"Котаракът на Рей Бредбъри" е силно автобиографична и болезнено лична книга и стои особено близко до центъра на кольониколовската вселена. Тя проследява перипетиите на семейството му след преместването им в Лос Анджелис, преживяванията и срещите на писателя с куп незабравими и живописни герои по време на няколкото работи, които сменя, – нископлатени и на смени, типично за един емигрант, чието богатство и опит са единствено спомените и един малък език, - трудните дни на боледуването и смъртта на съпругата му, актрисата Виолета Павлова, както и срещите му с Рей Бредбъри, с когото Кольо Николов има щастието да общува в последните години от живота на легендата.
Спомените в този своеобразен роман в разкази обаче не са само от американските преживелици на писателя – неизбежно, те се връщат и към оставената назад България, към родния дом на село, към бита от онези години, към близките, които вече ги няма, към стара София и нейните интелектуални и писателски среди.
И болезнена, и предизвикваща смях на глас е тази книга, която ни превежда през всички възможни емоции. Но ако трябва да избера едно единствено качество, което описва духа й, то това ще е нейната човечност. Изумително е човеколюбието и емпатията на писателя към неговите герои – много от тях забравените деца на града, приютил Булеварда на залеза и всички неосъществими, бляскави мечти за слава, богатство и безсмъртие под буквите "Холивуд". Сред тях са имигранти, безработни, несретници, бездомници, изпаднали, луди, бедняци, бивши затворници, таксиметрови шофьори все безподобни образи, които Николов описва живо, с изключителен хумор, но и милостиво, с огромна обич и разбиране.
Ерудиция, чувствителност и едно всеопрощаващо чувство към живота ви чакат от страниците на "Котаракът на Рей Бредбъри" – от една страна автобиография, от друга портрет на цяло едно общество и на един вечен град с неговите паднали, но продължаващи да мечтаят за възвисяване ангели. Пригответе се за незабравими диалози и много смях през сълзи. Когато за последно говорих с Кольо Николов, той беше страшно развълнуван от възможността да види отново своя книга на български след толкова много години. И макар вече възрастен, слаб, онзи дух, интелигентността на погледа, нравствената елегантност в присъствието му бяха непогрешими. Споделете пътя на тази негова изповед", казва Антония Апостолова, редактор на книгата.
Писателят Кольо Николов е роден през 1942 г. в пловдивското село Крумово. Той е един от най-популярните млади български писатели от края на 60-те и 70-те години на 20 век. След дебютирането му със сборника "Облаци от бяла светлина" (1966), Николов става лице на т.нар. "инфантилна проза" у нас, залагаща на пародията, "кодоша", подигравателността, с която подхожда към сериозните теми, на освободен и свеж език.
Работил е в различни медии, сред които "Народна младеж", "Студентска трибуна", БНР и БНТ. Емигрира два пъти със съпругата си в САЩ, където е роден и синът им – веднъж за няколко години през 70-те и окончателно след политическите промени в България в началото на 90-те.
Със семейството си се установява в Лос Анджелис, където живее и до днес. Сред издадените му в България книги са още "Влог в швейцарската банка" (1969), "Слънчеви квадрати по зимния плаж" (1970), „Страшно красиви, страхотно добри“ (1987), а сред писаните в Америка – "Хотел "Паръдайс" (1982), "Кой какъв е в Ню Йорк" (1982), "Кадифе в разбити улици“ (1984), "Вън от Бродуей" (1986) и "Кейбъл рум" (1986).
В Америка Кольо Николов се запознава отблизо с великия писател Рей Бредбъри, с когото общува до края на живота му. Последната му книга съдържа разкази, писани в разстояние на 30 години, и е своеобразен трибют към американската литературна легенда и града, който двамата споделят – Лос Анджелис.
Прочетете избран откъс от "Котаракът на Рей Бредбъри" от Кольо Николов, която излиза от издателство "Жанет 45". >>>
ПЪРВИ-БОЛЕЗНЕНО-ИЗТЪНЧЕН
Представете си ниско, дебело човече, почти само глава, навлечено с вълнен костюм в горещината, с папионка, бели ръкавици, бомбе, жилетка и дебел ланец на джобен часовник. Грамаден сгънат чадър вместо бастун.
