В разгара на лятото излиза дебютният роман на едно от най-новите лица в българската литература Борислав Любомиров. „И бащите имат сърца“, издаван от „Ентусиаст“, е вълнуващ прочит на темите за семейството, детското развитие, родителството, отношенията между деца и родители, както и проблемите на децата в различни възрастови групи.
Борислав пише от 9-годишен – приказки, разкази, стихотворения, сценарии. Завършва „Предучилищна и начална училищна педагогика“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и това го подтиква да напише първия си роман. Книгата разбива стереотипа за бащата, който не играе важна роля в отглеждането и възпитание на децата. Според Борислав Любомиров в обществото ни трябва да се говори не за модели на бащинство и майчинство, а за конкретни модели на поведение.
„Родителството не трябва да се случва случайно – то е специфична социална роля, която изисква определени умения. Ето защо не всеки човек трябва на всяка цена да стане родител“, споделя младият автор. Той откроява и важната намеса на психолога, когато става дума за семейни кризи.
„И бащите имат сърца“ е написана не само от името на бащата, но и от името на децата, които имат нужда от баща. Любомир Дончев, главният герой, има мечтания живот. Четири прекрасни деца, чудесна съпруга, изключително доходоносна работа и голяма и хубава къща. Но нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Какво се крие зад фасадата на този перфектен живот? Какво ще се случи, когато проблемите се появяват един след друг, повличайки след себе си още и още, и всичко започне да се срива?
Любомир ще бъде принуден да се изправи пред предизвикателството да се превърне в баща на собствените си деца и тепърва да ги опознае. Той за пръв път ще осъзнае какво е пропуснал заради своя работохолизъм и ще опита да поправи нещата, но дали вече не е късно? Ще успеят ли да открият път един към друг и да бъдат истинско семейство?
Прочетете откъс от "И бащите имат сърца" от Борислав Любомиров, която излиза от издателство "Ентусиаст". >>>
Пролог
Телефонът на Любомир Дончев извибрира за трети път. Отново беше бавачката. Навън вече беше тъмно. Работното ѝ време бе свършило преди повече от час. И все пак Любомир не разбираше защо е толкова напориста. Плащаше ѝ двойно за всеки извънреден час.
А на него му оставаше работа за поне още четири. Имаше да наваксва и от предишния ден. Беше взел решение да работи и през уикенда, за да може да довърши започнатото, но се уверяваше, че тази задача е непосилна.
Работеше в една от най-известните софтуерни фирми в страната. Достъп дотук имаха единствено най-добрите програмисти. За него, както и за много други, тази фирма беше лъскав, изкусителен шанс.
Двайсет години бяха изминали като един ден. Но не защото бяха изпълнени със събития и живот, а защото бяха напоени с работа и труд. Ден след ден. Без спирка.
Не искаше да гледа назад. Нямаше време нито за мечти, нито за планове. Особено през последната година. Непрестанно имаше нещо за довършване. Свободното му време беше дефицит.
Уикендът вече беше към края си. На следващия ден го очакваше нова папка със задачи. Имаше само още седмица, за да завърши проекта, по който работеше. Задачата беше изключително отговорна и стрес не липсваше.
По негови изчисления, ако през следващите дни прекарваше по четиринадесет часа в офиса, можеше и да се справи на време. Като добавеше двата часа, които трафикът поглъщаше, и времето за сън, му оставаха някакви си минути да се нахрани. Вече сериозно обмисляше идеята да започне да се бръсне на път за работа.
Но нали всичко останало вървеше по вода, преди малко бе получил съобщение от шефа си, че трябва да намери начин да присъства на две обучения идната седмица. Обикновено продължаваха няколко часа, което означаваше, че трябва да се сбогува с още един ден от ценното си време.
Тази вечер беше решен да довърши всичко, изостанало във времето, за да може утре да се отдаде на новите задачи. Но изглед за приключване на работата нямаше.
Телефонът извибрира отново. Този път се обаждаше съпругата му.
– Какво има, Катерина? – гласът му беше пресипнал. Не беше казал и дума от поне шест часа.
– Трябва да се прибереш. Майката на Зоя се разболяла. Жената ти е звъняла няколко пъти – тонът на Катерина бе равен. Любо не сгреши в предположението си, че е навън с приятелки.
– Няма как. Имам много работа. Ти къде си?
– Имам среща. Измисли нещо – отвърна тя.
– Не мога да се занимавам и с това. Тази вечер ще остана в офиса.
– Аз съм извън града. Няма как да се върна.
– Ще намериш начин. Налага се – повиши тон.
