Жената. Любовникът. И Словото

Като всеки изкушен от писането, от години в главата ми едно заглавие си чака времето - "Мъжете на моя живот”. Не, не ме разбирайте погрешно - тези мъже не са ми били любовници, биха могли, може би не всички... това е друга тема. Иде реч за мъжете, които са били муза - това, ако питате мен, е равносилно, дори надскача, статута на любовник.

С годините обаче заглавието взе да придобива все по-женски привкус, докато един ден - или нощ - не помня, просто се трансформира до "Жените в моя живот”. И пак не иде реч за прелъстяване. Всъщност - прелъстяване е, но чрез думи. Жените, които пишат. Това е обаче прекалено широко определение, твърде безкрайно. Конкретизирам: Говоря за жените, които пишат така, сякаш разказват мен... доста смело, но изкушените и прелъстените ще ме разберат.

Искам да ви предложа три от "моите” жени в писането (за протокола: хлътвала съм до безсловесие в мъже писатели, но те попадат в друга категория с вкус на ром, горчиви бадеми, прашни улици и твърде много блясък в очите. За тях - някой друг път).

Нещо от детството: Любов и копнежи. Жена - Блага Димитрова

Книжлето беше от една поредица ("Български писател”, ако не ме лъже паметта) – не много дебело, мръсно оранжево (може би не по рождение, но аз го помня точно такова – мръсно оранжево) с чернобяла снимка на Блага - млада, с дълга коса и бретон...Обичах го (я).

Бях изтъркала страниците от прелистване (правех се, че уча; а книжлето с поезия – всеки път избрано според настроението - стоеше под разлистения учебник). Любим начин да се пренеса в моя свят на нещастна любов (задължително!), на чест и женско безразсъдство... Бях винаги в ролята на изоставената (някак по-драматично се случваше всичко в душата ми и му се отдавах с невъобразим мазохизъм, сега си давам сметка).

Тогава още бях далеч от първата целувка, но когато тя дойде, беше просто... мокра - страхотен начин да те приземят в реалността. Сигурна съм, че познавате Блага. И все пак:

Представях си се попарена неведнъж:

Къде на воля днес се скиташ,
оставил ме сама в снега?
Нехаен, вече и не питаш:
"Студено ли ти е?"... Сега
край мен е зимата предишна
със студ и бяла пустота.
И аз, прибързалата вишна,
трептя с попарени листа.
НА ОТКРИТО, 1955

Виках от отчаяние:

***
Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?

Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме - далечна,
чужда, непозната?...
ВИК, 1959

Вдигах глава, защото си въобразявах, че всичко това ме прави по-силна:

***
Не закриляна да съм, а окрилена.
Не загърната, а с дух разгърнат цял.
Не зад нечий гръб, на завет приютена,
а до рамо срещу вятър завилнял.
КОПНЕЖ, 1958, София

За да стигна до:

***
Как тревожно е да си жена.
Красота и усмивка да бъдеш
сред всекидневния сив кръговрат,
вярност - срещу изменчивия вятър,
нежност - в загрубелия свят.
ЖЕНА

Студентските години: Модерато кантабиле, любовникът и вино. Бяло - Маргьорит Дюрас

Романтиката и копнежите отстъпиха на любовното желание "да водиш мъжете за носа”, без да подозират. Искрено. По детски. Плаках накрая на "Любовникът”. Истински. Бях на онзи кораб в Сайгон, с мъжката филцова шапка и нелепи лачени обувки на висок ток, за да стигна до Париж със сбръчкани длани и ръка на телефонната слушалка:

"Той каза: Исках само да чуя гласа ви. Тя каза: Аз съм, добър ден. Беше притеснен, страхуваше се както по-рано. Гласът му затрепери изведнъж. И заедно с треперенето изведнъж тя си припомни за Китай. Той знаел, че е започнала да пише книги, узнал го от майката, срещнал я в Сайгон. И също така за братчето, натъжил се заради нея. А после не знаеше какво повече да й каже. И после й го каза. Каза й, че всичко е както преди, че я обича още, че не би могъл никога да престане да я обича, че ще я обича до самата си смърт".

"Спомням си за присъствието на ръцете върху тялото, за свежестта на водата от делвите. Колко е горещо, толкова горещо, че сега изглежда невъобразимо. Аз съм тази, която се оставя да я мият, той не изтрива тялото ми, носи го мокро върху войнишкия нар – дървото е гладко като коприна, хладно, – включва вентилатора. Поглъща ме със сила и нежност, от които се разпадам на части”. - това е цитат от едни страхотни текстове на Дюрас за мъжете, алкохола и униформата ... Там пише също: "Мъжете трябва много да се обичат. Много, много. Много да се обичат, за да могат да бъдат обичани. Иначе не е възможно, не бихме ги понесли”.

Приех тези думи като манифест. Припознавах се в тях всеки път: "Писател, който не е познавал жени, не е докосвал женско тяло, може би не е чел и книги, стихове, написани от жени, и който въпреки това си мисли, че е направил литературна кариера, се заблуждава".

Предполагам, че при повечето от вас студентските години се свързват с много алкохол... Наистина много. Изживявахме се като творчески и неразбрани личности. Свободни. Докато четях Дюрас – „Модерато кантабиле”, „Любовникът”, нейни разкази и текстове, обилно поливах с вино. Студено и бяло. Приятно зашеметена от думите и алкохола все пак си давах сметка, че не исках да преживея нейната истина:

"Винаги съм пила с мъже. Алкохолът си остава свързан със спомена за сексуалната невъздържаност, придава й блясък, неотделим е от нея. Но само във въображението. Алкохолът замества сексуалната наслада, но не заема мястото й. Сексуалните маниаци обикновено не са алкохолици. Алкохолиците, дори онези, които се валят в канавките, са интелектуалци. (...) Човекът, който пие, е междупланетен човек. Той се движи в междупланетното пространство. Там дебне. Алкохолът не носи утеха, той не запълва психологическите пространства на индивида, той само замества липсата на Бог. Не вразумява човека. Наопаки, дава му сили в лудостта, пренася го в области, където той е господар на съдбата си...”. Дюрас се лекува от алкохолизъм. Успешно, ако вярваме на думите й.