След вечер, изпълнена с много смях и още повече просеко, Рути се събужда и открива, че е направила оферта за мечтания дом в Южна Италия. И тя е приета...
Ново начало в топлата Пулия е точно това, от което има нужда. А и всичко е по-хубаво от това да спиш на дивана на майка си.
Проливният дъжд и козата, която брани територията си, няма да попречат на Рути да влезе в италианския си дом. Тя е твърдо решена да преобърне съдбата си и да изживее мечтите си, въпреки че не знае нищо за управлението на маслинова ферма. А темпераментният и привлекателен съсед Марко и огненото му семейство никак не ѝ помагат.
С промяната на сезоните и пускането на нови корени реколтата маслини разцъфтява, а Рути открива красотата на живота в топлината на средиземноморското слънце. Изглежда все пак е възможно да намери своето парченце Dolce Vita по пътя.
Джо Томас работи дълги години като репортер и продуцент на BBC. Романтичните ѝ книги бързо се превръщат в бестселъри и печелят множество награди, а увлекателният ѝ стил и страхотната атмосфера, която изгражда в романите си, я правят фаворит на читателите.
Следва откъс от „Четири шепи любов“ (изд. ЕРА, 328 стр., 16 лв.).
Пролог
Ръката ми е застинала на мишката, сърцето ми направо ще изхвръкне и не знам дали е от просекото[1], което пихме, или от лудостта, която препуска във вените ми.
Оглеждам празната стая. Бездушна, без мебели, без чувства.
Поглеждам към приятелката ми Мораг, очите ѝ блестят развълнувано.
Часовникът тиктака и с всяка секунда сърцето ми бие все по-бързо и силно.
„Десет, девет...“ Таймерът отброява, а устата ми е пресъхнала.
„Осем, седем...“ Призлява ми. Пак не съм сигурна дали е заради просекото, или от напрежение. Но това е лудост!
„Шест, пет...“ Оглеждам мястото, което някога наричах свой дом. Сега – празна черупка, като мен самата...
„Четири, три...“ Какви са възможностите? Има една-единствена според мен.
„Две...“ И е напълно безразсъдна.
„Едно“. Поглеждам към Мораг. Изглежда, сякаш всеки миг ще се пръсне. Не знам дали го правя нарочно, или пръстът ми потрепва неволно, но натискам копчето и двете падаме на изтърбушените канапета с лудешки смях и се унасяме... от изпитото просеко.
На следващата сутрин, след като парацетамолът и литрите вода са започнали да ми действат, бавно започвам да се опомням – усещането е като че ли по гърба ми се стича яйчен крем. Скачам пред компютъра и проверявам имейлите. Ето го, черно на бяло! Изважда наяве момента на лудост и ми напомня защо задължително трябва да си направиш тест за алкохол, преди да влезеш в интернет късно вечер.
Честито! Офертата ви е приета!
Сърцето ми се удря в гърлото и ушите ми пищят. Какво ще правя сега?
Паниката в главата ми е прекъсната от почукване на вратата и докато се препъвам из стаята, за да отворя, сърцето ми кънти още по-силно.
– Здравейте, идваме за диваните – казва интелигентна и учтива млада жена, която стои на вратата с нетърпеливото си гадже. Поглеждам към дивана, където Мораг още спи.
– Един момент, почти приключих – казвам, докато двамата започват да вдигат дивана, който беше моето легло допреди минути.
Нямаш друг избор – това е лудият, безразсъден глас в главата ми. И осъзнавам, че е моят глас.
Първа глава
Взирам се в козата, която марширува нагоре-надолу из двора като гвардеец в Бъкингамския дворец и се питам дали не е прекалено голяма лъжица за моята уста...
„Преизчисляване! Преизчисляване!“
Единствената ми спътничка за цялото пътуване продължава да вика, а гласът ѝ ме пронизва като зъболекарска бормашина. Изключвам навигатора безцеремонно, с наслада, а после и двигателя на малкия ми „Форд Ка“. Чистачките изхленчват уморено, а предното стъкло след секунди се облива с вода, все едно е фалшив дъжд в нискобюджетен филм. Но не е наужким, съвсем наистина е, и водата вече барабани шумно по покрива на колата.
Поемам дълбоко дъх. Така е още откакто потеглих от Бари, пристанищния град в горната част на тока на Италианския ботуш, където спрях, за да напазарувам най-основното от ИКЕА и да обядвам. Още нещо, което не очаквах, като изключим козата – проливен дъжд през лятото в Южна Италия.
Взирам се през прозорчето и придърпвам лекия си суитшърт. На китката ми подрънква колекция от сребърни гривни и глупаво оглеждам тениската с надпис „Ролинг Стоунс“, която съм скъсила над пъпа, както и напръсканите с боя и отрязани дънки „Ливайс“.
Очевидно съм облечена прекалено леко. Грабвам любимото ми винтидж кожено яке от съседната седалка, навличам го и потрепервам... Трябваше да имам дъждобран и гумени ботуши.