– Виж какво, не искам да се карам с теб. Казах ти, не мога да се върна. Сега трябва да затварям – отвърна тя и прекъсна разговора.
Не за първи път Катерина постъпваше по този начин. Любомир изпита истинско желание да я намери и да я завлече в дома им. Нямаше представа дали са правени проучвания колко стрес може да понесе човек, но усещаше, че вече е накрая на силите си.
За капак на всичко предстоеше седмичната актуализация на компютрите в сградата. Побърза да запази проектите, по които работеше, но едноминутният разговор с Катя му излезе през носа и миг преди да раздвижи мишката, видя активирането на сигнала за актуализация. През следващите двадесет минути компютърът му щеше да премине през обстойна проверка и новите подобрения щяха да се инсталират автоматично. А работните му проекти щяха да изскочат на екрана едва след завършването на цялата процедура.
Стараеше се да не оставя компютъра си включен, и то с проекти на екрана, тъй като нямаше доверие на колегите си. Секторът беше твърде конкурентен. Всеки се бореше за оцеляването си, а да оцелееш във фирма като тази не беше никак лесно.
Поредната вибрация на телефона отключи целия насъбран гняв и юмрукът му безжалостно се стовари върху бюрото. Побърза да отвори първото чекмедже, извади една опаковка с хапчета, взе две и ги глътна. Добре, че се беше сетил да купи нови. Иначе нещата нямаше да свършат никак добре. Успокоителните си ги биваше. Действаха мигновено.
Без да се замисля повече, Любомир грабна двете папки, по които работеше, облече палтото си и излезе от офиса. За пореден път щеше да пренесе работата си вкъщи. Но нямаше друг избор.
Трафикът тази вечер като по чудо бе щадящ. Отне му сравнително кратко време, за да стигне до дома си. Всички лампи в къщата светеха както обикновено. Никой не си правеше труда да ги гаси. Голямата им къща засенчваше двата блока, между които се намираше и с които съвсем спокойно можеше да се конкурира по мащаби и архитектура. Когато ставаше дума за удобство, Любомир харчеше, без да се замисля.
Вероятно голямата му дъщеря Леда бе навън с приятелки, докато близнакът ѝ – Йоан, седеше на леглото си, пренесъл се в друг свят със слушалки на ушите. Малките – Алек и Мая, сигурно вече спяха.
Бавачката го посрещна на вратата. Вече се бе приготвила и нервно очакваше момента, в който ще може да си тръгне.
– Храната е в кухнята. Мая е вечеряла. Обещала съм ѝ приказка за малката русалка. Лека вечер – осведоми го тя, докато обуваше обувките си, след което изтича по моравата като подгонена.
– Чудесно – произнесе едва чуто Любомир.
Очакваше го дълга вечер. Нямаше време за губене. Първото нещо, което направи, бе да сложи Мая в леглото и да ѝ пусне аудиоприказка от устройството до леглото ѝ. Една чудесна придобивка, която му спестяваше време и усилия. Не след дълго малкото момиченце се унесе, заслушано в познатия глас на виртуалната разказвачка, и заспа.
Облекчение се разля по тялото му. За щастие нямаше да е една от онези вечери, в които двегодишната му дъщеричка се хваща за краката му и не иска да се отдели от него. Подобни изпълнения винаги завършваха по един и същи начин – с горчиви сълзи и изгубено време. Обичаше дъщеря си, но понякога не можеше да търпи глезотиите ѝ. Като се изключи Мая, другите му деца вече бяха големи и можеха да се оправят сами, или поне той така си мислеше.
Имаше много задачи за вършене. Утре трябваше да се събуди по изгрев слънце свеж и готов за работа. Предстоеше му нещо изключително важно. Имаше нова възможност за повишение. Задължително трябваше да се възползва от нея. С новата позиция го очакваха и нови отговорности, така че нямаше време за оплаквания.
От отсрещната стая се разнесоха викове. Леда и Алек спореха за пореден път. Сигурно петгодишното момче отново искаше услуга от сестра си. Любо тръгна към вратата, но се досети, че го очаква работа, и се отказа. Щяха да се оправят сами.
Изхлузи набързо дрехите си и влезе да се изкъпе. Мисълта, че можеше да отдели малко време за себе си, почти го зарадва. Намаза тялото си с душ гел, стараейки се да изтрие следите от умора. Топлият душ му се отрази ободряващо. Когато видя мекото легло пред себе си, му се прииска да се просне отгоре и да се отдаде на съня. Но нямаше как да си го позволи. Вместо това захвърли хавлията настрана, облече набързо костюм и седна на бюрото си. Беше свикнал да носи официални дрехи и вкъщи, макар че не се налагаше. Това беше един вид сигнал за мозъка му, че предстои работа. Разтвори лаптопа си и въздъхна. Погледът му зашари по екранa.
