На 27 октомври 2014 г. излиза от печат книгата "Художникът Жорж Папазов като писател. Вербализация на сюрреалното" от Румяна Л. Станчева (168 стр., цена: 25 лв.). В тази монография работилият във Франция сюрреалист от български произход е представен за първи път в пълнотата на творческите му изяви, не само като художник, но и като писател. Роден преди 120 години в Ямбол, с нестандартен ум и въображение, той омагьосва за дълго авангардните среди в цяла Европа и Северна Америка, след установяването си в Париж през 1924 година.
За автора
Румяна Л. Станчева, професор в Софийския университет "Св. Климент Охридски", позната досега като литератор с интереси в сравнителното европейско литературознание и балканистиката, представя тук резултата от дългогодишните си проучвания върху творчеството на Жорж Папазов, като художник и като писател. Тя тръгва от Жорж Папазовите романи и мемоарни книги, за да интерпретира непознати аспекти в сюрреалистичните му картини, да набележи "диалозите" му с известни майстори на четката. Книгата е написана достъпно, но с богато документиране и научна прецизност. Интерес буди и фактът, че писаните и публикувани на френски език книги на Папазов и до днес не са публикувани в български превод.
Изданието съдържа богата подборка с репродукции от анализираните картини на Папазов, биографични данни по дати, именен показалец и библиография.
Откъс от книгата >>
Откъс от книгата „Художникът Жорж Папазов като писател. Вербализация на сюрреалното“ от Румяна Л. Станчва:
Картините на Жорж Папазов никого не оставят безразличен, а на всеки дават възможност да впрегне въображението си, за да ги нарече. С помощта на книгите, написани от художника, и като проследих голяма част от вече направени оценки, формулирах някои нови тълкувания на създадените от него образи. Полисемантичните изображения, създадени от Папазов, всъщност подлежат на описание и често на най-конкретен коментар. Броят на въпросите се стеснява, щом си помогнеш и с думите на самия художник сюрреалист, изявил се с писателската си дарба в седем книги. Без да си Фройд, като четеш книгите на Папазов, всъщност се докосваш до наричането на много от съкровените му мисли и убеждения. Остава да гледаш картините и да се вслушаш в съвременниците и в изкуствоведите с това допълнително осветление, дошло от текста.
Разклаща се представата за спонтанния художник Жорж Папазов. Той е съумял да навлезе в същността на модернизма и на авангарда и да работи с познаване на каузите им. Чувстваш се странно, като откривател на нещо познато! Всички знаят, че Папазов е писал книги на френски език. Просто никой не смята това за свръхважно за един художник. Оприличава се писането му на хоби, на цигулката на Енгър. А и всеки си стои закотвен в собствената специалност, изкуствоведът при изкуството, литераторът при литературните текстове. Това положение ме предизвиква да прекрача границата, която и художникът е преминал. Да живее интердисциплинарността! Другото затруднение за по-интензивната интерпретация на Папазов идва от неговата двойна идентичност – на българин във Франция. Затова ще обединя двете негови гледни точки, които се очертават по-ясно при сравняване на текстовете с картините му.
Прочетох книгите му и разбрах защо са много по-важни от разпространеното мнение, че става дума за запълване на личната потребност от писане на един художник; че са компенсация за тъгата по изгубени парижки приятели или по родния край, или че могат да се ползват евентуално като документ за биографията му. И романите, и мемоарите му изведнъж отговориха на много от въпросите, които поставя пред зрителя сюрреалистичното му въображение. Вече виждам нови неща в картините му и трябва да ги напиша и за другите. Не бих искала да противореча на самия Папазов, който казва, че не обича да озаглавява картините си, но всъщност някои от тях имат дори по няколко названия. Полисемантичността на творбите на художника ме провокира да се заровя в творческия процес у него, да потърся подтиците му, данни за неговата поетика и отношението му към предхождащите го импресионисти, прерафаелити, фовисти, кубисти. Като предвкусване само ще спомена как неговото алтер его в романа му Братя Дренови гледа на магичното въздействие на цвета върху публиката: „...открих родство между цветовете и звуците, както и сходство в силата им на внушение“.
Създаваните от Папазов картини са в центъра на авангардните сюрреалистични тенденции, особено през 20-те и 30-те години на XX век, като той е показвал работите си на изложби из цяла Европа и в САЩ. Въпреки желанието му, в България е представян доста рядко досега, но не е оставял безразличен
почти никого от събратята си, от колекционерите и от критиците.
... Папазов проявява особена чувствителност към езиковите метафори клишета и може би стимулиран от двуезичието, в което пребивава, чувства потребност да визуализира някои от тези едновременно български и валидни в други езици метафори. Така освен „лествицата“ на живота, той другаде в романа
Братя Дренови споменава „моята лодка“, пак в смисъла на житейски път. И без колебание тогава се сещаш за неговите кораби – морски персонажи, понякога описвани като бедстващи кораби, друг път като брачна или любовна двойка.
... Всепризнато е, че цветовете са силно определящи за художественото мислене на Папазов. В същия роман главният му герой и разказвач декларира: „Единствената цел на живота ми беше изкуството, нюансираното творчество на цветовете“. Всъщност Папазов влага в мислите на своя герой Камен Дренов и други определения за творчеството си на художник. Отношението между въображението и външния свят е уловено като важен момент: „При все че картините ми бяха създадени от въображението ми, имах и ще имам винаги нужда от природата като духовен модел. Колкото и абстрактно и фантастично да е творчеството ми, природата ми служи все пак, тъй като това, което правя, е като друга интерпретация на собственото ѝ творчество“. Папазов не е само спонтанен изразител на подсъзнателни образи, а насочено управлява тази своя техника на взаимодействие между паралелни реалности, природната и творческата.
