След като беше публикуван в над 20 държави, дългоочакваният тийн роман на австралийската писателка Кристъл Съдърланд "Нашите мастилени сърца" идва и у нас. Книгата излиза в поредицата "Enthusiast Teen’s books" и се нарежда до обичаните заглавия "Всички наши места", "13 причини защо", "Защото никога няма да се срещнем" и др. Интересът към романа на Съдърланд по света е толкова голям, че през следващата година се очаква и филмовата му адаптация, продуцирана от "Амазон".

Дълбоко емоционална, забавна, изпълнена с реалистични, различни и блестящо изградени характери, "Нашите мастилени сърца" предава изключително красноречиво и достоверно сложната природа на любовта и на скръбта и създава история, пълна с интригуващи и запомнящи се персонажи.

Главният герой Хенри Пейдж е киноманиак и безнадежден романтик. Той чака любовта като на забавен кадър, любовта, от която сърцето замира и нищо друго вече не е от значение. Така че последният човек, в когото допуска, че може да се влюби, е Грейс. Тя със сигурност не е обичайната филмова героиня. Облича се в размъкнати момчешки дрехи, мирише така, сякаш не се е къпала от седмици, и се подпира с бастун, докато ходи. Образът ѝ не се покрива с ничия представа за момиче мечта, но Хенри не може да спре да мисли за нея.

Има нещо прекършено у Грейс. Душата ѝ е пропукана от мрачните тайни на нейното минало. И единственото, което Хенри иска, е да ѝ помогне да "се събере" отново и да се превърне в жизнерадостното и усмихнато момиче, което е била. Но дали Грейс ще го допусне до себе си? И достатъчна ли е любовта, за да извади от мрака едно наранено сърце? 

Кристъл Съдърланд е автор на две книги – "Нашите мастилени сърца" (Our chemical hearts) и "Непълен списък на най-големите ми кошмари" (A Semi-Definitive List of Worst Nightmares). Родена и израснала в Таунсвил, Австралия, тя определя града като неприветливо място, пълно със змии, крокодили и медузи. За нейна радост домът ѝ се намира точно срещу местната библиотека, където прекарва по-голямата част от времето си. Въпреки това като малка никога не е мечтаела да стане писател, а цветарка, вулканолог и актриса. 

Малко след като навършва 18 години, написва първата си книга – ужасен непубликуван роман, както сама я нарича. Докато учи в Университета на Нов Южен Уелс, става редактор на студентското списание. Продължава да събира истории в Хонг Конг, докато е на студентски обмен, а после и в Амстердам като чуждестранен кореспондент. В момента живее в Лондон с годеника си. Първата ѝ книга "Нашите мастилени сърца" (2016) е издадена в над 20 страни.

"Дълбоко емоционална, забавна, изпълнена с реалистични, различни и блестящо изградени характери, "Нашите мастилени сърца" ще остане в съзнанието на читателите", пишат от "Booklist". "Кристъл Съдърланд предава изключително красноречиво и достоверно сложната природа на любовта и на скръбта и създава история, пълна с интригуващи и запомнящи се персонажи", допълват впечатленията от "Publishers Weekly". 

Прочетете откъс от "Нашите мастилени сърца" от Кристъл Съдърланд, която излиза от издателство Ентусиаст в превод от английски на Мария Чайлд >>

 

ПЪРВА ГЛАВА

ВИНАГИ СЪМ СИ МИСЛЕЛ, че моментът, в който човек среща любовта на живота си, ще е като по филмите. Е, не точно като по филмите, естествено, със забавен кадър, развети от бриз коси и вървящ към кулминация инструментал. Но си представях, че поне ще изпитам нещо пљ така, нали ме разбирате? Пропуснат удар на сърцето. Трепване в душата, където нещо нашепва: "Дявол да го вземе. Това е тя. Най-накрая, след всичкото това време, тя се появи". 

