Благодарим на Тони Кръстева за интересния разказ, който ни изпрати! С нетърпение очакваме и продължението. Ето как и ти можеш да изпратиш свой авторски текст.
Капките дъжд отново се стичаха по прозорците. Удряха се бясно, сякаш искаха да преминат през твърдото стъкло на всяка цена. В последните няколко дни, времето беше по-мрачно от всякога.
Облаците бяха закрили септемврийското дъблинско небе от началото на седмицата. Вятърът духаше непрестанно, а дъждът измокряше всеки човек излязъл на улицата, независимо от това дали носеше ботуши за дъжд или пък шапка.
Всеки бързаше да се прибере у дома. Беше петък, последният делничен ден от така неприветливата седмица. Какво щяха да дирят навън хората, знаейки че у тях ги очакваше топло одеяло и чаша горещо капучино.
Олив се движеше бавно по улиците. Дрехите й бяха прогизнали, а от мокрите й кичури коса, падаха големи капки вода, които беззвучно плисваха на тротоара. Няколко души се блъснаха в нея.
Един мъж с куфарче, който недоволно измърмори нещо на немски и една стара дама, която учтиво се извини, но въпреки това, не последва никакъв отговор. Старата дама се нацупи смутено и бързайки продължи напред, с покупките в ръцете си.
Какъв ужасен ден беше днешният! Като за начало, будилникът звънна с десет минути по-късно, без никой да знае защо, сутрешното кафе беше прекалено студено, а на излизане от апартамента, първото минало градско такси, успя да измокри до ушите както Олив, така и новия й костюм.
- Това е Версаче, тъпако! - изруга тя и недоволно му показа среден пръст.
Шофьорът от своя страна само изсвири подигравателно с клаксона и зави в първата отбивка в ляво.
Раздразнена, Олив се качи обратно в малкия си апартамент и вървейки към спалнята, припряно започна да се съблича. Вече закъсняваше. Закъсняваше за важната конференция. От това зависеше работата й, повишението й, бъдещето й... Опита се да звънне в службата, но батерията на телефона й беше паднала.
Накрая, след още петнадесет минути закъснение, вече беше готова да се качи в колата и да тръгне към работата си. Това й отне още тридесет минути, имайки предвид засиления градски трафик. На няколко пъти нервно изсвири с клаксона, но това не помогна особено. Само вбеси останалите шофьори около нея.
Олив поглеждаше към часовника на ръката си през минута, сякаш така времето щеше да се мине по-бързо. Уви, това само я накара да се притесни още повече.
Когато най-накрая слезе на двадесет и осмия етаж, нервно затича към голямата конферентна зала, където с горчива усмивка видя как всички директори оживено се ръкуваха с нейния шеф и на групички продължиха по коридора надолу.
- Олив! - през рамо я извика Дънкън - Заповядай, залата е само твоя! - Олив смутено тръгна напред, усещайки подигравателната нотка в гласа му.
- Какво ще бъде днешното извинение? Знаеше, че без теб проектът нямаше как да се представи. - Олив видя как лицето му започна да добива червен цвят и безмълвно наведе глава надолу.
- Ако инвеститорите откажат своето съдействие в развитието на компанията ми, знаеш ли колко много загуби ще ми донесе това? - развика се той и трясна с юмрук по стъклената маса, карайки Олив да подскочи на мястото си.
Какво можеше да му каже тя? Да му разкаже за всичко случило се тази сутрин ли? Едва ли щеше да го интересува. На предишната конференция също бе закъсняла, но дори и късно, бе пристигнала, за да покаже част от проекта, който беше на косъм от провала. Този път нещата бяха сериозни и тя го знаеше. Какво пък толкова? Един проект... Един проект, който можеше да й коства работата.
- Аз... мога да се поправя.. мог..
- Край! - извика отново Дънкън като разхлаби вратовръзката около врата си - Вие бяхте до тук, госпожице Уокър! Свободна сте да изпразните бюрото си и да се изнесете до обед.
