В „Първа равносметка след aпокалипсиса“ ще видите един Фредерик Бегбеде, различен от онзи, когото познавате от другите му книги. Защото това не е автобиография, не е роман, а е нещо различно и от двете.
Това е книга за романи, пречупени през автобиографична, много лична гледна точка. Стоте книги на XX век на Бегбеде може и да не са всичките ваши сто книги, но то не e и задължително. Достатъчно е да откриете сред тях – един Хемингуей, друг Керуак, трети Амели Нотомб или Виржини Депант, четвърти Селинджър или Фицджералд. Да ги откриете в есета, написани в присъщия на Бегбеде безцеремонен стил на великолепен литературно-говорим език. Без да споменаваме предговора, който всеки библиофил може да си го окачи на стената – още един епитет: забележителен-автор-на-предговори-който-силно-дразни-любителите-на-електронни-книги.
Към откъса >>>
Книгите са хартиени тигри с картонени зъби, уморени диви зверове, които очакват единствено да бъдат разкъсани. Защо да упорстваме, защо да четем текст, написан върху подобен материал? Върху крехки, запалими, напечатани и подвързани листове без електрическа батерия? Изживяла си своето време, стара, почти пожълтяла книго, гнездо на прах, кошмар за преносвача, ти, която забавяш времето и произвеждаш тишина. Изгубила си войната на вкуса. Читателите на хартиени книги са стари маниаци, с всеки изминал ден – все по-стари, с всяка изминала вечер – все по-вманиачени. Те предпочитат да докосват вещ, която могат да вдишват, да сгъват, да анотират, да взимат и оставят където и да е, когато и да е, без да се налага да я включват в мрежата. Трагедия на сенилната възраст.
Самият факт, че четем текст, написан върху хартия, ни превръща в отломки от рухнала сграда, като Монтаг от „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри, научнофантастичен роман, предвидил през 1953 г. света, в който живеем днес. Бредбъри описва свят, в който хартиените книги са забранени и в който плащат на пожарникари пиромани да ги изгарят. Единственото, в което е сбъркал, заслепен от нацистките аутодафета, е огънят – индустриалците си дадоха сметка, че позорният стълб е далеч по-дискретен от огнището. Останалата част от предсказанието му е на път да се сбъдне – до няколко години хартиените тигри ще бъдат заменени от плоски екрани, собственост на три американски компании („Епъл“, „Гугъл“ и „Амазон“), една японска („Сони“) и една френска („Фнак“).
Държите в ръце хартиен тигър, който не е „дематериализиран“ и който дори претендира, че все още може да хапе. Той иска да защити своите себеподобни, своите роднини и благодетели – други диви гласове, застрашени от изчезване, не по-впечатляващи от купчина плюшени играчки, забравени на тавана. Хартиената книга, добре е да си спомниш, е изобретена от един германец, наречен Йоханес Гутенберг, преди шест века. Модерният роман се появява малко след това благодарение на Рабле, последван от Сервантес. Можем следователно да заключим, че заедно с изчезването на хартиената книга ще изчезне и романът – двете са свързани. Да прочетеш роман, се е искало време, кресло и подвързана книга, на която да обръщаме страниците – опитайте се да прочетете на айпод „Запленен от момичета в цвят“ и пак ще си говорим.
Създателите на електронната книга толкова малко вярват в романа, че текстът на Пруст, качен в нета, е бъкан с печатни и правописни грешки. Той очевидно не е бил изчетен от тези, които твърдят, че го правят по-популярен, като го дигитализират. Заместването на хартиената книга с четена на екран ще роди други повествователни форми. Те може би ще са интересни (интерактивност, хипертекст, звукова или музикална обработка, илюстрации в 3D, видеорелета...), но това вече няма да е роман в смисъла, в който го разбираме ние, нефелните читатели, старомодните маниаци, овехтелите библиофили.
Признавам, че съм изумен от всеобщото безразличие, в което протича този апокалипсис. Както казваше Мишo за човека: хартиеният роман все пак не е кой да е. Първите прелистени в юношеството ми романи ми позволяваха да избягам от семейството си, от външния свят и може би, без да си давам сметка, от безсмислието на цялата Вселена. Сартр казва в „Думите“, че „апетитът за писане включва отказ от живот“. Мисля, че същото може да се каже за четенето на хартиени книги – съсредоточаването ми позволяваше да избягам от действителността или по-скоро запълваше една неизразима празнота... Отсъствието на Бог? Заминаването на баща ми? Свенливостта ми с момичетата? Да чета романи в продължение на часове, за мен беше върховна свобода. Бе начин да се изстрелям в друго съществуване, различно от моето, по-прекрасно и по-завладяващо. Паралелен и много живописен свят. Реалност не толкова хаотична, ключ за декодиране на битието. Утопия, по-чудесна и от мастурбацията.
Повече за автора >>>
Фредерик Бегбеде (роден 1965 г., учил в престижни колежи, завършил политически науки, маркетинг, журналистика и комуникации, направил блестяща кариера като публицист, писател, литературен критик, телевизионен репортер, създател на литературната награда „Флора“) е автор на десетина романа, сред които филмираният „9,99 лв.“ – безпощадна критика на рекламния бизнес, заради която го уволняват.
Фредерик Бегбеде е и известен парижки денди и заклет купонджия, подобно на Марк Мароние, героя на първите му три книги: „Мемоари на един откачен младеж“, „Почивка в кома“ и „Любовта трае три години“.
От Colibri, цена 18 лв.
