След успеха на дебютния й роман „Дом“ Камелия Кучер подготвя още една изненада за почитателите на българската литература. „Нощ“ е вълнуваща история за смелостта и страха, за приятелството и цената на щастието, за изборите в живота и силата на любовта, за предателството и прошката, която даваме на другите и на себе си. През септември книгата беше представена с официален трейлър, режисиран от Яна Титова.
Официалната премиера на романа ще се състои в София на 10 октомври (четвъртък) от 18,30 часа в хотел „Арена ди Сердика“. Гостите ще могат да научат повече за книгата и автора под звуците на нежна музика. Откъси от романа ще четат актьорите Мартин Методиев и Андреа Йорданова, изпълняващи ролите на Ева и Виторио в трейлъра.
"Нощ" е една история за смелостта и страха, за приятелството и цената на щастието, за изборите в живота и силата на любовта. За предателството и прошката, която даваме на другите и на себе си.
Рим, 1943 г.
В жестоките времена на войната едно момче с пъстри очи търси пътя към едно момиче с лунички, в което се влюбва от пръв поглед. Виторио копнее да стане част от света на Ева. Наблюдава книжарницата на баща й, запленен от всичко, което я заобикаля. Но една съдбовна нощ прекършва невинното им детство и стъпква мечтите им. Ева е отведена надалеч, а Виторио се чувства безсилен пред лицето на съдбата, смъртта и жестокостта.
Умбрия, 1991 г.
Виторио води тих и усамотен живот, докато един ден пътя му пресича непознато момиче с лунички, което му напомня миналото. Избягала от дома си, своенравната Лучия е познала болката от загубата също като него. В желанието си да й помогне, Виторио постепенно разголва душата си, връщайки се към спомените си за копнежите, отчаянието и любовта, озарила живота му. И решава да разкаже в книга историята на тази любов.
Камелия Кучер издава своя дебютен роман „Дом“ през 2018 г. след години пътуване по света. Живяла в Русия, Испания, Швейцария и Франция, тя завършва образованието си в Женева, преди окончателно да се завърне със семейството си в България. Любовта към думите съпровожда целия живот на Камелия. Година след публикуването на „Дом“ читателите й ще могат да се насладят на втория й роман – „Нощ“. Една вълнуваща история, започнала в Рим по време на Втората световна война.
"Вярвам, че литературата трябва да има човешки облик. Това е начинът да сме близо до читателите, да споделяме любовта към думите", казва писателката.
Прочетете интервю с Камелия Кучер, предоставено от издателство "Хермес". >>>
Какво се промени за теб от публикуването на „Дом“ досега?
Често си мисля тъкмо за това – колко много неща се промениха от публикуването на „Дом“ досега. Моят дом стана по-голям – родих третото си дете и написах две книги. А „Дом“ ме срещна с хора, които днес дълбоко ценя. Това са благословения. Сбъдването на детския ми блян отвори съвсем нов свят за мен – свят, в който оставям частица от себе си, така съкровена, защото досега е била скрита дълбоко вътре в мен и вероятно никога нямаше да се покаже, ако не бях издала „Дом“. Благодарение на книгите ми имам възможността да споделя частица от моя свят – кътче, където битувам сама от дете. Не съм сигурна, че мога да опиша чувството – един съвсем различен вид пълноценност е. Усещане, че най-сетне съм на мястото си и домът ми е пълен, завършен. Ще споделя една своя мисъл: благодарение на „Дом“, а скоро и на „Нощ“, частицата, която ще оставя след себе си, става по-плътна. Тази, която ще оставя на децата си, на внуците, у дома – когато мен вече няма да ме има. Начин да се докосна до тях и те до мен.
Обикновено след успеха на първата книга авторите споделят, че им е било по-трудно да напишат втората. Така ли беше при теб?
При мен не се случи така. Когато завърших „Дом“, изпитвах нуждата да продължа, не ми беше достатъчно: липсваха ми героите, които да говорят в главата ми, липсваше ми атмосферата, в която се потапях, пишейки „Дом“. Затова много бързо след завършването му отново започнах да пиша. Нямах идея каква история ще се получи, дори не мислех за това дали ще се получи ръкопис, годен за роман. Пишех заради себе си. Без никакви притеснения или тревоги – може би защото по това време „Дом“ все още не бе стигнал до момента на публикуване, беше съвсем в началото на пътя и все още не бях наясно дали изобщо ще стигне дотам. Истината е, че докато пиша, така надълбоко потъвам в историята, че външният свят избледнява напълно, дори самата аз избледнявам. На мое място се появяват героите, които създавам, лягам и се събуждам с тях, виждам света през техните очи. Ако говорим за притеснение или вълнение, то дойде след това – сега, – когато „Нощ“ ще поеме по своя път, а хората вече ме познават като автор и имат определени очаквания.
Ти си много активна в социалните мрежи, следиш и подкрепяш начинаещи, но и вече наложени писатели. Как успяваш да съвместяваш всичко това с писането, с личния живот? Къде всъщност свършва писателката и започва жената Камелия Кучер?