Поемам отново дълбоко дъх, дръпвам дръжката и отварям вратата в проливния дъжд. Слагам ръка над очите си и пак ме втриса, като виждам плика в ръката си.
Дъждът плющи по хартията и мастилото се разтича, а аз трябва отново и отново да си пазя очите от потопа.
Козата поглежда предупредително към мен и съм сигурна, че чувам как изпръхтява.
С едната ръка предпазвам очите си и се напрягам да видя къщата пред мен, а после обръщам поглед към дългия, осеян с дупки път, по който току-що дойдох. Проливният дъжд ми пречи да видя големите каменни колони и червените метални врати на входа и изваждам разпечатка от снимка на къщата. За секунди изображението се превръща в папиемаше, разпада се и поляга на мокрите камъни в краката ми. Ако не побързам, гуменките ми ще ги сполети същата съдба. Мисля, че точно това е мястото, наоколо няма друга такава къща.
Докато карах насам, минах край няколко малки къщи по тесния път, който ту се изкачваше, ту се спускаше и обикаляше като влакче на ужасите, с по някоя дупка тук-там, сякаш за да уплаши още повече шофьорите. Някои къщи бяха с обли покриви, а други – модерни и с плоски покриви. От време на време зървах и по някоя от така наречените трули – малки кръгли къщи с конусовидни покриви, скупчени като полски гъби. Но къщата, която търся, не е труло. Постройката пред мен изглежда като част от декора на снимачна площадка. Стара, захабена от безмилостните атмосферни условия, боядисана в избеляло розово и много по-голяма, отколкото си я представях. По пътя досега не видях нищо подобно. Това трябва да е...
Дъждът не спира и донякъде на шега се питам дали пък няма да последва бедствие от скакалци. Може би това е някакъв знак... Прогонвам глупавата мисъл заедно със спомена за отчаяните есемеси на майка ми и неодобрителните имейли от Ед.
Тениската ми е залепнала за тялото, а дъждът се стича по късата ми коса и облива лицето ми, заради пиърсинга на носа ми шурти като малък водопад. Няма смисъл да ровя в багажника за дъждобрана, затова мятам на рамото лавандуловата кожена чанта и се питам с какво се захванах. Мога и да се върна в колата, да потегля колкото може по-бързо и да напиша имейл на Ед, че през цялото време е бил прав – да, аз съм глупава, импулсивна и безотговорна.
Но пък не съм скучна и закостеняла и затова ми остава само една възможна посока – напред!
Навеждам глава, придърпвам чантата към тялото си и се втурвам към паянтовата веранда, която пъшка под тежестта на занемарена бугенвилея.
Долепила брадичка към гърдите, все пак забелязвам голямата дупка и я заобикалям, но се подхлъзвам по изтърканите камъни. Ужасяващо близо съм до сърдитата коза, която вече е пред входната врата, като в истински кошмар.
– Ме-е-е – чувам блеенето на козата и подскачам.
Втренчвам се в козата, а тя – в мен. Очите ѝ са различни на цвят: едното е плашещо жълто, а другото – синьо. За първи път от седмици нямам представа какво да направя, козите пазачи не бяха в списъка ми с най-необходимата информация.
Чудя се дали „къш“ има същото значение и на италиански. Не помня да сме го учили във вечерния курс, но трябва да направя нещо, направо умирам от студ тук навън.
– Къш, къш! – опитвам се да прогоня козата и едновременно махам с ръце, докато отстъпвам. Не искам да ми налети с острите си рога. В Тутинг, откъдето идвам, козите не ти препречват пътя към входната врата на дома. Може просто да се сблъскаш с някой пияница, решил да прекара нощта на открито, но някак е по-лесно за преодоляване...
– Къш, къш! – опитвам отново да я прогоня, този път с по-силно ръкомахане. Козата потрепва също както ужасените пеперуди в стомаха ми, но не помръдва от голямата, тъмна дървена врата. Дори тридневното пътуване с кола през Франция и Италия, спиранията на паркинги за тирове за кратка дрямка и дразнещият, колеблив глас на навигацията вместо компания е едно нищо в сравнение с това тук.
През последните шест седмици се разправях с брокери по недвижими имоти, огледи на апартаменти и адвокати, опаковах, разделях вещите на Ед от моите. Отказах се от правото си на собственост върху съвместната ни колекция от ретро плочи и грамофона, който открих в и-бей[2]. Разпродадох излишните мебели, наглеждах, докато купувачите ги взимат, и се изнесох от апартамента ни. Всичко мина като по вода, нищо не ме извади от равновесие, но бранещи територията си кози? Нямах представа, че ще се сблъскам с нещо подобно! Вдигнах ръце и ѝ обърнах гръб.
