В турбулентното ни време излезе "Разкаянието" на Дан Малакин, за да ни припомни, че дори във време на криза трябва да внимаваме за следите, които оставяме онлайн.
Светът на Рейчъл Стоун се разплита по краищата. Още когато е била тийнейджър, един човек тръгва по следите ѝ, за да я унищожи.
Той се казва Алан Грифин. И с нейна помощ полицията успява да го залови и да го прибере зад решетките. Рейчъл е свободна да започне да гради нов живот за себе си, далеч от стария кошмар. Десет години по-късно тя има малка дъщеря, стабилна връзка, здрави приятелства и солидна кариера. Но някой отново я дебне.
Когато телефонът ѝ, имейлът ѝ, банковата ѝ сметка и профилите ѝ в социалните мрежи са хакнати, тя подозира, че всичко е отново дело на Грифин – той е излязъл от затвора и иска да я накара да съжалява, че го е поставила там.
Но врагът ѝ този път е различен. Действа хитро, неуловимо и най-страшното – необяснимо. Дали Рейчъл е изправена срещу човешко същество? Или може би срещу фантом?
Дан Малакин е работил дълги години като консултант по киберсигурност към редица големи компании. Негова работа е да открива пролуките в привидно непробиваемата фасада на антивирусните и антихакерските защити. Безценните му знания, вплетени умело в сюжета, придават зловещ реализъм на дебютния му роман "Разкаянието".
Но най-вече ни карат да се питаме: Наистина ли имаме контрол върху личните си данни? Пазим ли достатъчно добре най-съкровенното си, което публикуваме онлайн? И заключваме ли добре вратата?
"Разкаянието" на Дан Малакин е смайващо преследване на спасение и унищожение – заявка за нов хитов глас на трилъровия жанр, както и полезен наръчник срещу бедите, които ни дебнат онлайн.
Прочетете откъс от „Разкаянието“ от Дан Малакин, която излиза от издателство "Сиела". >>>
Трета глава
Имейл
Рейчъл работеше в болницата „Сейнт Панкрас“, в отделение „Оукуд“. Отговаряше за осемнайсет легла с приятни пациенти, много от които помнеха времената отпреди съществуването на Националната здравна служба и оценяваха какви усилия полагат сестрите, за да ги обгрижват добре. Здравни грижи за възрастни не беше първият ѝ избор; част от причината да стане медицинска сестра беше да даде нещо в замяна след дългото време, прекарано в болница като тийнейджър.
Когато получи квалификацията си, първо започна работа в „Нортсайд Сентър“ в Уд Грийн, лечебно заведение, посветено на душевното здраве на юноши. Но работното време, стресът – децата бяха отчаяни, съсипани, затормозени – и грижите за Лили, а също и за баба ѝ, когато се разболя, ѝ идваха в повече. Така че Рейчъл прие пост в болницата „Сейнт Панкрас“.
Животът в гериатричното отделение обаче не беше лесно упражнение. Тази сутрин беше по-зле от обикновено, защото бяха приели нови двама пациенти, в това число симпатичен възрастен господин, чиято цяла лява страна беше скована заради инсулт. Беше станало единайсет и половина, преди изобщо да е успяла да поеме дъх. Трябваше да звънне в отдел „Личен състав“, за да потвърди банковите си данни, преди да са излезли в обедна почивка.
Забърза към помещението за отдих. Първо най-важното – нова доза кафе! Чайникът още беше горещ, така че хвана чаша с надпис „Аз ♥ НЗС“ от стойката за изцеждане, изсипа вътре голямо количество инстантно кафе, напълни я до половината с гореща вода и доля студена от чешмата. Приближи чашата към устните си и усети в стомаха си спазъм на глад. Предишната вечер беше успяла да хапне лъжица паста, но се отказа, когато храната се стовари като камък в стомаха ѝ, а сутринта дори не понечи да закуси. По-добре да хапнеше нещо сега, защото до края на деня можеше да не ѝ се отвори възможност за друга почивка. Зарови под мивката за пакетчетата си хранителен шейк с вкус на ванилия, противно сладка висококалорична суха смес, която някак си винаги успяваше да се накара да погълне без значение от нивото на стрес, и изсипа едно в кафето си. Калориите са си калории. Не го прави на такъв въпрос.
Първата ѝ работа щеше да е да провери банковите си данни в имейла. Може би дори нямаше за какво да се тревожи. Изпи половината чаша, извади телефона си и отвори Джимейл, но установи, че е излязла от профила си. Защо все се случваше, когато бърза?
– Дай ми сили – промърмори и въведе паролата си. Само Бог знаеше кога щеше да е в състояние да си позволи свестен нов телефон, така че дотогава щеше да се наложи да се мъчи с този боклук, че и да е благодарна.
Входящата ѝ пощенска кутия се отвори и тя задвижи курсора нагоре и надолу в издирване на имейла, но не успя да го открие. Дойде тази сутрин, точно преди да излезе, беше сигурна в това, а сега го нямаше. Трябва да го беше изтрила по погрешка. Провери папката с изхвърлени файлове. Празна.
Замръзна втренчена в екрана и се почувства, сякаш се бе случило беззвучно земетресение. Все едно светът внезапно се беше наклонил.
