Само на 21 години Християна Цветанова вече знае колко крехък може да бъде животът. Раждането на сина ѝ Боян, който трябва да е най-щастливият момент за една майка, се превръща в началото на най-тежката ѝ битка. След отлепване на плацентата, масивен кръвоизлив и спешно секцио младата жена развива полиорганна недостатъчност и се оказва на крачка от смъртта. Днес тя продължава лечението си, отглежда малкото си момче, следва „Българска филология“ и се опитва да започне отначало. За следващата крачка Християна не търси съжаление, а работа и възможност да покаже какво може.
Християна е от Габрово и е студентка в трети курс в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Езикът и литературата за нея не са просто учебни предмети, а начин да разбира света и да изразява чувствата си. Пише поезия, обича музиката и от години свири на пиано. Вярва, че именно думите и музиката са ѝ помогнали да се съхрани през месеците, в които животът ѝ е бил сведен до болнични стаи, изследвания, системи и тежки диагнози.
Извън всичко преживяно обаче тя е и едно обикновено 21-годишно момиче – обича да се смее, да излиза, да се облича красиво, да учи и да прави планове. Най-важната ѝ роля е тази на майка.
„Докато Боян започваше своя живот, лекарите спасяваха моя“
Синът ѝ Боян е на година и няколко месеца. Християна го описва като усмихнато, любопитно и будно дете. Появата му на този свят съвпада с най-тежкия период в живота ѝ, но именно той се превръща в най-силната причина да продължи да се бори.
„Понякога го гледам и си мисля колко удивително е, че за него светът тепърва започва, докато аз покрай раждането му имах чувството, че моят приключва“, споделя младата майка.
Боян се ражда внезапно и преждевременно на 14 април 2025 г. Християна получава отлепване на плацентата и масивен кръвоизлив, а лекарите извършват спешно секцио.
Състоянието ѝ бързо се влошава. Тя развива тежка полиорганна недостатъчност, засегнала бъбреците, белите дробове, черния дроб, сърцето и панкреаса. По-късно е поставена диагнозата атипичен хемолитично-уремичен синдром – изключително рядко заболяване, което може да доведе до тежко увреждане на различни органи и най-вече на бъбреците. Следват месеци на лечение, плазмаферези, терапии, болнични престои и усложнения. За определен период се налага Християна да бъде подложена и на хемодиализа.
„Възстановяването ми никога не е било права линия от „болна“ към „здрава“. По-скоро беше две крачки напред, една назад, а понякога – и обратното“, разказва тя.
Най-болезнено е осъзнаването, че е била съвсем близо до това никога да не види как синът ѝ пораства.
„На 20 години не допускаш, че раждането на детето ти може да се превърне едновременно в най-щастливия ден и в началото на собствената ти битка за живот.“
Майчинството ѝ не започва така, както си го е представяла. Вместо да прегърне новороденото си дете и двамата да започнат съвместния си живот, Християна остава в ръцете на лекарите.
„Докато Боян започваше своя живот, лекарите се опитваха да спасят моя. Имаше време, което никой никога не може да ми върне“, признава тя.
Затова днес не приема за даденост нито един миг със сина си – да го нахрани, да го приспи, да чуе смеха му или просто да усети малката му ръка в своята.
„За някого това е ежедневие. За мен е привилегия. Един ден ще трябва да му разкажа нашата история. Но не като история за трагедия. Искам да му кажа: „Когато ти се роди, мама едва не си отиде. Но остана.“
Хората, които са до нея
През най-тежките месеци до Християна са родителите ѝ. Те ѝ помагат в грижите за Боян и ѝ дават спокойствието, че когато физически не може да бъде до него, детето е обичано и защитено. Благодарение на тях тя успява да продължи и образованието си.
С огромна признателност младата майка говори и за медиците, борили се за живота ѝ. Християна продължава да бъде лекувана и проследявана. Остават контролните изследвания, терапиите и страхът при всяко отклонение в резултатите. Но тя е тук – учи, пише, грижи се за детето си и отново прави планове.
Губи косата си – видимият белег от преживяното
Един от видимите белези на тежкото изпитание е загубата на косата ѝ. Причината е огромният физически стрес, през който преминава организмът ѝ – критичното състояние, тежките терапии, множеството медикаменти и болничните престои. За момиче на нейната възраст това е много повече от козметичен проблем. Болестта вече не се крие само в епикризите и резултатите, а става видима за всички. Днес Християна носи перука, когато пожелае. Понякога иска да има дълга коса, да се гримира и да се почувства като момичето, което познава. В други дни не изпитва нужда да крие нищо.
„Перуката не означава, че се срамувам от себе си. Тя е възможност да избирам как да изглеждам. Болестта вече ми е отнела достатъчно избори. Не искам доброволно да ѝ подарявам и този.“
Към момичетата, които губят косата си заради заболяване или лечение, тя отправя важно послание: косата може да е част от начина, по който една жена изразява себе си, но никога не е мярка за нейната женственост.
„Мечтая да живея, за да видя как синът ми пораства“
За една година Християна има чувството, че е изживяла няколко десетилетия. Научила е думи, които никога не е искала да знае, и е видяла отблизо реанимацията, диализата, тежките терапии и страха в очите на най-близките си. Но категорично отказва животът ѝ да бъде разказван единствено като трагедия.
Тя все още е на 21 години. Иска да пише стихотворения посред нощ, да се смее до сълзи, да мечтае за професионалното си бъдеще и болестта да не бъде първата дума, с която хората я определят.
Най-голямата ѝ мечта е да бъде здрава и да остане до Боян, докато расте – да го заведе на първия му учебен ден, да преживее пубертета и първата му любов и един ден да го изпрати на абитуриентския му бал.
„Мечтая бъда здрава досътатъчно дълго, за да видя как Боян пораства", споделя ни тя.
Християна мечтае и за себе си – да завърши образованието си, да преподава, да продължи да пише и хората да познават името ѝ не само заради заболяването, което е преживяла, а и заради нещо, създадено от нея.
Християна търси работа и шанс да започне отначало
Днес младата майка се нуждае от възможност да направи още една важна крачка към нормалния живот. Тя търси работа, но не иска да предизвиква съжаление, не търси дарения и не очаква специално отношение. Иска само шанс да покаже какво може.
Християна има отлична езикова култура, обича българския език и литературата, пише и се чувства добре в работа, свързана с деца, образование и текстове. Би работила като заместник-учител, в занималня, образователен център, школа, книжарница, издателство или администрация. Отворена е и към предложения извън своята специалност.
Единственото важно условие е графикът да бъде от понеделник до четвъртък, за да може да го съчетава с обучението си. Готова е да започне веднага.
„На 21 години животът ме накара да науча уроци, които не се преподават в университета. Аз започвам отначало. И този път не моля някого да ме спасява. Моля само за възможност да покажа какво мога“, казва Християна.
Работодателите, които смятат, че тя би могла да бъде полезна, могат да се свържат с нея. А хората, които нямат възможност да ѝ предложат работа, могат да помогнат, като споделят историята ѝ.