Олив рязко вдигна глава и усети как очите й се навлажниха. Опита се да каже нещо, но думите й бяха заседнали в гърлото. С всички сили си наложи да преглътне твърдата буца заседнала в гърдите й и с малкото достойнство, което й бе останало бавно стана и закрачи към вратата. Тя беше до тук. Кариерата й беше до тук.
Когато излезе от входната врата на големия небостъргач, Олив носеше две малки кашончета пълни с химикали, снимки на нея и приятелките й, от миналогодишната им екскурзия в Египет, снимка на майка й с големия и пухкав лабрадор, а също и снимка на нея и баща й, от последния им ден, прекаран заедно навън.
С въздишка остави багажа на задната седалка на колата и бавно се затътри към шофьорското място. Хлопна вратата след себе си. В колата цареше тишина, която бе раздрана от кънтяща гръмотевица някъде в мрачното небе.
Какво щеше да прави от сега нататък? Та тя работеше в тази компания от както се помнеше. Как можеше една смахната сутрин да провали кариерата й? Олив отново усети твърдата буца в гърдите си, но този път остави сълзите да се стекат надолу по бледите й бузи и бясно започна да удря волана.
Когато най-накрая реши да избърше сълзите на срама и да подкара към дома си, с най-голяма изненада разбра, че колата й не искаше да запали. На няколко пъти завъртя ключа, натисна съединителя, но резултатът беше нулев. Сега отчаянието й се бе превърнало в гняв, който напираше да избухне. Ядно трясна вратата след себе си и се отправи към най-близкия ресторант. Дъждът вече започваше да мокри всичко наоколо.
Изумена, Олив установи, че от пет години насам, това беше първият й обяд по време на работен ден, в който не се налагаше да бърза, нито да яде нещо вакумирано. Почти беше забравила мекия вкус на червеното вино, смесено с хрупкави пилешки хапки.
Успя да се застои в ресторанта за около час и половина. Времето сега се минаваше толкова бавно. Чудеше се, какво ли да направи от тук нататък? Следващата идея, която й хрумна бе да отиде на спа. Но най-близкият спа център беше чак на двадесет минути от тук. Е, какво пък толкова? И без това разполагаше с цял един ден за пилеене. Двайсет минути нямаше да бъдат нищо особено.
След като отдели още два часа, за да разпусне, Олив реши, че е време да се върне обратно към колата и да се опита да я запали още веднъж. Вятърът се беше усилил и капките безмилостно се удряха в лицето й, въпреки че носеше чадър над главата си. Краката й бяха мокри, водата беше попила в полата й. Какво ужасно време! Помисли си Олив.
Когато най-сетне стигна до своя мини купър, в продължение на десет минути, в които изръси повече ругатни от колкото за пет години, се опитваше да го подкара. Е, явно беше време да се обади на техник. С най-голямо раздразнение, черният дисплей на телефона й напомни, че батерията й отдавна си беше отишла.
За пореден път гневно трясна вратата зад себе си и се отправи към близкия бар. Ако ли не друго, то поне тази вечер щеше да бъде невероятна. Напук на дебелия й шеф и новата фръцла, която щеше да заеме старото й място.
Отиде на бара и си поръча една чиста водка.
- Смело започваме вечерта, а? - подсмихна й се барманът.
- Имам цялото време на света. - на сила отвърна Олив - Все от някъде трябва да започна да наваксвам за изминалите пет години. - допълни и отпи от студената напитка. Алкохолът я жегна право в мозъка.
- Защо реши да започнеш чак сега? - отново я попита барманът и примамливо се наведе към нея.
- Защото, днес бе денят в... - Олив млъкна, понеже събеседникът й бе извикан чак в другия край на бара. До края на вечерта я обслужваше едно русо момче, най-вероятно по-малко от самата нея.
След водката, Олив си поръча още една, а после пък пи текила с някакъв стар рокер. Той й разказа за изминаването на легендарния маршрут „Route 66“, а по-късно изчезна някъде да играе билярд.
