По повод 50 години от убийството на Кенеди, издателство "Книгопис" издава "Да убиеш Кенеди" - роман от Бил О'Райли и Мартин Дъгард.
А ние даваме шанс на трима от вас да спечелят любопитното четиво!
Какво трябва да направите? Представяме ви откъс от романа, а след това ще ви зададем един въпрос, свързан със съдържанието му.
Ето го и него:
"8 януари 1963
Вашингтон
21.30 часа
Голите загорели рамене на Джаки Кенеди подчертават розовия цвят на дългата рокля без презрамки, създадена от дизайнера Олег Касини. Носи висящи диамантени
обици, дело на легендарния бижутер Хари Уинстън. Дългите бели ръкавици покриват лактите є. Тя води светски разговор с мъж, когото обожава – Андре Малро, шестдесет и една годишният писател, който е министър на културата на Франция. Очите на първата дама искрят след спокойната коледна почивка със семейството в Палм Бийч, Флорида.
Тази вечер първата дама е наистина неописуема. А онова, което никой от хилядите хора, изпълнили западната скулптурна зала на Националната художествена галерия, не знае, е, че тя също така е бременна.
Президентът стои на по-малко от метър и не обръща ни най-малко внимание на жена си. Той се е взрял в тъмнокоса хубавица, два пъти по-млада от него, на име Лиза Герардини. Тя е надарена с пълни червени устни, които изпъкват съблазнително върху гладката є смугла кожа. Усмихва се срамежливо. Изпъкналите очертания на роклята й говорят за напращяла гръд. Има някаква далечна прилика с първата дама.
Наоколо гъмжи от телевизионни камери, репортери на пресата и хиляди гости. Всяко движение на президента се наблюдава внимателно, но той не се притеснява да задържи погледа си върху пленителната хубавица. Той е президентът на Съединените щати, мъжът, който току-що е спасил света от световна термоядрена война. Всичко става, както го иска. Със сигурност Джон Кенеди може да си позволи малката нетактичност да съзерцава тази прекрасна двадесет и няколко годишна красавица. Като закачка към онези, които може би го наблюдават отблизо, Джак се усмихва на Лиза. От Кубинската криза насам той обаче е друг човек и е далеч по-очарован от Джаки в сравнение с всяка друга жена – поне за момента. Това почти катастрофално изживяване му е напомнило колко дълбоко обича жена си и децата.
Новоизбраният Конгрес започва работа на следния ден,а до обичайното президентско Обръщение за състоянието на съюза* има по-малко от седмица. Кенеди ще настоява за „съществено намаляване и преразглеждане на федералните данъци върху доходите“ като „първа и най-важна стъпка“, за да стане Америка по-конкурентоспособна в световната икономика. Но данъчните реформи ще отприщят спорове и ще е трудно да бъде убеден Конгресът. Да носи бремето като президент на Съединените щати, тази вечер е далеч по-неотложно, отколкото да прекарва в компанията на Лиза Герардини.
Президентът продължава нататък.
5 факта, които не знаете за розовия костюм на Джаки Кенеди >>
Но Джаки остава, извръща се от Малро, за да се полюбува на същата обаятелна млада жена. Лиза Герардини всъщност не е тук лично, а на картина, която виси върху стена на галерията. Известна е също с името Джокондата, или Мона Лиза, съпруга и майка на пет деца, която позира за този портрет в началото на XVI век. Джаки се разтапя в присъствието на „Мона Лиза“, обзета от чувството на върховен успех, защото отдавна си е мечтала да докара най-известната картина на света в Националната художествена галерия във Вашингтон. Преди година тя отправя дискретно искане към Малро, който се впуска да уреди въпроса въпреки огромното възмущение на парижани, голяма част от които са убедени, че Америка е културна пустиня.
Ала това едва ли е първото пътуване на „Мона Лиза“.
Някога Наполеон окачва картината на стената в спалнята си и всяка сутрин я съзерцава. През 1911 година картината е открадната от Лувъра и минават две години, преди да
се върне отново в парижкия музей. По време на Втората световна война е местена няколко пъти, за да не попадне в ръцете на нацистите. А сега Джаки е докарала шедьовъра на Леонардо да Винчи в Америка, където той ще предизвика „Мона мания“. Милиони американци се редят на опашка, за да видят картината преди завръщането є във Франция през март, и правят всичко това заради Джаки Кенеди.