Нищо подобно не се случи, когато Грейс Таун влезе с десетминутно закъснение в часа по драматично изкуство на госпожа Бийди през втория вторник от началото на учебната година. Беше от онези хора, които правят впечатление където и да се появят, но не поради причините, провокиращи внезапни и вечни симпатии. Средна на ръст, със средно телосложение и средно привлекателна – все неща, които би трябвало да й помогнат да се впише лесно в новото училище, без обичайните драматични мотиви, които обикновено съпровождат подобни сюжети. 

Но у нея имаше три особености, които веднага се набиваха на очи, преди обикновеният й вид да успее да я спаси: 

1. От главата до петите беше облечена в мъжки дрехи. И нямам предвид небрежната скейтърска визия, по която си падат някои момичета, а истински мъжки дрехи, прекалено големи за нейния размер. Джинсите с тясна кройка бяха затегнати около хълбоците с колан, за да не падат. 

Освен това носеше пуловер, карирана риза и плетена шапка, въпреки че беше едва средата на септември, а около шията й висеше кожена връв с нанизана на нея котва. 

2. Имаше нечистоплътен и болнав вид. Искам да кажа, че съм виждал бездомници, които изглеждат по-добре от нея в онзи първи ден. (Всъщност не съм виждал толкова много бездомници, но съм гледал "Наркомрежа" и "В обувките на Сатаната", което е напълно достатъчно.) Русата й коса беше рошава и зле подстригана, кожата й имаше сивкав оттенък и съм почти сигурен, че ако я бях подушил в който и да е момент през въпросния ден, щеше да вони. 

3. И ако казаното дотук не беше достатъчно, за да съсипе напълно шансовете й да се впише в новата гимназия, към него се добавяше фактът, че Грейс Таун ходеше с бастун! 

Ето как стана. Такава я видях за първи път. Никакви забавени кадри, бризове, инструментали, да не говорим за пропуснати сърдечни удари. Закъсня с десет минути, влезе тихо, накуцвайки, все едно от години бе част от пейзажа и от нашия клас. И учителката ни не каза нищо – може би защото Грейс беше нова, или защото беше странна, или просто защото госпожа Бийди от един поглед разбра, че малка частица от душата й е скършена. Грейс седна на един стол в дъното на залата за драматично изкуство с чер- ни стени, прехвърли бастуна през скута си и не размени нито дума с никого по време на целия час. 

Погледнах към нея още два пъти, но към края на урока буквално забравих за присъствието й, а накрая тя се из- мъкна, без никой да я забележи. 

Така че това със сигурност не е история за любов от пръв поглед. 

Но е любовна история. Е...
Донякъде. 

ВТОРА ГЛАВА

ПЪРВАТА СЕДМИЦА ОТ УЧЕБНАТА ГОДИНА, предшестваща внезапната призрачна поява на Грейс Таун, беше минала толкова монотонно, колкото можеше да се очаква. До момента се бяха заформили едва три незначителни скандала: един от зайците бе наказан, след като го бяха хванали да пуши в женската тоалетна (ако ще те наказват за нещо, то поне гледай да не е клише!); анонимен заподозрян беше качил в YouTube запис от сбиване на училищния паркинг след часовете (от администрацията бяха откачили заради тази случка); носеха се слухове, че Ченс Озенбърг и Били Коста си бяха предали венерическо заболяване един на друг, след като бяха правили секс без предпазни средства с едно и също момиче (ще ми се това да си го измислях, скъпи ми читатели). 

