Есен... Какво си ти, есен?
Понякога галещо топла, друг път – безжалостно студена и мрачна. Есен на хубави слънчеви утрини, жизнерадостни и свежи, огряни от слабо светещо слънце. Следобеди на нежна светлина и безгрижност... Но и есен на бледи и сиви утрини, дъждовни и тъжни; на следобеди, хълцащи под воала от падащи мъртви листа; на вечери, когато вятърът брули усамотените клони...
Но ти, есен, си имаш и своето великолепие...
Събрано в покъртителната красота на онова, което наближава да се свърши. Цветята имат някакъв копнеещ чар и бързат да разпръснат щедро последните си парфюми.
Есен... омайваща...
със златната тиква с дъх на мускат. С лозницата, разливаща аромата си, натежала от зрялост и сладост.
Денят, който постепенно се изплъзва
и губи в опаловата сянка на привечерието, приема в дрезгавината неочаквано величие, докато пламтящото слънце залязва, опожарявайки хоризонта с магически блясък. Устремява със сетни сили огнените си лъчи, като отчаян пронизителен зов, изтръгнат от гръдта на умиращ Феникс. Но от дъното на това мъчително безпокойство, бавно, почти мистично, се издига вечерта, спокойната и тиха вечер, тайнствено напарфюмираната вечер, носеща умиротворение и покой.
Есен... носталгична и нежна!
Тъй силно вълнуваща есен. Есен..., последна очарователна искра на нещо, което си отива. Отива си..., за да се завърне отново.
