Тео Чепилов е сценарист на ТВ зарази като "Стъклен дом", "Под прикритие","Домашен арест" и др. Разговаряме с него за това какво смята за COVID истерията и кое е най-страшното в "До последен зъб".
Какъв свят ще открият читателите в “До последен зъб”?
В моята глава беше много сериозно цялото нещо, но се оказа, че целият тон е хумористичен и хората се забавляват като четат романа. Със сигурност е научна фантастика за 2021, още не са се случили тези неща. Има чудовища по улиците, нямаш какво да ядеш, последният човек на света си, някакви хора искат да те убият.
Кое е най-страшното в романа?
Създанията с глава на кукери определено са най-големият проблем за героите на книгата. Те носят онова животинското, с което не можеш да се разбереш. Те са все едно бездомни кучета, на които не можеш да кажеш къчи-къчи и те да си тръгнат.“
Последните оцелели са инфлуенсърка, полицай, офис мениджърка, бивш дилър и двама тийнейджъри. Защо точно те?
Опитвах се да си представя от гледната точка на Тина, примерно. Едно момиче, което е с положение в обществото, project manager. И се чудех кой е най-лошият човек, когото може да срещне в този свят. Представих си, че ако е имала гадже дилър от тийнеджърските години ще е едно добро начало. Те затова от издателството я представят като книга от създателя на “Под прикритие”. По един или друг начин криминалният елемент е замесен като линия.
Ето какво още не сподели Тео: "Когато си пиша литература, вече мога да се развихря, да си има сравнения, хумор, напъни за оригиналничене и други такива неща…, с които е пълна тази книга. Вирусът Х, описан в романа е следващата мутация на COVID-19. Но е много по-далечна и се надяваме да не се случи“.
“Общо взето знаех, че вирусът не е измислица, но не бях готов за истерията. Когато изведнъж свърши тоалетната хартия, хората се затвориха, някъде там се роди и книгата. Защото колективната истерия винаги е началото на апокалипсиса.”
Романът плъзва в интернет като литературен сериал с началото на пандемията. Идеолог е Кирил Христов. Той е редактор и на книжната версия, която излезе този април, с илюстрациите на Стефан Стоев.
“Много обичах зомби филми и започнах да го пиша като зомби филм. И после се навърза, бяхме в пандемия. Като се разболях от COVID, бях сигурен, че това е карма заради книгата. Всеки път като пиша за нещо, то ми идва в живота. От “Под прикритие” съм преживявал някои от личните истории. “Домашен арест” съм преживявал, да, историите с тъщата и т.н.“, споделя още сценаристът.
Наострете уши и за аудиоверсията на романа с музиката на Валери Шолевски Огонек и гласа на Китодар Тодоров.
Следва откъс от "До последен зъб" >>
ОТКЪС
Изпълнен с любопитство, Бухала запристъпва към решетките, треперещ от първичен страх, но също така обсебен от идеята да види отблизо какво точно е това. Животното не приличаше на нищо, с което се беше сблъсквал досега, даже на нищо от зоопарка или от Nat Geo Wild – беше огромно, черно с наситеността на синтетична материя и космато като кукерска маска. Ръмженето му се беше стопило до бучащ звук, който звучеше като субуферен тест и караше врата на Бухала да потрепва през секунда.
Въпреки това с бавни, премерени крачки той се приближи до съществото. Достатъчно, за да види електрик дрехите на другия арестант накъсани в клетката на ситни лентички. Това толкова го стъписа, че за секунда се спря. Достатъчно, за да профучи огромната опъната лапа с дълги като ками нокти на милиметри от носа му.
Бухала се метна назад с инстинкт за оцеляване на нинджа, после се претърколи и се затича надалеч, прескачайки без да гледа труповете в краката си. От раз налучка парадния вход на това иначе толкова тайно управление. Бутна немаркирана врата и се озова на улицата, където адът се беше качил на Земята: покривите около него горяха, огромен кратер зееше надолу по улицата, а тела, пръснати като мъртви мушици, бяха залепнали по всички стени. Бухала застина и се зачуди дали да не си тегли куршума тук и сега.
Просто да се приключи с всичко. Чак тогава осъзна, че има пистолет в джоба си. Не му беше хрумнало да го използва срещу чудовището, толкова неадекватно течеше мисловния процес на забилия му мозък. Гласът на Демона обаче взе ситуацията в собствени ръце – изрева му да отвори най-близката кола. Нямаше нужда да му
повтаря, всяка секунда, прекарана в тези окъпани от пламъци и покрити с мъртви, разчленени тела улици, го караше да иска да избяга някъде по-далече. Няма път назад нинджи!
Под едно дърво, малко над хълма до църквата в Бистрица, беше закопал в метална кутия 10 000 долара. Беше го направил по съвет на Зарко, човекът който винаги се оказваше прав. В миг на пиянско откровение макето му беше теглило лекция със
специален урок по темата как дори добре да живееш, един ден трябва да бягаш. Тогава парите ти не трябва да са у вас, защото там те чакат лошите. Трябва да са някъде достатъчно близо, но достатъчно далеч и задължително на сигурно. Реши, че може да се довери на Бога да му пази малкото имане – все пак той го беше създал
такъв. Затова се спря на църквата. В сегашната ситуация изглеждаше сякаш парите вече нямат значение, но пък не беше излишно да ги има. Първо обаче трябваше да си намери кола.