Джон Уокър, директор на Националната художествена галерия, е бил против пренасянето на шедьовъра, тъй като се страхува, че кариерата му може да се провали, ако не успее да опази „Мона Лиза“ от кражба или повреда, което би могло да се случи, докато транспортират през океана крехката 460-годишна картина в средата на зимата. Всъщност на 17 октомври, точно когато Джак и екипът му за първи път се захващат да разрешат проблемите със съветските ракети в Куба, Уокър се обажда на първата дама и учтиво є обяснява, че идеята да се докара картината в Америка е ужасна.
Самата мисъл за това го изпълва със страх. Малко по-късно вниманието на Уокър, а и на цяла Америка е отвлечено от лавината радио– и телевизионни репортажи, отразяващи Кубинската ракетна криза. Той е дълбоко трогнат от майчинската природа на Джаки и от факта,
че тя настоява да остане в Белия дом, редом до съпруга си.
Уокър разбира, че първата дама е наистина стойностна жена, а не просто богата млада дама, прехласваща се по
френската култура. Така той променя решението си. И започва да урежда пътуването на „Мона Лиза“ до Америка много преди да приключи Кубинската ракетна криза. Задачата на Уокър става много по-лесна, когато Кенеди нарежда ценното произведение на изкуството да се охранява от най-елитните телохранители по света – не други, а мъжете, които са готови да се изложат на куршумите, но да предпазят президента: Секретната служба на САЩ. Лансър е кодовото име, което Секретната служба на САЩ дава на президента. Първата дама е Лейс. Карълайн и Джон са съответно Лирик и Ларк. Почти всичко и всички в живота на президентското семейство си имат тайно име:
Линдън Джонсън е Доброволеца, президентският линкълн е SS-100-X, Дийн Ръск е Свободата, а самият Бял дом е „Замъкът“. Неща, които са само временни, имат тайни имена, като например „Бяло тенеке“, което е името на резиденцията на президента, когато той не е в Белия дом.
Повечето подгрупи от имена и места започват с една и съща буква: L за президентското семейство, W за персонала на Белия дом, D за агентите на Секретната служба и така нататък. Охраната, която Секретната служба осигурява на президента Кенеди, е постоянна и силно се отличава от тази, която е имал Ейбрахам Линкълн преди сто години. По онова време Секретната служба изобщо не съществува. Агенцията е основана чак три месеца след убийството на Линкълн.
Дори и след това основната є роля е да предотвратява валутни измами, а не да охранява президента. По времето на Линкълн обикновените граждани имали право да влизат в Белия дом, когато пожелаят. Царял масов вандализъм, тъй като превъзбудените посетители отмъквали за спомен вещи от дома на президента. В отговор на това Вътрешното министерство наема подбрана група офицери от градската полиция на Вашингтон, които да опазят прочутата сграда. Но с нарастването на смъртните заплахи срещу Ейбрахам Линкълн в дните след края на Гражданската война тези полицаи съсредоточават основно вниманието си върху президента. Двама от офицерите остават с него от осем сутринта до четири следобед. Друг остава с него до полунощ, а четвърти отговаря за нощната смяна. Всеки един от офицерите е въоръжен с пистолет 38-ми калибър.
Въпреки това президентът Линкълн никога не е бил в пълна безопасност, което се доказва и от убийството му. В нощта, когато Линкълн е прострелян в главата, Джон Паркър – офицерът, който е трябвало да го охранява, вместо да бди, си пие бирата в близката кръчма.
И макар президентът на Съединените щати да е прострелян смъртоносно, след като Паркър напуска поста си, той никога не бива обвинен за неизпълнение на служебните си задължения и – което е още по-невероятно – бива оставен на работа в полицията. Преди покушението над Линкълн мнозина (включително и самият Линкълн) вярват, че американците не са от хората, които биха отнели живота на свои политически лидери. С един пистолетен изстрел Джон Уилкис Бут* категорично опровергава тази теория. И въпреки това някои хора продължават да вярват в мита, че президентът е в безопасност. Смъртта на Линкълн се счита за аномалия дори когато шестнадесет години по-късно е убит втори президент – Джеймс Гарфийлд. Задължителната охрана за вицепрезидента е въведена чак през 1962 година, което потвърждава мнението, че да си вицепрезидент, е неблагодарна работа.