В чантата потърсих нещо, което да ми помогне, също като вълшебните бобчета на Джак от приказката. И тогава го забелязах: полуизяден „Кит-Кат“, който купих на бензиностанция някъде в покрайнините на Рим, захарта трябваше да ми помогне да издържа шофирането по магистралата – заедно с Доли Партън на CD плейъра. Мисля, че подейства на разклатените ми нерви и сърце, качило се чак в гърлото, надрусана с енергийни напитки и с много жестикулиране и често надуване на клаксона... Измъкнах кит-ката и го размахах към козата. Тя продължи да гледа в другата посока и аз бързо махнах обвивката.
– Хайде де, това е шоколад!
Размахвам го и започвам да се чувствам като Преследвача на деца от мюзикъла „Мечта на колела“, отчупвам едно парче и го хвърлям пред козата, но тя се отдръпва и през ума ми минава мисълта, че ще трябва да се откажа, че трябва да потърся къде да отседна за през нощта, докато успея да открия собственика. Обаче изведнъж козата подушва парчето, излапва го с одобрителни звуци и тръгва към мен, очевидно с надежда за още от същото.
– Виждаш ли, вкусно е!
Отчупвам още едно парче и го хвърлям пред козата, която се приближава по-бързо. Отстъпвам и се чувствам като актриса в сцена от „Най-смешните домашни видеоклипове“. Намирам се на хиляди километри от дома, вали като из ведро, и всичко, което притежавам на този свят, е натоварено в един „Форд Ка“. Опитвам се да отдалеча една сърдита коза от входната врата с половин „Кит-Кат“. Започвам да разбирам как се е чувствал Ной и се замислям дали на моя Ноев ковчег козите ще са добре дошли.
За всичко е виновен Ед! И майка ми!
Козата продължава да поглъща кит-ката като невидяла, а аз почти съм стигнала края на хлъзгавия преден двор. Правя крачка назад и петата ми се опира в ниска каменна стена, което ме кара да осъзная реалното положение.
Качвам се на стената, а телефонът ми сякаш оживява в същия момент. Изваждам го с надежда за окуражителни думи. Два есемеса и няколко пропуснати обаждания, не си правя труда да проверя от кого са обажданията, а съобщенията са от Ед и майка ми.
Само това ми липсва. Ако Ед знае, че точно в този момент се опитвам да подкупя бранеща територията си коза, ще свъси вежди, а първите му думи ще бъдат „Нали ти казах“. Това е реакцията на Ед на всички мои действия – мисли ме за импулсивна, за „луда глава“, както се изразява. Все повтаря, че първо действам, а после мисля. За сметка на това той никога не прави нищо, без първо да се допита до „Гугъл“ или „Фейсбук“.
Двамата сме пълни противоположности. Отначало това беше забавното на връзката ни, но сега ме мисли за прекалено първосигнална. Аз пък смятам, че той премисля твърде много и не поема рискове... Можеше да бъдем перфектната комбинация, но не стана така.
Ако Ед беше тук, всичко щеше да е коренно различно. Нямаше да си подаде носа от колата без екип от здравни инспектори и специалисти по сигурността за предварителна проверка на мястото. И щеше да наеме самия „Беър“ Грилс[3] да се отърве от козата.
Не, не мога да се препъна още на първото препятствие, но пък тази коза сякаш има инстинктите на ротвайлер. Тя повдига муцуна към ръцете ми и не мога да помръдна. Правя единственото, на което съм способна – протягам предпазливо ръка и я почесвам между ушите. Явно ѝ хареса, но сега съм в капан – козата ме побутва, и то доста силно, ако спра. Няма друг начин, трябва да действам сега или никога!
Хвърлям последното парче „Кит-Кат“ толкова далеч, колкото ми стигат силите, от другата страна на неравния калдъръм. Козата се обръща и за малко да се струполи, докато тича към шоколада. Подхлъзва се, пързаля се и чатка с копита по камъните, а после се нахвърля на лакомството. Аз пък се втурвам към входната врата, с треперещи ръце изваждам големия ръждясал ключ и го пъхвам в ключалката, но се опитвам да държа и козата под око. Изпускам плика на мокрия под, но бързо го вдигам и натискам вратата с все сила. Не помръдва.
Козата се втурва обратно към мен. Отдръпвам се, напъвам с рамо и бутвам силно вратата и тя се отваря точно когато небето се разцепва от сребриста светкавица и се разнася страховит гръм. Политам напред през отворената врата в отчаяния си стремеж да избягам от стихиите и се озовавам в подобна на пещера стая... заедно с козата.
– Ме-е-е – блее тя с все сила, а от козината ѝ се стича вода по целия под.
Залива ме огромна вълна от отчаяние. С какво, за бога, се захванах?
[1] Италианско пенливо вино. – Б. ред.
[2] Ebay – американска компания за електронна търговия. – Б. ред.
[3] Едуард Майкъл „Беър“ Грилс – популярен британски пътешественик, писател и тв-водещ. – Б. ред.
