На 6 март 2012 г. се навършиха 85 години от рождението на Габриел Гарсия Маркес. Няма как да се въздържа и да не отдам дължимата почит и уважение към неговото великолепно, любимо на няколко поколения творчество.
Харесвам Маркес. Онова може би, което прави Маркес уникален, е върховното му постижение в изкуството да се разказва. Да се разказва по начин, комбинирал в себе си с ненадминато майсторство всички диаметрално противоположни тенденции в европейската и в американската литература от първата половина на 20 век както по отношение на формата, така и по отношение на съдържанието: широк или тесен обхват на действието по време; педантично спазване на достоверността и дръзко използване на условността; изобилие от публицистични или философски отстъпления; стремително развитие на действието и крайна мудност; наситеност на повествованието със събития и тяхното пълно отсъствие.
Епохата, в която живее и твори Маркес, войните, диктатурите и произтичащите от тях мизерия и глад, невежество и отчаяние, но и бунтарство и непримиримост попадат в самата сърцевина на творческото му полезрение. Затова и такива екзистенциални явления като самотата и отчуждението няма как да не бъдат застъпени като основни идейни мотиви в произведенията му. Маркес неведнъж е повтарял, че в страна като Колумбия един човек на изкуството, било то писател, поет или художник от която и да било част на Латинска Америка, не може да остане безучастен към политическите събития, защото именно властта там се оказва онази сила, спъваща десетилетия наред развитието на латиноамериканските държави.
В книгите му говори сякаш самият Живот. Образите на неговите герои са толкова потресаващи, толкова провокиращи, толкова реални и същевременно така омайващи! Те са надарени с виталността не само на една епоха с нейното време и събития, но са успели да съхранят в себе си и онзи усет към вечното и непреходното, така необходимо за днешното размирно и забързано към нищото време.
Именно темата за безвремието, сляло в себе си минало, настояще и бъдеще, лъха от всяка една страница на неговите творби. Безвремие, в което несъвършенствата в едно човешко общество; където едни са презадоволени от материални блага, а други тънат в блатото на мизерията, са сред вечните екзистенциални въпроси за търсене на смисъла на лишеното ни от справедливост битие. Битие, в което предразсъдъци, расова дискриминация и духовна апатия са властвали винаги, има ги и до днес.
Макар и с цената на изстрадана болка, заблуда или истина обаче, винаги накрая героите на Маркес като в стара гръцка трагедия стигат до прозрението и мъдростта на живота. В "Сто години самота” например, героите се оказват пленници на един затворен кръг, в който всеки живее в свой собствен свят сам със себе си, затънал в мрака на отчаянието, на потискани надежди, на несбъднати мечти. Сто години, в които няколко поколения от един род се сменят, оставайки такива, каквито са били винаги.
След този сякаш безкраен низ от трагедии, изгубени илюзии и прогниващи чувства, най-накрая обаче, идва моментът на просветлението, на изкуплението, а оттам – и на спасението от затворения кръговрат, на който е прокълнат родът Буендия. Като че ли Маркес е до край решен да открие някакъв смисъл в несъвършените проявления на битието. За писателя животът е изпит, който човек трябва да премине, за да бъде достоен за по-доброто, което винаги предстои. В тази връзка читателите на "Хроника на една предизвестена смърт” може би ще си спомнят онзи романтично-трагичен образ на Анхела, надмогнала оковите на едно тънещо в невежество и предразсъдъци общество, за нейната напомръкваща вяра в доброто и любовта.
Любовта. Тази стихия, наречена любов. Без нея не може. Тя е главният герой в творчеството на Маркес. Всичко сякаш се върти около нея. Тя е низ от изпитания, разочарования, непревъзмогнати препятствия. Любовта е мъдрост, тя съдържа опита на поколенията, тя е изстраданият път към себе си и другите. Тя може да носи гибел и разруха, но може да носи и спасение. Защото само и единствено любовта в нейната истинска същност може да измъкне човека от блатото на дълбоко вродените предразсъдъци, да го спаси от погубващите го установености и несъвършенства в заобикалящото го битие. Любовта е разковничето, което прогонва далеч и завинаги разяждащите душата чувства на празнота, тъга, притъпеност и самотност.
Каквото и да се каже за Маркес обаче, ще бъде малко. Цветове, звуци, багри, вградени в езика на вещите, в линиите на заобикалящата ни среда създават неповторимото усещане за докосване до вечното, до непреходното, "просто трябва да се вгледаш, да видиш капчиците роса по полското цвете, да усетиш трагичния вкус на последния залез или да докоснеш опаловите часове на изгрева на надеждата" *
* Г.Г. Маркес, цит. из "Любов по време на холера"