Често си задавам този въпрос. Не знам къде свършва едното и започва другото – някак си се преплитат. У дома с три деца е натоварено и шумно, а писането изисква тишина и време. Затова напоследък казвам, че съм професионален крадец на време – крада минути и часове, където и както мога. С появата на третото ми дете мислех, че ще настъпи време за творческа почивка поне през първата година. Но се оказа обратното. Вдъхновението не ме напусна и – не знам как се получава, но в края на всеки ден съм успяла да свърша почти всички задачи, които съм си поставила. Организиран и подреден човек съм и това много ми помага. И по принцип у дома си помагаме – всеки допринася с каквото може и така се движим напред. Сега си мисля, че писателката Камелия Кучер е част от жената Камелия – тя е вътре в мен, нося я навсякъде със себе си и успявам да мечтая и да мисля за творчески проекти и вдъхновения на най-абсурдните места – например, докато сменям памперс. Животът има много лица и не е нужно да се взаимоизключват – може би тази мисъл ми помага, не изпитвам нужда да разграничавам нещата, всичко е част от мен. Наложи се бързо да се ориентирам в социалните мрежи, тъй като преди това се стараех да ги избягвам. Но с издаването на „Дом“ си дадох сметка, че лицето зад книгата трябва да се показва. Вярвам, че литературата трябва да има човешки облик: в крайна сметка, колкото и възвисена да е тя, зад нея винаги стои човек. Това е начинът да сме близо до читателите, да споделяме любовта към думите. Подкрепата между писателите е изключително важна – и към начинаещите такива, и между утвърдените. Тя приобщава, създава социум. Това пък повлиява на читателите – създава една приятна атмосфера, от която те също могат да бъдат част.
Музиката има важна роля в „Нощ“. Какво е за теб музиката и защо реши да я вплетеш в съдбите на героите си?
Почитател съм на всякакъв вид творчество, а музиката играе голяма роля в процеса ми на писане – винаги слушам музика, когато пиша. Обикновено е класическа. Има няколко мелодии, които са като своеобразен мост към вдъхновението ми. След завършването на „Нощ“ си дадох сметка, че в историите ми винаги присъства творчеството под някаква форма: книги, литература, музика, изобразително изкуство. Така е и в третия ръкопис. Като че ли по този начин отдавам почит към моето детство, преминало в мечти и блянове, свързани с творчеството в различните му форми. Имам голямо въображение – като малка непрекъснато живеех в разни измислени светове: виждах се като писател, харесвах отминалите времена и си представях себе си, облечена по старомоден начин на някое светско събитие отпреди няколко столетия, пълно с творци. По този начин храня душата си – създавайки атмосфера, в която присъстват любимите ми неща.
Има ли причина част от историите ти да се разказват през детските очи? Може би има неща, които могат да бъдат видени или преживени само от дете?
С годините все по-ясно си давам сметка, че детето в нас ни съпровожда до края. А понякога се случва така, че все по-често го търсим и се обръщаме към него тъкмо когато остаряваме. Детството ни оформя като възрастни, то е неизменна част от нас и го носим в себе си, независимо дали поглеждаме натам, или не. Колкото повече човек поглежда натам, толкова по-ясен става пътят му занапред. В детството има една магия, едно вълшебство, което повече никога не се повтаря. Губим го със съзряването. А после, с остаряването, като че ли се връщаме натам. Не под формата на вдетиняване, а тъкмо обратното – поглеждаме към детето в нас с мъдрите очи на опита и на извървения път, полагаме ръка върху детското рамо, вглеждаме се в детските очи и казваме: ето, виждаш ли, стигнах. Вълнува ме пътят на един човешки живот, а той тръгва и се оформя от детството – затова и част от историите ми винаги се разказват през детските очи.
Вече имаш официален сайт и блог. Какво могат да очакват читателите да споделяш там?
Като човек, който допреди година нямаше профил във фейсбук, много държах да имам сайт. Познавам немалко хора, които нямат профили в социалните мрежи, и това е една от причините да създам сайта: исках да има местенце, където да събера цялата информация за мен, за книгите ми, за бъдещи проекти. С времето ще го подобрявам и обогатявам. Идеята за блога се зароди още докато прохождах с „Дом“ – дадох си сметка, че у нас липсва информация за пътя на един роман, за пътя на автора му. Следя чуждестранни писатели и виждам колко повече споделят и изобщо колко повече информация можеш да намериш – за автора, за творческия му процес. И така се появи блогът – с идеята да споделям опита си по пътя ми дотук, творческия ми процес, изобщо всичко, което ме вдъхновява и вълнува, свързано с литературата и не само. Това е и още един начин да общувам с читатели, а и с начинаещи писатели – и да бъда полезна с каквото мога. Реших да го направя в блог, защото ми се иска това да бъде кътче за онези, които наистина се интересуват от това, което споделям – някак по-интимно и уютно е така.
Официалната премиера на „Нощ“ в София ще бъде на 10 октомври. Може ли да издадеш някоя от изненадите, които се подготвят за събитието?
