Навръх осми март, споделихме първата част от вдъхновяващата история на едно силно момиче - Яна Грудова. Днес продължаваме с Част 2, която ще ви стисне буквално за гърлото. Разказът на Яна продължава така:
Потомка съм на голям бащин род. Но някак си не бях толкова близка с всеки от тях. С майчиния род обаче имах по-дълбока връзка. Отгледана съм от баба и дядо (родителите на майка ми), имах силна връзка с леля ми (сестрата на майка ми), която беше медицинско лице и когато бях болна като дете, тя се грижеше за мен. И точно когато вече се чувствах по-добре след депресията, леля получи диагноза рак на панкреаса. Агресивен тумор, който я отне от нас за няколко месеца. Видях как гасне и се променя с дни.
Вече започвах да задавам въпроса „Защо”.
Малко преди леля ми да си отиде, баба ми (и нейна майка) се прикова на легло. И така една година, в която грижи полагаше моята майка неотлъчно. Седмица след като леля почина, татко получи криза на жлъчката и беше приет за операция по спешност. Оперирайки го, лекарите откриха метастаза от тумор, чието огнище още не знаехме.
Бях в шок.
Отказвах да повярвам. Не можеше да се случва това отново.
ЗАЩО?
Прокоба ли беше?
При направените изследвания се установи, че татко е с рак на черния дроб. Сърцето ми беше разбито, знаейки какво отново ме очаква.
Или може би все още не знаех…..
Започна се лечение, после втора операция, а татко беше много уверен и за миг не се предаде, въпреки че всички други знаехме, че е късно. Няколко месеца след това баба почина. Но някак си приех това спокойно, защото тя бе изживяла достойно своя живот, беше спокойна и мъдра жена, която обичах безкрайно. Майка ми беше изморена от грижите за нея и за татко, като в същото време и работеше.
Но за нея след малко…
Майка ми е най-силната жена на света, която някога съм срещала. И това не го казвам само аз. Още когато бях на 6, тя се разболя от диабет тип 1, и моето детство премина страхувайки се за нея, когато често влизаше в болници. Понасяше геройски всяка болка и никога не склони глава. До ден днешен, въпреки несгодите и мъките. В следствие от този диабет тя има прекаран инфаркт, последвала сърдечна операция, полиневропатия, ретинопатия и какво ли още не.
Това сякаш не беше достатъчно.
И така, един юнски ден, след като баба беше починала, а татко малко по-закрепен, майка получи 45% изгаряне след като неизправна газова бутилка гръмна в къщата ни на морето.
Каква орис беше това питах аз???
Влязох в клиника по изгаряне с нея, за да я гледам. 16 дълги дни, пластика на краката и гърба, и какво ли още не. Но слава богу, тя оживя по-силна от всякога. Учуди целия лекарски екип.
През това време брат ми се грижеше за татко, който след случилото се с майка така се беше „стегнал”, че вдъхна надежди на всички ни. Курсовете с химиотерапия бяха приключили. Следваше още едно изпитание - предстоеше операция на брат ми, който имаше остеонекроза на тазобедрената става. Операцията премина успешно, татко „креташе”, а майка се възстановяваше от изгарянето.
Аз продължавах с антидепресантите, вече ходех на фитнес ежедневно и буквално „блъсках” колкото можех. За да забравя за малко поне. За всичко, което преживях дотук и за да изчистя главата си от напрежението в работата (бях мениджър-екип на банков клон).
Брат ми се възстанови за няколко месеца и махна патериците. И малко след това, татко се отпусна. Падна. И духом и физически. За дни изчезваше, докато не изпадна в чернодробна кома. Беше си в къщи. Не в болница. Аз, мама и брат ми бяхме до него. Последните 24 часа бяха много тежки.
Още помня топлината на кожата му и тежкото дишане. Още помня разширяването на зениците и последните дихания. Болката беше неописуема. После изстина.
И всичко свърши.
И аз видях всичко до най-малката подробност, още не разбирайки че това беше моята промяна. Че от тук нататък няма как да бъда същата. От тук започна началото на моето осъзнаване. Изминалите две години, пълни с нещастия (сега вече ги виждам като уроци) ме направиха изцяло друг човек.
Следваха палитра от чувства в крехката ми, но в същото време много силна душа. Преминах през период на мъка, сълзи и безпомощност. След това дойде гнева и отрицанието.
Не ми пукаше за нищо.
Живеех ей така, спасявайки се само с моментите във фитнеса и времето с дъщеря ми. След всичката гадост, която видях – болести, разруха, смърт и загуби, нищо вече нямаше значение, не вярвах нито в Бог, нито във Вселената, нито в енергията, в нищо.
Дори спрях да търся отговорите. Пълно отричане.
А не разбирах тогава, че най-вече отричам себе си, докато не започнаха знаците..
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!!!
