Още с излизането си "Парижките потайности" на Йожен Сю се превръща в абсолютен бестселър, какъвто остава и дълго след смъртта на автора си. Произведението се откроява с несравнимия си реализъм в описанията на "низшите обществени кръгове".
Романът, разтърсил Стария континент през 19 век, излиза на българския книжен пазар на 8 декември!
Със своя едновременно приключенски, криминален и социален привкус този майсторски написан роман се нарежда сред първите остросюжетни произведения в световната художествена литература и проправя пътя на по-сетнешните класически представители на реализма като Стендал, Балзак, Юго. Именно с него Йожен Сю става френският „крал на популярната литература“.
Йожен Сю е автор на 43 романа (главно в подлистници), 2 сборника с повести, 8 политически труда и 19 пиеси. Най-известните му произведения остават „Парижките потайности“ и „Скитникът евреин“.
Сю е син на известен френски хирург. След една „златна“ младост и пътуване в Испания и Гърция, където баща му го изпраща, за „да го вкара в пътя“, 26- годишният Йожен Сю пропилява наследството на баща си. Ххарчи безогледно - записва се в снобския Жокей Клуб, става любовник на най-прекрасните дами в Париж – наричат го Красивия Сю, а когато се разорява напълно, започва да пише. Занимава се и с политика – през 1850 г. е избран в Законодателното събрание като републиканец социалист, след преврата на Луи-Наполеон Бонапарт е принуден да отиде в изгнание в провинцията, а малко преди смъртта си пожелава да бъде погребан като свободомислещ.
Прочетете откъс от „Парижките потайности”, том 2>>>
След като помълча, вдовицата на осъдения на смърт каза на дъщеря си:
– Иди за дърва; тази нощ ще приберем дърварника... като се върнат Никола и Марсиал.
– И Марсиал? Значи, и на него искате да кажете, че...
– Донеси дърва! – прекъсна я грубо вдовицата.
Свикнала да се подчинява на тази желязна воля, дъщерята запали един фенер и излезе.
Когато отвори вратата, вътре сякаш нахлу тъмната нощ заедно с пропукващите под напора на виещия вятър тополи, с дрънченето на веригите, придържащи лодките, с бученето на реката.
Тия звуци бяха изпълнени с тъга.
По време на предходното действие дълбоко развълнуваната от бедите на Франсоа Амандин – тя го обичаше много – не бе посмяла нито да вдигне очи, нито да изтрие сълзите, които капеха по коленете й. Сдържаните ридания я задушаваха, тя се опитваше да заглуши дори биенето на тръпнещото си от страх сърце.
Сълзите замъгляваха очите й. В старанието си бързо да разшие знаците на ризата, която държеше, се бе порязала с ножиците; раната кървеше обилно, но клетото дете мислеше не толкова за своята болка, колкото за очакващото го наказание, задето е изцапало дрехата с кръвта си. За щастие, вдовицата се бе умислила и не забеляза нищо.
Кратуната се върна с цял кош дърва. Майка й я погледна и тя кимна утвърдително.
Това означаваше, че от земята наистина се подава кракът на мъртвеца...
Вдовицата стисна устни и продължи работата си, само иглата й сякаш започна да се движи по-бързо.
Кратуната разпали огъня, надзърна във врящата в огнището тенджера и седна отново до майка си.
– Никола още го няма! – рече тя. – Дано тазсутрешната старица не го е натопила в някоя лоша работа, като му каза да се срещне с някакъв големец, който бил пратен от Брадаманти. Имаше доста потаен вид; не искаше да дава обяснения, не каза името си, нито откъде идва.
Вдовицата сви рамене.
– Според вас няма ли опасност за Никола, майко? Всъщност може и да сте права... Старицата му заръча да бъде в седем вечерта на Ке дьо Бийѝ срещу гарата и да чака там някакъв човек, който искал да разговаря с него и щял вместо парола да спомене името на Брадаманти. Впрочем не е чак толкова опасно. Никола сигурно се бави, защото е намерил нещо из път, също като това бельо, дето го сви оня ден от лодката на някаква перачка.
