Благодарим на Тони Кръстева за изпратения текст! Ето как можеш и ти да станеш част от екипа на LadyZone.
В малко запустяло селце, скрито надълбоко в сърцето на Родопите, се намирала една стара къща върху чиито комин стърчало голямо щъркелово гнездо. Всяко лято от южните страни долитал бял щъркел, предшественик на пролетта и не напускал мястото си, додето зимните ветрове не вледенели всичко наоколо.
Той се появил една година, след свирепия летен пожар, който бил изпепелил домовете на много селяни в местността. Хората съвсем били изгубили надежда, когато щъркелът долетял и не оставил една кърпена торба на земята. Тя била пълна с ечемични зърна, с които селяните отново могли да насеят полетата си и да изпекат хляб за зимата. Разказват още, че след появата му силен дъжд валял три дни и напоил толкова напуканата земя, че цяло лято тя не изсъхнала.
Щом малките деца го видели, весело започвали да скачат по двора и да сочат с пръст в небето „Дошъл е! Дошъл е! Белият щърк е при нас!“. Младите грейвали с усмивка на лице, а на старите сърцата им се изпълвали с радост. Те вярвали, че видят ли щърка при тях, значи годината ще бъде благодатна, а домовете им пълни.
Много легенди се носели за този щърк. Някои вярвали, че той бил щъркел самотник. Че някога идвал със своята любима, която изгоряла в големият пожар и от тогава не можел да напусне мястото. Че то му носело спомени за неговото изгубено семейство и всяка година долитал отново, тъжейки по отнетото му богатство.
Други вярвали, че той бил закрилникът на селцето. Всяка година добивите от полето били големи, избите били пълни, а хората щастливи. Вярвали, че бил пратеник на Бога, слязъл на земята под формата на щъркел, за да бди над всички в съня им и за да ги предпазва от беди.
Но в селцето живял един млад момък, който въпреки всичкото това щастие, не можел да се раздели с мъката обгърнала сърцето му. Не отдавна, той имал млада жена с кожа бяла като сняг и коси като златни водопади. Любовта им била неизмерна. Живели щастливо и помагали на всички в селцето. Носели им дърва от гората или им събирали с тях реколтата по полята.
И двамата били трудолюбиви хора, изкарвали си прехраната с пот на челото. Но нещеш ли, един ден, младата му жена се разболяла от неизлечима болест. Нито един знахар не можел да й помогне, не знаел какво изгаряло крехкото й тяло. Бедният момък не можел да направи нищо друго освен да стои до леглото й и кротко да държи ръката й.
Гледал как пламъкът в очите й замирал. Усещал как силите я напускали, докато един ден не се простил с нея. Никога повече не излязъл да се весели в близката кръчма, нито да посее нещо в големите си земи. Не ходел в гората за дърва и не донасял вода от големият кладенец.
Полетата буренясали, животните ги разпродал. Отпращал съседите, които идвали на вратата му. Не желаел да вижда никой.
Един ден, решил да посети гроба на своята любима. Сложил само един стар комат в чантата си и с наведена глава закрачил напред. Отишъл до реката, под едно голямо дърво, където лежала покойната му жена. Всеки път щом седнел под дебелата върба си спомнял за момента, когато я бил срещнал до реката.
Започнал да говори колко много му липсва и как иска да са отново заедно. Как желаел да намери начин да я избави от мъките й и как сърцето му се късало с всеки изминал ден. Не щеш ли, изведнъж до него долетял щъркът. Той бавно пристъпил напред към реката неотлепвайки поглед от младият момък.
-Искаш ли малко хляб, стари приятелю? – попитал го момъкът и му подал един твърд залък.
Щъркелът бавно закрачил към него и бързо взел хляба от ръката му, след което отново пристъпил назад.
-Зная какво те мъчи, приятелю – подал отново момъкът – зная какво е да загубиш своя спътник в живота. Не отдавна и аз имах жена. И аз като теб я загубих и сега ми остана само тъмнината и празнотата на пустата ми къща. Аз я обичах много, но явно любовта ми не бе достатъчна, за да я спася. И сега бродя като сянка на този свят, също като теб, с изтръгнато от гърдите сърце и болка точно ей тук. – промълвил през сълзи той и се ударил по гърдите.
Заридал момъкът под дървото. Горещите му сълзи падали по земята и се изгубвали в тъмната пръст. Душата му се късала. Гърдите го болели. Мъката го давела отвътре.
-Искаше ми се понякога да мога и аз така да отлетя като теб. – продължил той като избърсал с ръце мокрите си очи. – Можеш да видиш света, да се рееш във въздуха и да почувстваш свободата си. А аз, чувствам душата си окована в хиляди метални обръчи, които ме стягат. Вземи ме с теб, приятелю. Отведи ме далеч от тук. – въздъхнал той.
Изведнъж младият щъркел закрачил към водата и тихичко цопнал в нея. Там перата започнали да падат и на негово място се появила младата девойка със златните коси, младата жена на момъкът.
