Във войната победители няма. Но на война увяхват всички цветя. Не зарадвали никого ще останат розите, които са били любими на Ирина Цвила - доброволката от батальона "Сич" в Украйна, която приживе е правела бижута от цветя. Ирина умира във войната с Русия, заедно със съпруга си. 

На жените по време на война се налага да са още по-силни, отколкото са в ежедневието си. Било то, когато изпращат децата си сами към границата единствено с телефонен номер за помощ, било когато търсят мирно място, където да родят бебето си или когато остават, включвайки се в армията. Когато започва войната с Русия, Ирина Цвила избира последното.

След като получава педагогическо образование, работи в киевското международно училище "Меридиан". Тя е героиня на книгата "Момичетата режат коси", която печели наградата "Шевченко".

През 2014 г. постъпва като доброволец в батальона "Сич". Но още преди войната хобито й са цветята - обожавала розите. След като се връща, започва да се занимава с изработка на бижута от цветя. Когато през февруари започва войната между Русия и Украйна, Ирина отново се включва като доброволка. И отново заменя стръкчето цвете с автомат. 

"Преди войната хобито ми бяха розите. Създадох розови градини за хората. Помагах им да изберат точно онези комбинации, които бяха най-красиви и с най-впечатляващ резултат. Това беше моят живот" - разказвала тя в интервю за censor.net.

Мечтата й била да направи първия сайт за рози на украински език, в който да е събрана цялата информация за тези цветя: как растат, какви са особеностите на различните сортове и т.н. Самата тя отглежда около 500 вида различни рози. Събира и информация за това как украинските писатели и поети пишат за розите, а също и различни легенди и митове за тези цветя.

"И тогава дойде Майданът, който започна от първите часове за мен. Оттогава съм там всеки ден" - така войната влиза в живота й, пълен до този момент с ухание на рози и красота. На централния площад на Киев - Майдан Незалежности или просто Майданът, се случват мнижество кървави протести. Т. нар. Революция на достойнството се превръща в ярка отправна точка за бъдещия живот и на Ирина.

Спомням си я с голяма болка и с голяма гордост. На Майдана се намерихме - съучастници, съмишленици, разбрахме, че струваме много в този живот, че можем да променим света към по-добро. Дори с цената на собствения си живот... И тогава имаше войната.

Ирина е учител по професия и няма военен опит, но въпросът "трябва ли да да се включа във войната" за нея има само един отговор. Тогава се включва като доброволка в батальона „Сич“."Край мен имаше истински взривове. Стигнах до абсолютното осъзнаване, че това е истинска война. И че във всеки един момент мога да загубя живота или здравето си, мога да не видя близките си вече. Чух няколко пъти по мой адрес въпроса: „Може би да се върнем в базата“ Отговорих, че не обмислям да се връщам".Тогава Ирина воюва за първи път.

Около нас тичаха мишки. Но това спря да ме притеснява, защото бяхме изтощени. Мазилката падаше върху нас, докато си почивахме, но изобщо нямахме сили да реагираме.

На война, като на война - оказва се обаче, че момчетата от батальона на Ирина не забравят, че тя е и жена. 
"Момчетата често ми подаряваха цветя - всички знаеха, че обичам цветя. Или ми носеха горски плодове. Но във войната си преди всичко войник. Това е всичко. Служиш като войник!"

След войната осъзнала, че не може да се върне към професията си на учител. Имала нужда от повече красота, лекота, да създава нещо с ръцете си и да бъде сама. 



Започва да прави бижута с цветя. Създава пръстени с незабравки, брошки с рози и обеци от момини сълза.
"Сълзите още капят от очите на Украйна" - споделя Ирина в интервюто си.

Ирина се включва и в започналата война на Русия с Украйна и намира смъртта си там, заедно със съпруга си.