Когато Таброн пристига в Дамаск, той е млад британски пътешественик, зареден с находчивост и любопитство. Тръгва на обиколка из града, за да открие ключа към неговото настояще и следите на миналото. "Огледалото на Дамаск" не е просто пътепис, а една продължителна медитация, посвещение и пълно потапяне в потайностите на един град. Пъзелът на Таброн подрежда една подробна историческа карта, наслоена още от дълбините на праисторическите времена чак до съвремието.

Г-н Колин, както го наричат местните, е приютен от сирийско семейство християни, което отваря дома, сърцата и културата си за британския пътешественик. Интересът му е насочен към живота на хората, към начина им на общуване, изкуството, личните истории и подмамващи окото и небцето овощни градини, пръснати по плодородната почва, която река Барада подхранва. Поднася ни парченца лични и исторически анекдоти със сладкия привкус на арабски фурми. Потапя ни с еднаква сила както в семейния живот на домакините си Ум-Току и Елиас, така и в посвещението на дервишите или интимните тайни на древните кралски особи.

С помощта на спазарено допотопно колело, своите домакини и значителните си познания, писателят рисува изящно един портрет на древния град и неговите жители.

"Огледалото на Дамаск" вече е на книжния пазар у нас от издателство "Вакон". Цена: 17 лева.

За автора:

Колин Таброн е майстор на класическия пътепис и носител на наградата на „Томас Кук”. Първите му книги са за Близкия изток – Дамаск, Ливан и Кипър. През 1982 г. обикалял надлъж и шир из Русия с раздрънкан „Морис Марина” – преследван на всяка крачка от КГБ. От тези ранни пътешествия се родили пътеписите „Сред руснаците”, „Зад стената”, „Изгубеното сърце на Азия”, „В Сибир“ и „Сенки по пъря на коприната“. Желанието му да пътува в Русия и Китай било толкова силно, че научил руски и мандарин, за да може да разговаря с обикновените хора по пътя си.

Прочетете откъс от книгата>>>

 

Първи плодове
 
Аллах ще въведе онези, които вярват и вършат праведни дела, в Градините, сред които реки текат.
Коран 47:12

Катерехме се все нагоре и нагоре. Струваше ми се, че скоро ще мога да протегна ръка и да докосна облака над хълма. От време на време стъпките на мъжа разбутваха някой камък, който се втурваше надолу по склона с грозни скокове и повличаше със себе си порой от камъчета. Шафранени пеперуди подхвръкваха сред скалите и кацаха по храсталаците, които вятърът и слънцето бяха лишили от плътност.

Техните призраци ни съпътстваха навред по баира: туфи от безцветни трънаци, растения с ефирни листа, чиито виолетови стъбла безсрамно се опипваха над камъните, храсти, които размахват бодли и отровни плодове. Слънцето беше изпило почти всичкия живец. Цяло чудо беше някой плевел да цъфне. След хората бяха останали боклуци – ежедневни предмети, придобили необичайна важност сред скалите: въжени нишки, изкорубени обувки, консервени кутии, парцали, царевични кочани, парчета от паници с украса от скръбни цветя.

Внезапно ръката на мъжа се протегна над мен. Бяхме изкачили планината Касиун. Хвърли небрежен поглед към добре познатата гледка. Някои сирийци биха вперили блеснали очи в панорамата и биха изразили възторга си от нея. Шейхът обаче беше стар и уморен, пък и това беше Дамаск, пред който човешките слова бяха безсилни.

На запад съзирах прошарените с червено склонове на Антиливан. Сенките на облаците се плъзгаха по тях като вълни от лазещи храсталаци. Безпокойство и хаос владеят тукашните хълмове. Удрят се един в друг сред облаците, сякаш в неспирно съперничество да достигнат хоризонта.

– Джебел ес Шейх – каза мъжът и посочи. Отвъд ръката му се издигаха три върха: там е планината Ермон от псалмите, която се извисява на 2800 м в небето. Ниски хълмове крият нейното подножие, а върхът º сияе с вечни снегове.
– Ес Шейх – посочи мъжът и се потупа по главата. – Това е сивокосата планина. Абияд! Тюрбанът й е бял.

На далечният й склон река Йордан извира като бистър ручей и незабележима ромоли на юг. Отвъд нея Ливанските планини постепенно се спускат към Тивериада. Югоизточният й хребет гледа към Галаад и Йерусалим и към мястото, където моавските хълмове светят над Мъртво море. Застанал на планината Нево над Йерихон, Мойсей сигурно е зърнал белия º връх, докато се е взирал към страната, в която не му било писано да бъде погребан.

Далеч на запад от нас по хълмовете се надигат тополи. Подобно на копията на невидима армия, те напредват по течението на река Барада, библейската Авана. В далечината минават между пастелните склонове и почти изчезват. После набират сили, тръгват на щурм през сухите дефилета и изригват в равнината. Километър след километър овощните градини отблъскват пустинята към хоризонта и се сбутват в последните предпланини на Ливан. В най-близките поля различавах тъмните цветове на орехите и сребристите корони на маслините. По-надалеч обаче те се сливаха в нефритена хармония, насечена от къщи или белите минарета на селски джамии.

Дамаск лежи на вододела на реката. Овошките се събират около него като предпазна възглавница. Отвъд тях се отдалечават голите ридове на хълмовете Ел Асуад и Маниа – Черния и Недостъпния. Още по-нататък синьо-сиви възвишения се издигат като вулканични острови сред море от мъгла и се спускат към мястото, където пустинята прогаря небето.

– Няма ли да слезеш към града? – внезапно попита мъжът. Тръгна с мен, докато се катерех по хълма, и още не беше задоволил любопитството си. – Колко време ще останеш в Дамаск?
– Не знам. Няколко месеца.
– Уалла! Че какво ще правиш в Дамаск няколко месеца? Какво му има на Ню Йорк? (Тук чужденецът винаги е американец).
– Англичанин съм – казах.

Промърмори приветствие за добре дошъл. После – а защо не отида в Ливан? В Дамаск съм можел да видя следобед Голямата джамия и големия пазар. После бих могъл да отида в Бейрут. Бил чувал разни неща за бейрутските жени.

– Нали знаеш, в Дамаск си спиш сам... Но пък овощните градини. Виж дърветата. Никъде другаде няма да видиш такива, слава на Бога. Това е раят...

Сбогува се, махна ми с ръка, чиято кожа беше напукана като кората на дърво, а краката му, които заслизаха по ръба на хълма, бяха жилести и отблъскващи като на дяволите на Синьорели.

Погледът към Дамаск разкрива безпорядък. Улиците са останки от различни епохи, усукани и преплетени. Дори гледан отвисоко, градът се старае да скрие своята същност: обърква окото със стени, загадъчни дървета и сокаци, извиващи в невнятни посоки. Защото тукашният обичай повелява красотата да бъде скрита.

Само че западният ум, който обича реда, желае да разбере как нещата са добили настоящия си вид и изисква дисциплина. Това желание може да бъде задоволено – и дисциплината наложена – само посредством историята. Ако подхванеш града в неговата цялост, той се изплъзва и обърква. Ако тръгнеш да го гледаш епоха по епоха, може би ще го проумееш донякъде. Миналото може да бъде изкарано на бял свят, личностите се явяват като хора на своето време – вместо да те гледат от хаоса, и сградите намират обяснение.