Имейлите не изчезваха просто така.
Не е възможно...
Вратата към помещението за отдих издаде бипкащ звук и Спенс се появи вътре, облечен в светлосиня туника, а от червените слушалки на ушите му звучеше приглушен бас. Когато видя Рейчъл, спря поглед върху нея и дръпна слушалките от ушите си.
– Край – отсече. – Купувам я онази яхта.
Това беше редовната им шега, изфабрикувана след прекалено много пунш с ром на коледното парти предишната година. Ако им дойдеше до гуша от живота, щяха да купят яхта и да обикалят света, независимо от факта, че никой от двама им не притежаваше уменията на мореплавател, та да се справи дори във вана с вода.
Рейчъл изгълта остатъка от кафето си и устата ѝ се напълни с утайка с вкус на ванилия.
– Толкова зле ли изглеждам?
– Карибите, Куба, няколко дни в Маями, та да се довършим.
– Аз вече съм довършена – отбеляза тя и му се усмихна.
Спенс тикна слушалките в чантата си за през рамо „Адидас“.
– Конрад ли?
– Всичко е наред. Той... Нищо. Прибра се малко късно и ме събуди.
– А аз съм кралицата на Кингс Крос.
Рейчъл натисна бутона на чайника.
– Топла напитка, Ваше величество?
– Няма да се откажеш от соарето тази вечер, нали? – Той закачи чантата си на една от куките до вратата.
– Баща ми ще гледа Лили. Тази вечер ще будувам до късно.
– Ще го удариш на групов секс ли?
– Да бе! Ха-ха.
Макар че Спенс беше в отделението от една година – беше дошъл като заместник на Роуина, която замина да живее в Австралия, – тя го чувстваше като стар приятел. Просто се разбираха един друг. Рейчъл не се сприятеляваше лесно с мъже; дори за Марк, на когото вярваше безкрайно, все се беше тревожила, че тайно очаква повече, че ще се настрои срещу нея, ако не го получи. Със Спенс такъв проблем никога нямаше да възникне. Беше нисък, с деликатна мускулатура и изрусена до бяло коса, оформена с гел в текстурирани шипове – класически идеал за гейовете, – и дори не беше от значение, че далеч не е нейният тип. Нямаше да тръгне да флиртува с нея, ако се напиеха, нито да ѝ се натиска в таксито до дома. Без натрапчивото дразнене на сексуалното напрежение взаимните им чувства бяха напълно неподправени.
– Получи ли имейла? – поинтересува се Рейчъл, а Спенс пусна торбичка ментов чай в чашата си.
Той кимна към чайника.
– Какъв имейл?
– От „Заплати“.
– Какво пишеше?
– Че трябва да си проверя банковите данни, но приложението не се свали. А сега не мога да открия имейла...
Спенс отпи от чая си, опари горната си устна и я потърка с език.
– Сигурен съм, че не е нищо важно.
– Ами ако има проблем със заплатата ми?
– Всичко ще бъде наред.
– Но представи си, че...
– Да не бързаме да се хвърляме от балкона, а? – Стисна трескавите ѝ ръце. – Освен това аз не съм получавал имейл, така че само ти си прекараната.
– Благодаря. Такъв добър приятел си.
Тя не успя да се спре и отвърна на усмивката му. Вечният му оптимизъм, начинът, по който съумяваше да попречи на спиралата от негативни мисли да я повлече надолу, беше онова, което ценеше най-много в неговата компания. Не само тя, а и всички останали. Ако тя беше по-добрата медицинска сестра поне в техническо отношение, той беше по-популярният сред пациентите. С чара си беше в състояние да измъкне добро утро дори от най-сръдливите и засега водеше класацията по брой получени благодарствени картички.
– Звънни им – подкани я. – Убеден съм, че няма нищо.
Тя откри номера на уебсайта на тръста и набра.
– Информационната линия е – промърмори. – Като се има предвид, че е денят за плащане, ще отвися тук до следващата седмица. – Хвърли поглед към часовника на стената. Вече беше дванайсет без петнайсет. – Най-добре да се връщам. Отсъствам от отделението вече петнайсет минути. Сигурно там навън е пълен хаос. Бабчетата са излезли от контрол.
– Дръж здраво катетъра! – издекламира Спенс с широка усмивка. – Не затваряй. Аз ще започна по-рано.
– Но чаят ти...
– Прекалено е горещ. Ще се върна да си го изпия, когато свършиш.
– Ще ти се реванширам! – Подвикна тя и вратата се затвори след него.
Отпусна си още десет минути, а после затвори и тръгна обратно към отделението. Но без значение колко пъти си повтори да престане да се стресира, как ако налице беше реален проблем с банковите ѝ данни, от „Личен състав“ щяха да се свържат повторно с нея и в най-лошия случай можеше да вземе заем от Марк, докато си получи заплатата, не успяваше да се отпусне.
Имейлите не изчезват просто така.
Последния път, когато се случи такова нещо, беше през най-тежките осемнайсет месеца от живота ѝ. Припомни си за онзи период отпреди десет години и същото чувство на страх разтресе гръбнака ѝ.
Нещо се случваше. Усещаше го.
