Ще повториш живота си или ще избереш нов път?

Андрю Стилман е репортер в "Ню Йорк Таймс" и току-що се е оженил за ученическата си любов, същевременно прави проучвания за един тъмен период от историята на Аржентина. На 9 юли 2012 г., докато тича покрай река Хъдсън, някой го пробожда в гърба и той се свлича в локва кръв. Интересното е, че идва на себе си два месеца по-рано, преди сватбата му да е факт. Съдбата му дава неочакван втори шанс и Андрю трябва да вземе решение – да повтори живота си или да избере нов път.

"Втори шанс" е шеметна надпревара с времето, изобилстваща от забавни и сърцераздирателни обрати. Романът на Марк Леви излиза от печат у нас на 4 август 2014г.

Леви е най-четеният съвременен френски писател, превеждан с успех в цял свят. Роден е във Франция през 1961 г. През 1998 г. се появява дебютният му роман - „Ами ако това беше истина“ и светкавично се превръща в супербестселър, а правата за екранизацията купува самият Стивън Спилбърг. Романтичната комедия носи името „Истина ли е?“, ключовите роли са поверени на Рийз Уидърспун и Марк Ръфало.

Прочетете откъс от романа>>>

Ще му трябва повече време, за да умре, може би четвърт час, но тази сутрин около 7.30 той ще умре.

Андрю Стилман е журналист в „Ню Йорк Таймс“. Постъпил на двайсет и три години като репортер, той изкачи стъпалата в службата едно по едно. Младежката му мечта беше да получи журналистическа карта от един от най-прочутите всекидневници в света. Всяка сутрин, преди да прекрачи двойната врата на Осмо Авеню № 860, Андрю с удоволствие вдига глава. Поглежда надписа на фасадата и си казва, че офисът му се намира тук, в свещения храм на пресата, където хиляди драскачи мечтаят да влязат поне веднъж, за да разгледат помещенията.

След като прекара четири години в отдела за документация, Андрю беше назначен за заместник-редактор в секцията за некролози на отдел „Вести от деня“. Жената, която беше заемала тази длъжност преди него, беше попаднала под колелата на автобус на излизане от работа и се озова във вестникарските колони, които собственоръчно пишеше. Бързала да се прибере вкъщи, за да посрещане доставчика, който трябвало да й връчи фино бельо, поръчано по интернет. На какво се крепи животът, а?

Последваха още пет години, през които Андрю Стилман работеше старателно в пълна анонимност. Некролозите никога не се подписват, покойникът единствен има право на почести. Пет години пишеше за мъже и жени, които вече са само добри или лоши спомени. Хиляда осемстотин двайсет и пет дни и около шест хиляди чаши със сухо мартини, изпивани всяка вечер между 19.30 и 20.15 в бар „Мариот“ на 40-та улица.

Във всяка чаша имаше по три маслини и при всяка костилка, изплюта в препълнения с фасове пепелник, Андрю прогонваше от паметта си хрониката на един угаснал живот, чието сбито протичане беше написал същия ден. Може би това съществуване сред мъртъвци го беше принудило да наблегне малко повече на пиенето. За четири години „некролози“ барманът в „Мариот“ трябваше да сервира шест пъти, за да утоли жаждата на верния си клиент. Андрю често пристигаше в офиса си със сивкаво лице, натежали клепачи, накриво закопчана яка и смачкано сако, но комплектът „костюм, вратовръзка, колосана риза“ не беше задължителен в редакционните зали на неговия вестник, а още по-малко в кабинета, където работеше.

Дали заради елегантното му и точно перо, или като следствие от особено горещото лято, но неговите колонки скоро се разпростряха на две страници. По време на подготовката на тримесечните резултати един анализатор от финансовия отдел, побъркан на тема статистика, забеляза, че приходите от всеки покойник нарастват неимоверно. Опечалените семейства плащаха все повече и повече редове, за да покажат колко голяма е скръбта им. Когато са добри, цифрите много бързо се разнасят из големите предприятия. На директорския съвет, състоял се в началото на есента, обсъдиха резултатите и решиха да възнаградят вече признатия автор. Андрю Стилман беше назначен за директор на същия отдел „Вести от деня“, но този път в секцията за бракосъчетания, чиито приходи бяха плачевни.

Андрю винаги беше пълен с идеи и изостави за известно време бара, където беше свикнал да ходи, за да се помотае из луксозните заведения, посещавани от различните хомосексуални общности в града. Завързвайки нови и нови контакти между сухите мартинита, които престана да брои, той раздаде на маса хора визитката си, обяснявайки на всички, че рубриката, за която отговаря, с удоволствие ще публикува всички обяви за бракосъчетания, включително и тези, които останалите вестници отказват да поместят. Хомосексуалният брак още не беше легализиран в щата Ню Йорк, но пресата беше свободна да споменава всяка размяна на брачни обети, доброволно направени в частен кръг; в крайна сметка само намерението имаше значение.

