Всяко детство е различно и същевременно еднакво за хората от дадено поколение. Детството ни формира и може да каже много за порасналия човек. Обичаме го и помним за цял живот. Тук споделям моите спомени от Княжево. Ако искате да добавите интересни детайли от вашето детство, напишете ги като коментар под текста.

Да отраснеш в Княжево означава да си по-често на Витоша, отколкото из прашния център, защото планината ти е само на няколко минути от дома.

Повечето къщи в квартала са двуетажни и в тях живеят по две семейства. Обикновено роднини, които ту се обичат, ту се карат. В дворовете има много цветя и поне един голям Рекс. Покрай немския сериал „Комисар Рекс” всяко куче в квартала по онова време, от пудел до каракачанка, носеше гордо това име.

Едно от най-популярните места в квартала е бар Шишарка. От двете му страни има туристически пътеки и като дете си избирах по коя да поемем. Всъщност и двете водят до местността Белята вода, където има две чешми с много студена вода и наистина може да си докарате беля с нея. Княжево е много близо и до Люлин планина. Пресичахме жп релсите на линията за Перник и обикаляхме поляните й.

По пътя за Люлин планина, малко след въпросната жп линия, се е намирало горнобанското танково поделение, призвано да пази столицата. Това обяснява защо един от култовите ресторанти в квартала се казва „Танкист”.

Там сме празнували повечето семейни празници. През лятото сядахме в двора, където децата се гонехме сред дружелюбните котки. През зимата бяхме вътре, където столовете са с много високи облегалки с голям отвор, в който си пъхахме главите.

Препоръчвам ви агнешките специалитети, не пропускайте да разгледате и корковото табло, на което много войници и офицери са оставили своите нашивки и пагони.

Като малка прекарвах най-много време с баба си, която, разбира се, готвеше уникално вкусно и плетеше най-топлите и шарени терлици. Близо до нас имаше само един-два блока – всички останали живеехме в къщи. Впоследствие се появиха още много сгради, хората и колите се увеличиха.

Княжевското училище е 26 СОУ „Йордан Йовков”, където са учили няколко поколения съкварталци. Естествено и моят първи учебен ден през 2003 г. беше там. Влизах с усмивка, защото гледката към Витоша от прозореца на класната стая ме успокояваше.

За училище получавах първо левче, после 1,50 и накрая по 2 лв. на ден. Около трети клас вече си имах любимо меню – кифла с шоколад (около левче) и мляко с какао от машината на партера (50 ст.). Лавката предлагаше изобилие от странни, но и вкусни неща. Обожавах „пукащото краче”. Днес рядко го засичам по магазините, но всеки път си го купувам. Това е близалка във формата на краче, която струваше около 60 ст. До средата на пликчето й има кристалчета пукаща захар и когато оближеш крачето, го потапяш в тях. Гъделичкането в устата след това и до днес ми е любимо. Разбира се, солетите „Хрус – Хрус” и „Зайо Байо” бяха част от някои малки междучасия (10-минутните, защото петминутните не стигаха за това). По-скъпо беше зрънчото с играчка – LuckyBoy и LuckyGirl. В лавката можеха да ни сипят газирана напитка от бутилка в чашка срещу 30 стотинки. Освен кола, фанта и спрайт в лавките се предлагаше и "бензин". Това е микс от трите напитки в една чаша, отново за 30 стотинки.

Имахме два стола за хранене с две лелки – русата и черната, но въпреки това опашките през голямото междучасие бяха огромни. Преподавателите ни пускаха 5 минути преди голямото, за да успеем да си вземем нещо за хапване и да го изядем.

 

След втори клас МОН реши, че трябва да имаме безплатни закуски в училище. Доставяха ги с камион, като менюто включваше някаква тестена закуска (например баничка със сирене) и нещо течно в метална купичка (таратор, шоколадово мляко).

Когато станахме по-големи, открихме, че в задната част на двора на училището има дупка в оградата. Така започнахме да ходим всяко голямо междучасие до магазинчето над училището – „Брезата”. Там сладоледът беше по-хубав, а и опашката по-малка.