Много се вълнувам покрай премиерата, иска ми се да успея да пресъздам атмосферата на „Нощ“. Ще ми се да се получи едно топло, приятелско, смислено и интересно събитие. Подготвяме се усилено. На премиерата, освен литературата, ще присъства и музиката, ще има роля и киното под формата на приказния трейлър, който заснехме с Яна Титова, Мартин Балкански и целия страхотен екип. И между другото, там ще разкажа за една неслучайна случайност – както обичам да ги наричам, – свързана с музиканта, който ще бъде част от вечерта. Когато го видях за пръв път, сякаш видях герой от „Нощ“ – действително герой от моята история, от плът и кръв. А го срещнах съвсем случайно и много се радвам, че се съгласи да бъде част от премиерата.
Прочете откъс от "Нощ" от Камелия Кучер, която излиза от издателство "Хермес" на 8 октомври. >>>
Може ли човек да започне нов живот, преди да е приключил стария? Скоро ще разбера. Молете се за мен, а аз ще продължавам да ви говоря с цигулката. Всеки ден. Всеки ден от новия ми живот. Докато приключи старият.
***
Случвало ли ви се е да вървите към някого с усещането, че вървите към себе си? И с всяка крачка приближавате все повече онази част от вас – пренебрегната, загърбена и захвърлена, но единствената, която има смисъл. Където е съдържанието на пълната душа, изживяваща живота си точно там, където иска, точно с този, с когото трябва, точно така, както е предопределено?
С това чувство тичам. По ветровитите улици. Към Ева. Към себе си.
Вятърът ме шиба през лицето, развява якето ми, промушва се под пуловера ми и кара косъмчетата ми да настръхнат. Хората се привеждат, криейки очите си с ръце от прашинките, които вятърът върти във въздуха. А аз съм се ухилил широко и в устата ми влизат същите тези прашинки, но не ми пречат. Не ме притеснява и лютенето в очите. Нищо не може да ме спре.
Не осъзнавах колко силно искам да стигна, докато не тръгнах. Не е ли това закономерността в живота? Да тръгнем, да поемем към себе си. Въпреки вятъра и прашинките, студа и дъжда. Въпреки страха, безумието, безлунната нощ, празния апартамент, невъзмутимите войници, мълчащата врата, засъхналите сълзи, черните униформи, татко, Алда, загубата и объркването от непонятното, от безсмисленото, от неизвестното, от грешките, предателствата, любовта. Любовта. Не осмисля ли единствено тя всичко това?
Тичам. Прашинките влитат през отворената ми уста и полепват по гърлото, но забързвам темпо. Блъскам се в няколко минувачи – те крещят нещо подир мен, размахвайки ръце. Едва не ме прегазва камион. Шофьорът ругае, разтреперен и пребледнял. Помитам разносвача на вестници, но не изчаквам да видя реакцията му.
Прелитам покрай половината град. Когато стигам ателието, сърцето ми бие до полуда, а стомахът ми се е свил от липсата на въздух. Обаче, макар и омаломощен, съм пълен с енергия. Ева е тук. Слава богу! Ева е тук.
Облякла е палтото си и навярно се кани да тръгва, но се бави, понеже разговаря с белия господин. Той е скръстил ръце, слушайки съсредоточено това, което тя му разказва. А тя дори жестикулира. Не помня да съм я виждал толкова... жива. Поне не и откакто тайно я следвах, когато вървеше редом с майка си към къщи – преди цял един живот.
Ева отмества очи от господина и ги извръща право в моята посока. Поглежда ме така уверено и целенасочено, сякаш е знаела, че на тротоара срещу ателието ще види точно мен, дишащ неравномерно, с глупава усмивка на устните. Помахвам й като нетърпелив роднина, чакащ на перона бавно приближаващия се влак, с който не си е идвала от години. А тя се усмихва плахо, помахвайки в отговор. Елегантно и далеч не толкова въодушевено като мен.
Възрастният господин проследява погледа й и спира очи върху моите, струва ми се, с усмивка, но не мога да кажа със сигурност заради брадата, покрила долната част на лицето му. Сетне кима към нея, разменят си още няколко реплики и тя излиза.
Стъпва на тротоара, а около нея се разлива музика. Арията на моето щастие. Като начало на филм. Прожекторът свети право в нея, а светът наоколо заглъхва и нежната мелодия следва стъпките й. Камерата приближава лицето й – Ева гледа към мен. Сетне камерата се завърта, за да покаже щастливия несретник, тичащ към нея с развяно от вятъра яке. Отново се блъска в няколко души, само че музиката заглушава възмущението им.
- Ева? – провиква се несретникът. Съвсем е въодушевен.
Ева е скрила ръце в джобовете и подпряла брадичка върху яката на палтото си, чака да чуе това, което несретникът години наред не посмя да я попита.
- Искаш ли да вечеряш с мен?
Арията заглъхва, светът замира и на улицата вече не се мяркат минувачи, когато Ева кима срамежливо:
- Да.
Тръгваме. Рамо до рамо. Камерата остава назад, запечатвайки стъпките ни към далечината. Преди да се появят финалните надписи, хващам нейната ръка. И тя хваща моята.