– Индийд! – извика театрално човечето, което сигурно идваше направо от Лондонския кралски театър, и разтърси рафтовете. – Хау ду ю ду?
Колкото и да бях зле с аглийския, не отговорих като някакъв простак, че съм добре, а направо го застрелях със същото оръжие:
– Хау ду ю ду!
И без да съм много сигурен, праснах едно:
– Индийд!
– О! – възкликна Първи-Болезнено-Изтънчен. – През всичките ми години в Кралския драматичен театър не съм чувал такъв акцент, сър Лорънс Оливие също. От къде сте, ако не смятате, че въпросът ми може да предизвика и най-малкото неуважително любопитство, индийд?
– Бългериън, индийд.
– Индийд!
Първи-Болезнено-Изтънчен извади от зацапаната пластмасова кошничка, така неподходяща за белите ръкавици на дендито, хлебче, пакетче кренвирши, масълце, картонено контейнърче с мляко, кръгче швейцарско сирене, две банички, кроасан, портокалов сок, две сварени яйца, глава лук, домат, консерва риба, кутийка овесени ядки, два сандвича, огромен и издут като парашут пакет чипс, аспирин и вода в пластмасова бутилка. Поемах продуктите един след друг, прекарвах ги през скенера и виках: „Хляб, петдесет и девет цента“, а Първи-Болезнено-Изтънчен одобряваше: „Индийд!“
Приключихме. Индийд не можеше да повярва, че съм разпределил продуктите по равно в две двойни торби. Разлюля двете тежести, истинска стара паланца, и отново, сякаш беше в дъното на голяма сцена, възкликна така силно, че дори ПГ Тед Търнър се обърна стреснато:
– Индийд!
А когато забеляза, че съм увил с по две усукани торбички дръжките, за да не се впиват в пухкавите му ръчички, само дето не се разплака.
– Имам къща на хълма. Едно време препускането нагоре и надолу не ми правеше впечатление…
– Особено с някоя млада красавица, индийд! – вметнах, макар да бях сигурен, че пред мен сто процента стоеше джентълмен с нетрадиционна сексуална ориентация.
– Индийд! – изкрещя Индийд, вместо да се разплаче от обида. – Надолу е леко, но нагоре, с пълни торби… Ето защо равновесието между двете ръце е така важно за мен. Днес имам пикник, нещо като чаено парти на моравата пред къщата.
– Индийд! – проявих пълно разбиране.
Няколкото клиенти зад гърба ми бяха побързали да се отправят към другите каси, общо четири в магазина, още след второто индийд.
Преди да поеме стръмния си път към Голгота, Индийд показа изобретението ми на самия ПГ Тед Търнър, като мислеше, че ми прави добро. Още щом си замина, след нови десетина индийд, мълчаливецът напомни:
– Една торбичка издържа петдесет паунда, няма защо да ги удвояваш. И още толкова прахосани за дръжки…
– Индийд – казах след поуката. – Следващият път…
– В никакъв случай! – кротко ме прекъсна ПГ Тед Търнър, малко недоволен, че сме нарушили любимото му подреждане. – Това са загубите за бизнеса, какво да се прави! Няма как да оставим незадоволен такъв болезнено-изтънчен клиент заради някакви си три-четири торбички.
– Индийд – съгласих се, а на ум уточних: за някакви си пет-шест.
Съдбата на писателя, дори когато не пише, е нерадостна. Обикновеният човек на мое място просто щеше да продава, и толкова. Трака на касата, прибира парите, връща рестото, обработва кредитни и дебитни карти, пълни торби, подава ги на клиентите, ако не са си ги поели вече сами, и толкова. А на мене ми се искаше да разкажа повечко за ПГ Тед Търнър – не само за изгорелите му бушони, дядовата бакалничка и лъскането на ябълките. Беше ли женен, например, имаше ли си деца и внучета…
Ако не бях зает с купувачи, индийд.