Баирът в задната част на двора, който изкачвахме, бе много удобен и за спускане по дупе през зимата. Често след това влизахме мокри в час, а понякога не го правехме изобщо.

Точно зад сградата на училището се намира Кръста. На него пише единствено Света Троица и нищо друго. Не се знае откъде се е появил. Лятно време там се събират възрастни жени и правят курбан. Говори се, че това е традиция още от времето на турското робство.

Срещу 26-то СОУ има гараж на „Чистота” и това пораждаше много шеги между нас за бъдещето ни след завършването. Отличниците се надяваха на по-висока позиция – например шофьор на камион. Разбира се, шегувахме се и с близките гробища, че всичко ни е наблизо. През лятото често играехме в двора на училището, който не заключваха толкова често, както сега. Когато някой ожаднееше, отиваше до... гробищата, за да пие вода. Княжевските гробища вече са пълни и се приемат нови „обитатели“ само ако семейството има вече гроб там.

Играехме на дама или на „шоколад“ (разновидност на дамата). Най-популярната игра с топка беше садже (някои го произнасят сидже). Един подава топката на другите и казва "Ти ще се казваш Тенджера". Ако не искаш това име, избутваш топката, иначе я хващаш. Ако ти каже "сидже", казваш името, с което искаш да си, но ако отхвърлиш "сидже", оставаш си с предходното име.

Любимо ни беше и да прехвърляме топките над колите, за да ги „женим“ една за друга. Случвало ни се е да мине камион и топката да остане върху него. Тогава някой тичаше след камиона, за да я вземе след падането й. Играли сме и на народна топка на улицата, но сега трафикът не би го позволил.

Първите игри, които играх на компютър, бяха минните полета и пасиансът. След това игрите в популярния тогава kefche.com. Някъде след пети клас в училище ни учеха какво е ABV поща. Ако някой имаше музика и различен рингтон на телефона, вече беше от готините. Лукс бяха цветният дисплей или допълнителната карта с памет. В час всички си пускахме Bluetooth, за да си пращаме забавни неща.

Да спомена и за телевизията. Един от сериалите на моето детство бе „Трима братя, три сестри“. Почти всяко момиче го гледаше. Покрай бабите знаехме горе-долу какво се случва и в култовия „Дързост и красота”. Winx, Witch и всички анимации с феички и барбита бяха много популярни и дори си купувахме списанията им. Като поотраснахме, започнахме да гледаме „Малкълм“ и „Приятели“, а от будките си взимахме National Geographic Kids, “Дребосъчета” или “Опознай света с Уоли”.

Cartoon Network (тогава още не бе дублиран на български) и анимациите от типа на PowerPuff Girls и Dexter’s Laboratory присъстваха задължително в деня ни. Спондж Боб квадратни гащи, Том и Джери и Уди Кълвача бяха от старата школа, но и тях не пропускахме.

Любимото ми място след училище беше княжевската пожарна. Там имаше страхотна градина с дървета и цветя, както и изгоряла кула, подходяща за тренировки. Пожарникарите ни познаваха и рядко ни гонеха. Черешовото дърво бе с ниски, големи клони, на които можехме да седнем и да си берем череши. Някои деца дори си правеха къщички на дърветата от дъски, платове и гуми. Днес пожарната все още е там, но на мястото на игрището и красивия двор има два високи блока.

В центъра на Княжево е площадът „Сред село“. Там спира автобус 107, който минава през целия квартал и ни свързва с Бояна. Проблемът със 107 не е, че винаги е грохнал, а че идва през минимум 30 минути.

През лятото на Илинден (20 юли) винаги има събор на площада. Там ядяхме захарен памук и играехме на джагите.

Близо до площада се намира и колелото на емблематичния трамвай номер 5. Той е един от първите трамваи в столицата и първата връзка на княжевци с центъра. На около 200 метра от колелото е и княжевската църква „Св. Пророк Илия”, която обикаляме на Великден. Срещу нея се намира сградата на Кяжевската минерална баня. Тя, за жалост, не работи повече от осем години. Баба ме водеше там доста често. Сградата е стара (от времето на турското робство), а водата топла и лековита.

Ако искате да чуете още истории за Княжево, заповядайте на събора! Ще сме там.