Свикнали сме да поставяме хората в категории и често лепим етикети за свое улеснение. Тази майка е “сърдечна” или “любяща”, или пък “жестока”... А нима не може да бъде всичко това - и още много - едновременно? Романът “Жажда” от писателката, определяна като един от обещаващите литературни таланти на Нидерландия - Естер Херитсен - описва една необичайна връзка между майка и дъщеря и разкрива пласт след пласт дълбоко заровени травми и страхове от миналото. Книгата е петият роман в колекцията “По пътя” на издателство ICU, която чертае картата на новия литературен свят.
Още с първите редове на романа читателят разбира, че го очаква необичайно пътешествие. Елизабет скоро ще умре, но не е споделила с никого от семейството си тежката диагноза. Осъзнава това, едва когато случайно среща на улицата Коко – дъщерята, с която се виждат само с предварителна уговорка и по график. Срещата е неловка и приключва бързо, но най-забележителна е липсата на мелодрама - както в тази уводна сцена, така и в цялото повествование.
Коко приема шокиращата новина така, както нейният емоционален свят позволява. Без подкрепата на своя баща, с когото Елизабет отдавна е разведена, нито на своя партньор, тя взема решението да се премести да живее при майка си. Вродено чувство за дълг или нужда да изясни неясните фрагменти от своето минало я карат да постъпи така - това остава недоизказано. Всеки читател ще намери различен отговор и неминуемо бързо ще почувства близки противоречивите герои, чиито образи са далеч от идеализацията.
Сюжетът е динамичен, действието е разкрито основно посредством диалози, а загатнатите тайни витаят като бледи призраци и те подтикват да продължаваш да четеш, докато стигнеш до финала. Наред с това емоционалният тон е хладък, нехарактерен за нашите ширини, и това прави “Жажда” изключително провокативна и интересна за българската публика.
Лишена от предразсъдъци и страхове в писането си, Херитсен изследва сенките на човешкия разум – педантично и с око за красотата на детайла. Елегантната ѝ проза принадлежи към нова вълна в литературата, създавана от автори, които се стремят да уловят човешките тревоги и безпокойства, без да будят фалшив драматизъм. “Жажда” може да отприщи буря от емоции, но го прави по нестандартен начин, като докосва скрити кътчета на нашата душевност, прозиращи в наглед прозаичното ежедневие.
Мрачен, въздействащ и запомнящ се, “Жажда” (превод от нидерландски: Мария Енчева, 209 стр., 15 лв.) е психологически роман за семейството, за чупливата обвивка на човека и за пукнатините в отношенията.
За авторката:
Eстер Херитсен (1972) е нидерландска писателка, определяна като един от обещаващите литературни таланти на Нидерландия още от дебюта ѝ през 2000 г., когато излиза сборникът с разкази Bevoorrecht bewustzijn (Привилегировано съзнание).
Херитсен води популярна седмична колонка в телевизионния справочник VPRO и е удостоена с честта да напише текста подарък за нидерландската Седмица на книгата през 2016 г. с тираж 700 000 екземпляра.
В последно време набира популярност и като автор на телевизионни и филмови сценарии. Неин е сценарият на “Инстинкт” (2019), с който се открива Нидерландският национален филмов фестивал и който привлича сериозно внимание на международни филмови фестивали, а също така е и нидерландската кандидатура за “Оскар” през 2019 г.
Следва откъс от книгата.
"Жажда"
Eстер Херитсен
За първи път в живота си Елизабет среща дъщеря си, без да са се уговаряли. Идва от аптеката на Овъртом и тъкмо се кани да пресече платното, което я дели от трамвайната спирка, когато забелязва дъщеря си на колело от другата страна на улицата. Дъщеря ѝ също я вижда. Елизабет се заковава на място. Дъщеря ѝ вдига стъпала от педалите, но не забавя скоростта. Дели ги цял Овъртом: две велосипедни алеи, две автомобилни платна и двойни трамвайни релси. В този миг Елизабет осъзнава: трябва да съобщи на дъщеря си, че умира. Разсмива се като човек, който се готви да разкаже виц.