За три месеца вестите от деня запълниха четири страници в неделното издание и заплатата на Андрю Стилман бе значително повишена.

Тогава реши да намали консумацията на алкохол, но не заради черния си дроб, а защото току-що си беше купил „Датсун 240Z“, модел, за който мечтаеше от дете. Полицията беше неумолима за процентното съдържание на алкохол в кръвта при шофиране. Да пие или да шофира… Андрю, лудо влюбен в една кола, безупречно реставрирана в авторемонтната работилница на най-добрия му приятел, който имаше гараж за колекционерски автомобили, беше направил избора си. И макар да посещаваше отново бар „Мариот“, никога не пиеше повече от две чаши на вечер, освен в четвъртък.

И именно в четвъртък преди няколко години на излизане от бар „Мариот“ Андрю се озова лице в лице с Валери Рамзи. Тя беше пийнала като него самия и седеше на тротоара, обхваната от неудържим лудешки смях, след като се беше спънала в кутия с вестници.

Андрю веднага беше познал Валери не по чертите на лицето – тя по нищо не приличаше на онази, която познаваше преди двайсет години, – а по смеха й. Незабравим смях, при който гърдите й потрепваха. А именно гърдите на Валери неизменно присъстваха в тийнейджърските години на Андрю.

Бяха се запознали в колежа. Валери, изхвърлена от отбора на мажоретките, облечени със сексапилни екипи с цветовете на местния футболен отбор, заради глупава разправия в съблекалнята с някакво нафукано момиче, се беше включила във футболната агитка. Андрю, който имаше атрофия на коленните стави, които оперира години по-късно заради едно момиче, страстна любителка на танците, беше освободен от всякаква спортна дейност. И той, понеже нямаше какво да прави, участваше в агитката.

Беше флиртувал с нея, докато завършиха. Без истински секс, но с достатъчно пускане на ръка и език по чиновете в училището на копнежа, като напълно се беше възползвал от щедрите форми на Валери.

Все пак на нея дължеше първия си оргазъм, получен от чужда ръка. Една вечер след мач, когато двете гълъбчета, скрити в съблекалните, бяха гукали повече от обичайното, Валери най-сетне се съгласи да си пъхне ръката в дънките на Андрю. Няколко секунди главозамайване, последвано от смеха на Валери, който разтресе гърдите й и удължи мимолетното удоволствие. Първият път никога не се забравя.

– Валери? – беше се учудил Андрю.
– Бен? – беше отвърнала Валери, също толкова изненадана.

В колежа всички го наричаха Бен, не можеше да си спомни защо; от двайсет години никой не му беше казвал така.

За да оправдае жалкото си състояние, Валери заговори за някаква сбирка с приятелки, каквато не била прекарвала от студентските си години. Андрю, който също не беше особено трезвен, спомена за повишение, без да уточни, че то бе станало преди две години. Но нали няма срок за отпразнуването на добрите новини?

– Какво правиш в Ню Йорк? – попита Андрю.
– Тук живея – отговори Валери, докато Андрю й помагаше да стане.
– Откога?
– От известно време, не ме питай колко, не мога да броя. Какво стана с тебе?
– Станах това, което винаги съм искал, а ти?
– Двайсет години живот е дълга история, знаеш ли – отговори Валери, изтупвайки полата си.
– Девет реда – въздъхна Андрю.
– Какви девет реда?
– Ако ми разкажеш твоите двайсет години живот, мога да ги вместя в девет реда.
– Не вярвам.
– Хайде на бас!
– На какво да се обзаложим?
– На една вечеря.
– Има друг мъж в живота ми, Андрю – отговори веднага Валери.
– Не ти предлагам нощ в хотел. Само супа с кнедли при „Джо’с Шанхай“… Още ли си падаш по кнедлите?
– Още.
– Кажи на твоя човек, че си ми стара приятелка.
– Първо трябва да успееш да разкажеш двайсетте години от живота ми в девет реда.

Валери погледна Андрю с онази полуусмивка, която използваше, когато още го наричаха Бен, преди да му предложи да се срещнат в навеса зад сградата с училищните лаборатории. Беше все същата.

– Добре, последна чаша и ще ти разкажа живота си.
– Не в този бар, много е шумно.
– Бен, ако имаш намерение да ме заведеш в апартамента си тази вечер, няма да стане.
– Валери, дори не съм си го помислил, но в нашето състояние не е лошо да хапнем, иначе, боя се, напразно сме се хванали на бас.