Писателката Мария Пар, авторката на романа "Вафлено сърце", любим и на децата у нас, написа разказ за коронавируса. Авторката разреши на българските си издатели от "Изида" той да достигне безплатно онлайн до читателите в България, преводът е на Росица Цветанова.
"Новата Астрид Линдгрен" – така определят Мария Пар, чиито книги са предпочитани от милиони деца по света и спечелиха най-големите награди за детска литература. На български излязоха всичките й романи.
След "Вафлено сърце" и продължението му "Вратарката и морето" (награда "Бисерче вълшебно" - любима книга на българските деца, 2019 г.) и "Туне Глимердал" сега излезе и новата й книга – "Батко", предназначена за по-малките (6-9 годишни).
Най-новата й книга "Батко" (изд. "Изида") разказва за момче, които си мечтае да има по-голям брат, който винаги да го взима със себе си на тренировките по футбол. Но дали всички големи братя са толкова внимателни и добри? А какво пък да се каже за тези деца, които имат просто една досадна по-малка сестра? Това е увлекателна история, която се чете с лекота и е придружена от красиви илюстрации, книга, създадена да вдъхновява децата и да ги накара да обикнат четенето.
Разказът "Короната е топка с бодли" е написан по инициатива на Новонорвежкия културен център: "Сами заедно – коронавирусът и културата". Дните до евентуалния край на извънредното положение оставят своя отпечатък върху съвремието ни и са голяма част от онова, което се говори и пише за днешния ден и за бъдещето. Хората на изкуството, журналистите и учените могат да кажат нещо значимо за този период, именно те са способни да обединяват, провокират, документират, нюансират и да ни дадат нови погледи към случващото се.
Прочетете "Короната е топка с бодли" от Мария Пар. >>>
– Короната е топка с бодли – каза Оскар.
Той лежеше на долното легло и, както винаги, хленчеше.
– Короната е вирус – отбелязах аз.
– Прилича ми на топка с бодли – настоя Оскар.
– Да, но е вирус – отвърнах раздразнено и се зачудих дали всички седемгодишни хлапета са толкова глупави, или само моето братче се отличава като особено тъпо.
Оскар помълча точно колкото беше нужно, за да реша, че е заспал.
– Изглежда като топка с бодли, независимо какво казваш – заяви той.
Изстенах.
– Е, все едно. Можеш да му викаш и жаба с виме, ако щеш, само млъкни – казах му.
– Значи играем на нещо като народна топка, така ли, само дето е корона-топка? – попита той, изобщо не му се мълчеше.
Ако има нещо, с което Оскар да се гордее напоследък, то е, че най-после е научил правилата на народната топка. Дори дръзва да участва, когато играят и третокласници.
– Народна топка ли, тъпчо? Короната няма нищо общо с народната топка!
– Напротив, защото трябва да се пазим! Ако ни удари корона-топката, ще се заразим. Бам!
Олеле мале, помислих си. Вече наистина ми беше дошло до гуша от Оскар. Той и по принцип си е досадник, но сега от цяла седмица не бях виждал друг освен него и нашите, не можех да го трая! Толкова ли беше трудно просто да си легне и да заспи като нормалните хлапета?
– Има два отбора – натякваше Оскар изотдолу. – Онези с короната, и другите – без корона. Отборът с короната държи корона-топката. Или, не, те имат страшно много корона-топки. С бодли. Хиляди. И замерят с тях онези, които нямат корона.
Усетих го как мята корона-топки на игра там долу. Цялото легло се тресеше.
– Оскар! Спри! – извиках му. – Искам да спя.
Оскар обаче не спираше.
– Онези, които са улучени от корона-топка, трябва да преминат в заразения отбор. И тогава те също могат да започнат да замерят хората с корона-топки. Просто да мятат топки с бодли по другите и да улучват колкото се може повече от тях. Така в корона-отбора стават все повече и повече. Бам! Пляс! Бууум!
Седнах в леглото и се надвесих над ръба. Оскар, слабичкият ми по-малък брат, размахваше ръце и мяташе мними корона-топки от легнало положение, а пижамата му със Спайдърмен съвсем се беше намачкала.
– В корона-топката няма два отбора, Оскар.
– Оо, има – настоя той. – Точно затова трябва да внимаваме и да не се събираме с никого.
– Няма два отбора, глупчо – повторих му аз. – Отборът е един.
– Не – заяви Оскар.
– Напротив – не отстъпвах аз. – Това сме всички ние срещу короната.
Той най-после млъкна. Отново легнах и затворих очи.
– Нима всички са от един отбор? – попита той накрая, след като малкото му мозъче бе размишлявало дълго и старателно. Изстенах.
– Да, Оскар. Всички по целия свят са от един и същи отбор.
– Значи Меси и Роналдо са от един отбор, нещо такова ли?
Майко мила, какво точно не разбираше той?
– Да, Меси и Роналдо са от един отбор. Всъщност, и Лука Модрич и Еден Азар също. Всички футболисти по целия свят са от един отбор. Всички, Оскар. Ерна Сулберг е в този отбор и един милиард китайци, и всичките лекари по света, и полицията, и банковите обирджии дори. В един отбор са. И тираджиите, и хората в САЩ, и Путин, и Меркел, и мама, и бежанците от Сирия, и нашите съседи, и Агенцията по техническите въпроси, и наркотрафикантите, и всичките пожарникари по целия свят, и пилотите на хеликоптери, и Отбор Ингебригтсен, и нашият крал. Всички останали крале и кралици също. И учителката ти, и всичките медицински сестри, и Маркус, и Мартин, и Ема, и ти, и аз, че и котката ни. Всички сме от един отбор. Схващаш ли?
Оскар мълчеше. Явно мислеше. Почти се бях унесъл в сън, когато се обади:
– Значи короната е сама в отбор, а?
– Да, Оскар. Короната е сама в отбор. А сега не може ли да спреш да мрънкаш и вече да заспиваш?
Чух го как оправи завивката си там долу.
– Да – отвърна ми и се прозя. – Сега вече мога да спя.
После заспа.
