Радостина Зотева ни е изпратила текст, посветен на приятелството, любовта и смисълът на живота. Благодарим! Ето как и ти можеш да станеш част от екипа на LadyZone.
Загубих се... Загубих се по пътя на доброто и красотата. Те се оказаха една мечта, колкото прекрасна, толкова и наивна. Загубих се, търсейки истинското определение на съществуването ни, търсейки ценността на приятелството и магията на щастието. Срещнах единствено разочарованието от горчивата действителност и една болка, която пулсира неспирно и която все по-яростно забива нокти в мен. Болка, която е невъзможно да отшуми, която винаги ще напомня за себе си. Загубих надеждата за нещо истинско в живота, загубих копнежа по търсене на приятелство за цял живот. Загубих вярата си в него. Как е възможно да съществува то, когато е изградено на основата на лъжата, подплатено с нуждата от собствена изгода и от дивата завист.
Не вярвам вече във фалшивите обещания за подкрепа, в инсценираната загриженост
Не вярвам и как бих могла, след като всичко около мен се срина с един замах, всичко, което мислех, че имам, изчезна и на негово място се появи отчуждението, завистта и дистанцията. Дали аз сгреших в преценката или просто животът ни поставя пред такива изпитания, че сме способни да изхвърлим от живота си всичко красиво и истинско, само и само да преуспеем материално. Ако това е изпитание, кой би успял да го преодолее, след като всички се поддаваме на примамливите, но нетрайни облаги?! Или сме осъдени цял живот да бъдем лицемерни приятели, за да съществуваме нормално? Нормално, но сами... Без спасителен бряг, на който да приютим изтерзаните си души, без надежда за лъч спасение, без ръка, която да ни изведе от тъмните дебри на мизерното съществуване. Това ли е смисълът на живота, който всеки иска да разгадае, това ли е онази заветна тайна, до която всеки иска да достигне?
Малките моменти, които създаваме!>>
Тъжно е, че само това остана от живота – неописуемото разочарование и парещата болка
Сякаш всичкото щастие и красота са привилегия само за пределите на мечтите и света на несбъднатите приказки. Но защо тогава не спирам да ги търся, да убеждавам себе си, че въпреки злото и тъмнината, съществува нещо истинско, нещо красиво, нещо, което пленява сърцето и душата. Защо толкова боли, когато се разочароваш, но продължаваш да вярваш? Защо успяваш да намериш сили и да се изправиш, непризнавайки победата на онези тъмни сили? Защо измъчваш душата си с напразни надежди за приказни и недостижими идеали?
Толкова лесно беше в детството...вярвах в приказките за нестихващо щастие, за безкрайна любов и за безусловно приятелство
Толкова силно вярвах, че сякаш почти се докосвах до тях. Но дойде моментът, в който трябваше да порастна, да се срещна очи в очи с истинския живот, а какъв бе той всъщност? Толкова противоположен на всичко, което някога си представях, толкова жесток, нараняващ, безмилостен...И може би защото душата ми сънува още онези приказни сънища, аз продължавам да се сблъсквам със студенината на реалността, защото още вярвам на мечтите си, продължавам да страдам от предадено доверие.
От утре… или на война с отлагането на щастието>>
Но не мога да не призная, че не съществува нещо истинско, че я няма онази омагьосваща любов, че го няма щастието, колкото и краткотрайно да е то
Понякога толкова искам да го отрека, да не вярвам във вълшебствата на добротата, защото боли. Но не мога... Срещнах любовта, и въпреки че не е като онази в приказките, тя все пак е моя, тя все пак ме прави неимоверно щастлива. Тя е и единствената надежда за нещо красиво, единственият пристан за нараненото ми сърце. Само в нейните обятия мога да открия смисъла на битието си, само от нейните целувки мога да вкуся щастието, само тя дава израз на копнежите ми. Може да прозвучи като заучена фраза, но тя е тази, която ме тласка да продължа напред и да не се отказвам да живея. Всичко останало е нетрайно, отминаващо, нараняващо...