Кратуната посочи едната от дрехите, чиито знаци разшиваше Амандин; после се обърна към детето:
– Какво значи свивам?
– Значи... вземам... – отвърна детето, без да вдигне очи.
– Значи „открадвам“, малка глупачке, чу ли? Открадвам...
– Да, сестро...
– А когато човек умее да свива като Никола, винаги може да спечели... Бельото, което открадна вчера, доста ни оправи и ще ни струва само работата по заличаването на знаците, нали... майко? – добави Кратуната и се изсмя, откривайки редки и жълти като лицето й зъби.
Вдовицата дори не трепна от тази шега.
– Като стана дума да си оправим сметките, без това да ни струва нищо – добави Кратуната, – можем и от другаде да се снабдим с по нещичко. Нали знаете, от няколко дена във вилата на господин Грифон, лекаря на парижкия приют, живее един старец, а къщата е самотна, на стотина стъпки от реката, точно срещу пещите за гипс.
Вдовицата се наведе.
– Вчера Никола разправяше, че там може да се направи добър удар – продължи Кратуната. – Аз пък знам от тая сутрин, че има сигурна плячка; трябва да пратим Амандин да се поразходи наоколо, никой няма да ѝ обърне внимание; все едно, че си играе, а ще огледа всичко и ще се върне да ни разкаже какво е видяла. – Тя се обърна грубо към Амандин: – Чу ли ме?
– Да, сестро, ще отида – отговори разтреперано детето.
– Все тъй викаш: „Ще го сторя“, а нищо не вършиш, хитрушо! Като оня път, когато те накарах да вземеш сто су от касата на аниерския бакалин, докато го бях замъкнала в другия край на магазина – беше нищо и никаква работа, никой няма да заподозре едно дете. Защо не ми се подчини?
– Сестро... изплаших се... не посмях...
– Миналия ден нали посмя да откраднеш една кърпа от вързопа на уличния търговец, докато той се опитваше да пробута разни стоки в кръчмата. Той забеляза ли нещо, гъска такава?
– Сестро, ама вие ме принудихте... кърпата беше за вас; пък и това не са пари...
– Че какво, ако са?
– Бога ми!... Не е толкова лошо да вземеш кърпа, колкото да вземеш пари.
– Въпрос на чест, а? Марсиал ти втълпява тия благи мисли, нали? – присмя се Кратуната. – Всичко ще му разкажеш, предателко; ама да не си въобразяваш, че ни е страх твоят Марсиал да не ни изяде?... – Кратуната се обърна към вдовицата и добави: – Нали виждаш, майко, той няма да завърши добре... Иска да заповядва тук. Никола му е ядосан, аз също. Настройва Амандин и Франсоа срещу нас, срещу теб... Може ли да продължава така?...
– Не... – отвърна майката кратко и сурово.
– Особено откак неговата Вълчица е в Сен Лазар, направо вилнее срещу всичко живо... Наша ли е вината, че любовницата му... е в затвора? Като излезе, нека само да дойде... ще я подредя... и то добре... Нищо, че се прави на много страшна...
След кратък размисъл вдовицата каза на дъщеря си:
– Според теб може ли да се направи удар при тоя старец, дето се е настанил в къщата на лекаря?
– Да, майко...
– Че той е същински просяк!
– Да, ама е благородник.
– Благородник ли?
– Да, и има злато в кесията си, макар да излиза всеки ден пеш и да се завръща по същия начин – само с една тояга.
– Откъде знаеш дали има злато?
– Наскоро ходих до аниерската поща, да видя дали няма писмо от Тулон...
Тия думи напомниха на вдовицата на осъдения на смърт, че синът й излежава наказание в каторгата; тя сбърчи вежди и въздъхна глухо.
"Парижките потайности" излиза на 8 декември,
Colibri, Цена: 40 лева