Когато Олив погледна часовника си, хм, часът не се виждаше много ясно. Затова, реши да попита бармана пред нея, който за щастие се оказа този, с който започна вечерта.
- Сигурна ли си, че не искаш такси? - попита я отново той с навъсени вежди - Навън вали като из ведро, а млада дама като теб лесно може да изчезне в някой ъгъл на тъмните улички, ако ме разбираш. - прокашля се той.
- Да.. аз.. знам.. всъщност, братовчед ми ще ме вземе... вече му се обадих! - отвърна с глуповата усмивка Олив и размаха телефона си пред него.
- Хм, ами тогава... Пази се! - отвърна й барманът, докато прибираше останалите шотове текила и огризките от лимон.
Навън наистина дъждът се лееше, а чадърът на Олив бе потънал в дън земи. Нямаше друг избор освен да върви до дома, въпреки, че това щеше да й отнеме повече от час.
Опитваше се да се държи нормално. Разбира се, колкото нормално можеше да изглежда една млада дама, в проливен дъжд без чадър, втренчила се в някаква невидима точица на пътя пред нея. На няколко пъти някой се блъсна в Олив, но тя не обърна особено голямо внимание. Трябваше да стигне до дома.
Грижливо притискаше дамската чантичка в ръцете си и се опитваше да си спомни отново случката в службата тази сутрин. Дали беше от алкохола или от студения дъжд, мозъкът й сякаш беше започнал да затрива спомените от тази неприятна ситуация. Какво пък, помисли си тя. Сега поне можеше да започне живота си отначало. Е, каквото и начало можеше да бъде за жена на двадесет и седем години.
Усещаше краката си подути от дългия ден, прекаран на токчета. Без много да мисли, свали обувките си и ги хвана в едната ръка, като сложи дамската си чантичка под мишница.
Студената вода започна да се процежда до костите й. Втрисаше я, а зъбите й бяха започнали да тракат. Дъхът й излизаше на пара, която разсеяно се губеше в тъмнината.
Днес наистина беше ужасен ден. Беше започнало така, чак от самата сутрин де. Може би късмет й бе решил да я остави, а може би никога не го е имала. Олив започна да си спомня за изминалите дни в службата и изведнъж неконтролируемо започна да плаче. Седна на стълбите на една отдавна затворила фабрика и постави глава в ръцете си. Нещо в нея се мъчеше, а дъждът безжалостно я удряше по гърба. Светкавици започнаха да раздират скупчилите се облаци.
Хората минаваха покрай Олив, но дали защото бяха прекалено заети или просто не се осмеляваха да я попитат какво й е, продължаваха по пътя си.
След минута, Олив отново избърса сълзите си и продължи по пътя към дома. Ненадейно, докато пресичаше на едно кръстовище, непозната кола свирна зад нея. Тя не се осмели да се обърне, а сърцето й заби лудо. Не гледай назад, помисли си тя. За нищо на света не се обръщай.
- Госпожице! - извика някой от колата - Мислех, че щяхте да се приберете с братовчед си? - колата беше намалила темпото. Олив се обърна и видя мъжа от бара.
- Мисля, че ще му е малко трудно да дойде чак от Франция до тук, не мислите ли? - с виновна усмивка и наведена глава подсмръкна тя.
- Хайде, аз ще ви закарам до дома. - Олив не отвърна - Не съм сериен убиец или изнасилвач, обещавам! - вдигна той ръце от волана и се засмя чаровно. Олив не се решаваше - Може да хванете пневмония, ако постоите още малко в тази буря. - увещаваше я той.
Изведнъж една студена тръпка полази тялото й отново и тя неуверено закрачи към колата.
- Къде живеете? - попита я.
- Тръгнете по тази улица надолу, ще Ви покажа посоката. - отвърна Олив докато слагаше колана си.
- Името ми е Брейдън! - отново се усмихна той и подаде ръката си.
- Олив. - отвърна кратко Олив като дори не докосна пръстите му.
Черното волво ускори по пътя надолу.