Често се случва да не знае за какво да си говори с дъщеря си. Този път обаче има тема. В следващия момент ѝ хрумва, че не е редно да поднася подобна новина твърде ентусиазирано; може би не му е сега времето. Докато пресича Овъртом, Елизабет се сеща за личния си лекар, който всеки път я пита: Смяташ ли да кажеш на близките си? Хубаво би било при някое от следващите посещения да има готов отговор. Тя се провира между два автомобила. Дъщеря ѝ натиска спирачка и слиза от велосипеда. Елизабет държи найлонова торбичка с морфинови лепенки и сироп за кашлица. Торбичката е доказателството за болестта ѝ, сякаш думите не биха били достатъчни. Тя е и нейното извинение. Понеже Елизабет не би искала да го съобщи така, на улицата, но торбичката и бездруго я е издала. Нали? Или пък не? Елизабет пресича Овъртом безразсъдно, току пред един трамвай, понеже не бива детето ѝ да е отсреща, а тя – тук. Не е редно да виждаш детето си, без да сте се уговаряли.
Едно време дъщерята си беше непрекъснато вкъщи, а когато напусна дома им, Елизабет лично я откара до новото жилище. Още по-късно си съставиха негласен график на посещенията. През последните години не се срещаха често, но поне им останаха рождените дни. Отношенията им бяха кристално ясни и Елизабет беше свикнала да не мисли за дъщерята, когато дъщерята я няма. Дъщерята съществуваше само по уговорка. Но ето я сега на колелото, въпреки че не са се уговаряли. Нещо не е както трябва, нещо трябва да се разреши, промени, събере; на Елизабет ѝ остава да прекоси още една трамвайна линия и да се шмугне след таксито, което надува клаксона и развява шлифера ѝ. Дъщерята избутва велосипеда на тротоара. Последното платно е празно.
Елизабет тутакси забелязва, че дъщеря ѝ пак е надебеляла, затова бърза да попита:
– Пак ли си се подстригвала?
Умира от страх дъщеря ѝ да не предположи мислите ѝ. Елизабет обича да говори за коси. Двете с дъщеря ѝ ходят при един и същ фризьор.
– Не – отвръща дъщеря ѝ.
– Тогава си си сменила цвета. – Не.
– Още ли си при онзи фризьор? – Да.
– И аз – казва Елизабет.
Дъщеря ѝ кимва.
Започва да ръми.
Накъде си тръгнала? – звучи твърде дразнещо, затова
Елизабет пита:
– Ти нали живееше в Изток?
– Ще се изнасям.
– О! – възкликва Елизабет. – Не знаех.
– Че откъде да знаеш!
– Ами... не знам.
– Дори аз не знам.
– Права си, нямаше откъде да знам.
Дъждът се усилва.
– Ще се намокрим – подхвърля Елизабет.
Дъщеря ѝ понечва да яхне велосипеда. Обещава:
– Ще се чуем, става ли?
– Малкото ми чудовище... – въздъхва Елизабет. Мъжът ѝ наричаше дъщеря им така. И все още го прави. От неговата уста звучи закачливо. Дъщеря ѝ я зяпва учудена. После устните ѝ се раздвижват. Тръгвай, казват те без звук. Дъщерята не е имала намерение майка ѝ да я чуе и Елизабет мълчаливо ѝ благодари. Стомахът я боли, но иначе не е чула нищо. Късата коса на дъщеря ѝ се е слегнала от дъжда. Елизабет си представя хавлиена кърпа, иска ѝ се да подсуши дъщеря си, но дъщеря ѝ отвръща очи от нея и поставя крак върху педала.
Време е Елизабет да каже: Имам новина. Успява. Дъщеря ѝ я поглежда пак.
– Каква?
– Извинявай. Не я поднасям както трябва. Не е добра. – Каква е?
– Но не искам да се тревожиш прекалено... – Тя бавно повдига найлоновата торбичка от аптеката. Изпъва я с две ръце пред гърдите си, за да се види логото. – Сигурно се чудиш защо не съм на работа, нали?
