Надя Джантова ни изпрати хумористичен текст, за който й благодарим и публикуваме в рубриката ни "Вашият блог". Виж и ти как можеш да станеш автор при нас.
Такаааа… Или склерозата ме е навестила по-рано, или тоя екземпляр от мъжки пол е шашав до Млечния път и обратно.
- Е?
Момъкът е все така очаквателно вторачен в мен, а аз все така се чудя с какво привличам хора като него. Как от всички баш на мен се спря.
Малко предистория. Аз след нощна смяна, на път за вкъщи. Всъщност първо към магазина, после към вкъщи. Гладна съм, спи ми се, но избирам обиколен път, че след нощна не искам познати да ме виждат, ни пък аз тях. И тъкмо размишлявах с какво да закусо-обядвам, когато това чудо на майката природа се блъсна в мен със здрава прегръдка. Вярвайте ми – озовах се на седмото небе. От вълнение. Мигах на парцали и гледам на петнайсе. А момъкът в шок! Как така аджеба не съм го видяла, когато ми бил ръкомахал от не знам си къде си и от не знам си колко време.
А де? Де съм бляла? Виновна, невиновна избутах го от себе си. Някак. И с усилие. Обясних човешки и на български език, че е в грешка, да си върви по пътя, щот… Това последното не го обяснявах с думи, погледът ми беше достатъчно красноречив. И злобен от липсата на сън. Все едно. Припка онова ми ти чудо след мен, пред мен, до мен или отърква ръката си в моята – зор, познавали сме се, направо отрасли заедно.
- Имаш грешка.
Скала съм. Ледена. А той вече успял да докара физиономия тип Гуфи иска сладолед:
- Хайде де, сети се. Виж ме! Виж ме, виж мееее…
Боже, не знам как ще се отърва от това нещо.
- Лоша си – измрънка ми той палчевно-нацупено-изоставено-наранено с цел да ме размекне и да спра да се правя на три и половина ми да си призная сега и завинаги, че ми е пръв, единствен и най-приятел.
- Хубуу! Айде пътеката!
Груба съм. И безчувствена. Дано помогне.
- Ма чакай, чакай, чакаааааай…
Дебелокож е. Минавам в нападателна позиция.
- Виж какво, приятел, не се познаваме, нямам и намерения да те познавам, ни пък да те срещам някога пак. Имам бърза работа, така че ме остави на мира!
Очаквах да се ядоса, да увеси нос, да се разплаче или каквото там му иде отвътре. Амиии! Ухилил ми се до големите си уши насреща ми, все едно в любов му се обясних.
- Видя ли, познаваме се. Каза „приятел”.
Ооох! С коя ръка да се прекръстя? Или ще е по-добре да се разплача? Затварям очи и си повтарям: няма го, няма го, това е само сън, малко кошмарче и ще изчезне яко дим, щом отворя очи. Отварям очи и… Моят „приятел” в поза ала Котаракът в чизми, прелъстяващ Мека лапичка.
- Това го помниш, нали?
Друг път обиколни пътища ли?
Хм, явно творчество трябва да проявя. Присвих очи. Погледнах го само с дясно око. После само с ляво.
- Мммм… Я малко се завърти надясно…
Завърта се.
- Я сега малко вдигни брадичка.
Повдига брадичка и едва стои от нетърпение да ми се метне пак на врата.
- Я сега подскочи на един крак.
Подскочи. Поисках още един подскок. Получих го.
- Отоври си устата.
Отваря. И подскача на един крак. И гледа прелъстително.
- Да! – извиках възторжено аз.
- Да? – възкликна на свой ред младежът и заподскача на място.
-Да! Да! Да! - закимах утвърдително аз. – Сетих се! Беше онова странно същество в зоологическата градина, нали? Ти беше голямата атракция! Помняяя!
Усмивката му помръкна.
- Лелееее, ти си, нали, налиии? – продължавам аз въодушевено. – Беше в клетката до маймуните! Ама съм заблеяна и аз, ама – същите уши, същите кокорести очи, същата стойка…
Сега беше мой ред да подскачам и да съм безумно щастлива. Момъкът, разочарован до дъното на душата си, взе да се отдалечава от мен, без да се обръща даже.
Пфу бре! Най-после! Отървах се.
Съвестта ми обаче ме сръчка.
- Сори, човече! Все ще попаднеш на познат…
Дали не прекалих наистина? Но пък наистина не го позна…
- Фори!
Какво по дяволите…
О, не! Физиономия, която вече ми беше позната, се навираше щастливо ухилена в моята и редеше напевно:
- Фори! Ф-О-Р-И! С Ф, не със С! Знаех си, че ще се сетиш кой съм, знаех си!
Не, Господи, наистина, с какво го заслужих?!?...
И побягнах.
