в изгряваща звезда в криминалната литература и любимка на почитателите на жанра.
В този напрегнат, многопластов и майсторски разказ най-големият страх на всеки родител става реалност и рисува мрачна действителност, в която „Малките тайни“ могат да бъдат най-голямата утеха. Защото понякога истината боли много повече от лъжите…
Погледнат отдалеч, животът на Мерин Мачадо изглежда много близо до перфектен. Омъжена за голямата си любов от студентските години, Мерин има своя собствена верига от луксозни фризьорски салони, сред чиито редовни посетители са някои от най-големите имена на шоубизнеса. Съпругът ѝ Дерек, който също е собственик на успешна компания, е лудо влюбен в нея, а съседите им ги обожават – и леко им завиждат, разбира се.
Всичко е идеално. До деня, в който Мерин не води сина си Себастиан на местния коледен базар и той не изчезва безследно. Четири минути. Само толкова са нужни да се отвлече едно дете. Близалка, костюм на дядо Коледа и двеста и четиридесет секунди, след които всичко отива по дяволите.
Година по-късно Мерин е сянка на успешната жена, която някога е била. От ФБР са спрели издирването, във вестниците отдавна вече не пишат за изчезването на Себастиан. Двамата с Дерек рядко си говорят. А единственото нещо, което я държи жива, е невероятният шанс един ден синът ѝ да се появи отново.
За да продължи разследването там, откъдето полицията е спряла, Мерин наема частен детектив, за когото дори съпругът ѝ не подозира. Но вместо да открие Себастиан, тя разбира, че Дерек си има любовница. Много по-млада любовница при това.
Откритието разбужда в покрусената майка водовъртеж от емоции, който скоро излиза от контрол, и за пръв път от цяла вечност Мерин изпитва нещо различно от тъга. Омраза. Гняв. Вълнение. Веднъж загубила сина си, тя няма намерението да губи и съпруга си. Другата жена е враг с лице, което ясно може да види. Това означава, че може и да я унищожи.
По пътя към целта си Мерин ще трябва да разплете лабиринта от „Малки тайни“, в чийто център се крият ужасяващи истини и предателства.
Стряскащо реалистични в своята несъвършеност, героите на Дженифър Хилиър ще ви накарат да се почувствате част от техния мрачен и изкривен свят, в който главни действащи лица са яростта, омразата и преди всичко – любовта.
В духа на зашеметяващите трилъри на Джилиан Флин, Саманта Даунинг и Алис Фини, „Малки тайни“ е безпощаден разказ, който изследва какво се случва, когато хората са доведени до ръба на пропаст, откъдето няма връщане назад.
Следва откъс от романа.
Из „Малки тайни“ от Дженифър Хилиър
– Как беше движението? – пита Кастро, когато Мерин влиза в малкия ѝ офис във Фримонт.
Тя никога не пита как е Мерин. Знае, че не трябва.
Изглежда, че и детективката тъкмо пристига. Още не е успяла да си съблече палтото.
– На моста не беше толкова натоварено. – Мерин заема мястото срещу нея. Забелязва, че някои неща са се променили от последния път, когато е била тук. Малкият аквариум, който досега бе седял на ниската библиотечка до стената, вече е в ъгъла на бюрото, където Мерин може да го види отблизо. В него има само една рибка, бета, с крещящочервена опашка, и тя се взира в нея как плува напред-назад, докато Кастро включи компютъра си.
Двете се срещат обикновено веднъж в месеца, за да обсъдят как върви разследването, но всъщност тези срещи могат да се състоят и по телефона или имейл. Въпреки това Кастро, изглежда, разбира, че за майката на дете, което се издирва, е важно тези разговори да са очи в очи, и тя винаги е едновременно и търпелива, и директна с Мерин.
За Мерин тези срещи с частния детектив имат по-голям ефект от терапията при психолога.
– Благодаря, че дойде в последния момент. – Кастро поставя една малка бутилка с минерална вода. По принцип предлага кафе на Мерин, но всичко днес е различно.
– Разбира се, че ще дойда. – Мерин се взира в лицето ѝ; търси някакъв знак, че ще ѝ съобщи ужасна новина. Лицето на Кастро остава неразгадаемо, но тя изглежда някак неспокойна.
– Така … – Кастро прави пауза. – Не става дума за Себастиан.
Мерин не беше осъзнала, че е притаила дъх и сега издишва шумно. Слава богу. Тя посяга към бутилката с вода, отвива капачката и отпива голяма глътка.
– Извинявай – Кастро повдига вежда. – Не исках да те тревожа. Трябваше да уточня в имейла си.
– Няма нищо – казва Мерин. Не е така, но в момента не може да се насили да изпита нищо повече от облекчение. – И така, какво има тогава?
– Ами… – Кастро се поколебава и въпреки че Мерин вече не е притеснена, тя не може да си представи какво би накарало детективката да се чувства толкова неудобно. Все пак е била ченге, за бога! – Изглежда, че съпругът ти се вижда с някого.
Моля? Мерин отпива още една глътка вода, взирайки се в другата жена, без да разбира напълно какво ѝ казва.
– Не съм сигурна как са нещата помежду ви, но последния път, когато се видяхме, ти не спомена нищо за раздяла…
– Не сме разделени.
– Тогава много съжалявам, че трябва да ти го кажа, но съпругът ти ти изневерява.
Мерин премигва. Чу детективката съвсем ясно и няма нужда да ѝ повтаря, но може би има нужда Кастро да ѝ го съобщи по малко по-различен начин. Няколко секунди седят, потънали в мълчание. Мерин има чувството, че очаква края на шегата, но той така и не идва.
За какво, по дяволите, говори тази жена? Изневяра? Не може заради това да я е извикала в офиса си. Не я беше наела да следи съпруга ѝ.
Сякаш прочела мислите ѝ, Кастро започва да щрака по клавиатурата и обръща монитора, така че Мерин може да види.
Снимка. Цветна. На Дерек. Той е с друга жена. Снимката изпълва целия екран.
Мерин се вторачва в нея с отворена уста. Изглежда, сякаш съзнанието ѝ има нужда да разгледа всяко парченце от снимката отделно, защото не може да го асимилира наведнъж. Коса. Дрехи. Лице. Ръце. Дърво. Тротоар. Ботуши. Усмивки. Възраст. Етническа принадлежност. Жената с Дерек малко прилича на Оливия Мън – акрисата, която излизаше с онзи футболист. Но жената определено е по-млада; Мерин не знае на колко точно е, но ако трябва да предположи, би казала около двайсет и пет. За секунда ѝ се струва позната – нещо в брадичката ѝ, във формата на очите. В този момент обаче Мерин мигва и усещането за дежавю изчезва – и жената става пак непозната.
Непозната, която държи съпруга ѝ за ръка.
Кастро кликва с мишката и снимката се сменя с друга, направена същия ден, вероятно минута или две по-късно.
Сега непознатата целува съпруга ѝ. Страстно. Навън. Посред бял ден.