На следващата сутрин Любомир се събуди върху бюрото си с ужасно главоболие. Целият се беше схванал. Бе се трудил до късно, но отново не бе успял да свърши всичко, което искаше. Очакваше го един нов, дълъг, изпълнен с работа ден.
Нямаше и следа от съпругата му. Откакто спяха в различни стаи, се засичаха рядко. Помисли си да се свърже с нея, но реши да си го спести, тъй като ѝ беше ядосан и вероятно щяха да се скарат.
Вместо това се оправи набързо и изхвърча от къщата. По пътя си не срещна нито едно от децата. Бавачката вероятно вече беше тук и обличаше малката Мая. Училищният автобус скоро щеше да дойде, за да закара Алек, Йоан и Леда. Да ги запише в едно училище беше едно от най-добрите му решения. А това, че в него имаше и предучилищни групи, улесняваше още повече родители като Любомир.
По пътя се свърза с бавачката. Не искаше да го отлага, тъй като знаеше, че залови ли се за работа, няма да може да мисли за нищо друго до късните часове на нощта.
– Би ли могла тези дни да оставаш до малко по-късно? – заедно с това последва и предложение за повишаване на заплатата.
Зоя веднага се съгласи. Не беше луда. Шефът ѝ беше щедър човек. След като сключиха споразумение, Любо затвори облекчен.
Скоро пристигна във фирмата. Проектите го чакаха на екрана. За щастие нямаше изглед някой да е навлизал в личното му пространство.
Шефът на отдела намина за ежедневната проверка. Следеше работата им изкъсо. И този път не пропусна да припомни на Любомир, че ако иска ново повишение, ще трябва да се постарае.
Любо беше решил да се лиши от обедната си почивка и от единия си свободен час вечер преди лягане, в който обикновено четеше книги за програмиране, за да компенсира изгубените часове заради семинарите.
В тази фирма всички работеха усърдно. Конкуренцията беше изключително свирепа. За една длъжност се бореха повече от сто души. Тук нямаше място за приятелства. Неслучайно, когато имаха време за обедна почивка и се събираха във фирмената столова, всички говореха само за едно – работа.
Любомир имаше чувството, че колкото и да се старае, няма да е достатъчно. Опитваше се да дава всичко от себе си, но не можеше да отрече, че желанието и хъсът, които имаше през първите години от идването си тук, отдавна се бяха изпарили.
А за капак на всичко шефът на отдела не спираше да го тормози. Напоследък постоянно го упрекваше, че е прекалено бавен. Заплашваше го, че ако продължава така, ще го понижи.
Любомир Дончев бе дошъл във фирмата напълно неук и без никакъв опит. Бяха му предоставили голям шанс, когато го наеха да отговаря за разпращането на електронната поща. Впоследствие той бе вложил всичките си приходи, за да бъде обучаван от специалисти. За отрицателно време се бе издигнал до програмист. От тогава до сега не беше спирал да се развива. Тази работа бе отворила много врати пред него.
Днес вече беше на светлинни години от онзи осемнайсетгодишен младеж, който разпращаше имейлите и не знаеше какво иска от живота. Но всичко си има цена, а цената на този успех беше твърде висока. И въпреки това Любомир не съжаляваше. Имаше всичко – съпруга, четири деца, огромна къща, скъпа кола, както и престижна професия.
В момента, в който чу думите да излизат от устата на шефа му, меко казано му се прииска да го фрасне право в лицето, за да си отмъсти за всичките унизителни думи, които му се бе наложило да чуе през последните седмици. Но за нищо на света нямаше да рискува работата и хубавия си живот по толкова глупав начин. „Всичко си струва“, повта ряше си многократно, докато се успокои.
Беше изпълнил едва половината от задачите си и вече ня маше представа как ще успее да навакса. Нито добрата му памет, нито организацията и дисциплината му бяха достатъчни. Темпото беше смразяващо бързо.
И все пак имаше колеги, които бяха почти готови с поставените им задачи. Те бяха истински компютърни гении, докато той бе положил свръхчовешки усилия, за да стигне дотук. Такива хора бяха бъдещето на програмирането. И все пак знаеше, че старанието винаги се оценява. Въпреки че този път по-ясно от всякога усещаше, че го обзема чувство на безнадеждност.
Работата го изцеждаше, но знаеше, че си струва. Повишението не беше за изпускане. Съпругата му щеше да е доволна. А и децата му нямаше да се притесняват за нуждите си. Не че някога са го правили. Той не ги лишаваше от нищо.