... Жорж Папазов търси диалог с различни художници. Съотнасянето се насочва всеки път към провокативни спрямо статуквото картини и нестандартни за тяхното време художници. Така например в картината „Бърборене сред природата“ може да се разчете реплика към прочутата „Закуска на тревата“ от Едуар Мане. При Папазов, в насложени един върху друг четири плана, откривам, очертани графично, четири човешки фигури, като покрити с платно, съответстващи като силуети на двете жени и двамата мъже от „Закуската“ на Мане. Приемам като знак за своеобразен „цитат“ или съотнасяне към други картини нарисуваното при Папазов като фон разгърнато руло (впрочем често използван от него прийом). Картината „цитира“ от Мане и плодовете, и листата, които са част от подготвената за пикника закуска. Този втори цитат не е забулен в абстракция, а е преразказан; макар и не реалистично, а по-скоро плакатно или близко до това, което днес разбираме под хиперреалистично. Обичаните от Папазов лаврови гирлянди увенчават главите на човешките силуети и изразяват полемичната му почит към големия му предшественик.
Преобладаващият особен син цвят вероятно е пренесен от съблечената женска рокля, оставена в долния ляв ъгъл в работата на Мане. Като че ли платът на тази съблечена в чуждата картина рокля покрива всичко при Папазов и създава специфичното за неговото изразяване съноподобно видение.
Еротика при Папазов може да се търси именно в облите очертания, както тук, така и в други негови картини. А самият той е много сдържан и не се изразява директно по еротични въпроси. В мемоарите си например той никъде не споменава за своите увлечения, нито дори за съпругата си. Възможно обяснение би бил фактът, че в българския контекст, от който той произлиза, поне като среда на детството и първата му младост, еротиката е до голяма степен табуизирана. В същото време известният с разказите си за силови подвизи Папазов не може да не мисли мъжката сила и в еротичните ѝ възможности. Само че изразява подобна тематика по-скоро дискретно и поетично.
Защо обаче изобщо Папазов цитира предшественика си? Доста вероятно той изразява уважение към смелостта на рушителя на правилата Мане: към порива му да буди нови нагласи, да отстоява художествената си нестандартност по отношение на реалистичното изразяване – в осветление, сюжет, етика на посланието. В същото време му се противопоставя, заявява своето разбиране за изобразителното изкуство. Постига абстрактно изображение и също така предизвикателно произведение, но вече в нов контекст. Комбинирането на теми/техники в обща композиция (Мане поставя в една картина портрети, голи и облечени човешки фигури, пейзаж, натюрморт) също вероятно е оценено от Папазов, който обича да смесва в абстрактната си живопис графичното и природната фактура (последното, особено при фротажите и картините с пясък). В случая Папазов е събрал живопис и графика в едно. Подобно съчетаване на подходи подчертава важен естетически принцип в работата му: свободното свързване в една цялост на различни материални фактури и фантазни изображения, отвъд правилата на нормативната таксономия.
Със самото заглавие, Бърборене сред природата, обаче Папазов подсказва, че макар и да уважава, и да цитира своя предшественик, той полемизира с него и отхвърля наподобителните на природата „бъбриви“ художествени изображения. Неговите собствени изразни средства могат да внушат много идеи и чувства с лаконичен рисунък: съотнасяне към чуждия естетически принцип, освобождаване от тежестта на материалното, ведрост (чрез преобладаващия син цвят), а също така и еротика чрез загатнатите заоблени човешки фигури. Освен това в „бърборенето“ от заглавието можем да отгатнем и едно употребявано понятие, което посочва разликата между експресионизма и импресионизма. Макар и да отнася противопоставянето си към уважаван предходник на импресионизма като Мане, Папазов без съмнение е запознат много добре със същината на дискусията, до степен да влезе сам в спора, вече от съвсем новата си позиция на търсач в подсъзнателното: по спомени от онова време, немският професор Хайнрих Вьофлин е говорел от катедрата за „бръщолевенето“ на импресионистите.
Папазов не само напълно целенасочено работи в областта на сюрреалистичния образ, но и влиза в задочна дискусия с други художници, като тук ясно ми се открои особено диалогът му с Едуар Мане, Джон Евърет Миле и Анри Русо, категоричното му оттласкване от предишните подходи, но и завързване на връзка с традицията. От значение за окръглянето на представата за скритите до днес Папазови полемики са и съотнасянията му към писателски образци, към Дон Кихот и към Офелия. Нека сега някой пише за Варварин с главна буква, за едва ли не чисто спонтанно художествено изразяване.
Водещ подход на Папазов откроявам в „колажното“ натрупване на планове, което вербализирам като осъзнаване на преработената от творческата сила реалност, а в по-технически план наричам „знак за цитиране“, или съотнасяне към други художници. Тези планове, в някои случаи подобни на разгънати пергаментови листове, на постлани стилизирани килими или на платформи, създават и някаква сценичност, говорят за усета на Папазов към въпроса за връзката на художника с публиката му.
Художествените му размисли прилягат като ръкавица по мярка към днешните представи за пораждането на изкуството от самото изкуство, за „цитатния“ характер на всичко ново, което неотменно се съотнася към вече създаденото.
... За сюрреалното у Жорж Папазов, анализирано тук с думи, започваш да мислиш като за реалност. Актуален е Папазов, защото умее да предизвиква, защото е вложил скрит смисъл зад неподражаемите си цветове, едни ярки, други в шаячни нюанси. Романистът и мемоаристът, живописецът с графична прецизност те провокира да мислиш посланието му, дошло от подсъзнателен импулс, но и наречено с думи, нищо че и те са често нееднозначни, подобно на образите му.
На книжния пазар от 27 октомври
От ИК "Colibri", цена: 25 лв, 168 страници