Както винаги, моят живот бе лишен от скандали. Бях седемнадесетгодишно, странно, кльощаво хлапе от типа, който може би бихте избрали да изпълнява ролята на младия Киану Рийвс, ако вече сте похарчили по-голямата част от бюджета за евтини компютърни ефекти и кетъринг. Никога не бях пушил (като изключим пасивното пушене) и слава богу, никой не ме беше обвинявал, че съм си свалял гащите, без да вземам предпазни мерки. Тъмната ми коса стигаше до раменете и много обичах да нося спортното сако на баща ми, останало от осемдесетте. Можеше да се каже, че бях нещо като кръстоска между мъжкия вариант на Съмър Глау и Сивиръс Снейп. Махате гърбавия нос, добавяте трапчинки и хей, готово: перфектната рецепта за един Хенри Айзък Пейдж. 

Също така не се интересувах от момичета (нито от момчета, в случай че се чудите). От близо пет години приятелите ми непрекъснато влизаха или излизаха от драматични тийнейджърски връзки, но на мен все още ми предстоеше да се влюбя истински в някого. Вярно, в детската градина харесвах Абигейл Търнър (веднъж я бях целунал по бузата, без да очаква; след това връзката ни рязко пое надолу), а в началното училище поне три години поред бях обсебен от идеята да се оженя за Софи Джоу, но след това влязох в пубертета и все едно някой натисна бутон в мен: вместо да се превърна в тестостероново сексчудовище, както повечето момчета от моето училище, просто все не ми се удаваше да открия човека, който да пожелая в живота си по такъв начин. 

Доволен бях да се концентрирам върху уроците си и да изкарвам оценките, които ми бяха нужни за постъпването в някой задоволителен колеж, което вероятно е причината да не се сетя за Грейс Таун през следващите два дни. А може би изобщо нямаше и да се сетя, ако не беше намесата на някой си господин Алистър Хинк, учител по английски. 

Всичко, което знам за него, е в рамките на онова, което повечето ученици знаят за своите учители. Господин Хинк страдаше от обилен пърхот, който нямаше да се забелязва толкова, ако не беше черното поло, което той носеше всеки божи ден и което ясно подчертаваше ситните бели прашинки по раменете му, подобни на снежинки върху асфалт. Лявата му ръка без халка ме караше да си вадя заключението, че не е женен, което вероятно до голяма степен се дължеше на пърхота, както и на факта, че забележително много приличаше на Кип, брата на Наполеон Динамит. 

Освен това Хинк се отличаваше с болезнена страст към английския език – до такава степен, че веднъж, когато часът ни по математика свърши пет минути по-късно, заради което закъсняхме за часа по английски, той изнесе цяла лекция на учителя ни по математика, господин Бабкок, за това как хуманитарните предмети не са по-малко важни от точните науки. Повечето ученици се подхилкваха тайничко – тяхното бъдеще беше в инженерството, технологии- те или търговията, предполагам, но сега като се замисля, мога със сигурност да потвърдя, че през въпросния следобед в нашата задушна класна стая се влюбих в идеята да стана писател. 

Винаги ми се е удавало да пиша, да намирам подходящите думи. Някои се раждат с развит музикален слух, други – с талант на художници, трети (хора като мен, предполагам) имат вграден радар, който им подсказва къде трябва да се сложи запетая в дадено изречение. Що се отнася до свръхспособностите, граматическата ми интуиция стои на доста ниско ниво в скалата за изключителност, но пък ми помогна да се сближа с господин Хинк, който също така отговаряше за ръководството и организацията на училищния вестник, където участвах като доброволец от първата ми година в гимназията насам, с надеждата един ден да се издигна до негов редактор. 

Намирахме се по средата на часа по драматично изкуство при госпожа Бийди през втория четвъртък от начало- то на учебната година, когато телефонът иззвъня и госпожа Бийди го вдигна. 

– Хенри, Грейс. Господин Хинк иска да ви види в кабинета си след часовете – каза тя след няколкоминутен разговор. 

(Бийди и Хинк винаги са били приятелски настроени един към друг. Две души, родени в погрешния век, в който светът обичаше да се подиграва на хората, продължаващи да считат изкуството за най-изключителното нещо, което човечеството някога бе създавало или изобщо щеше да създаде.) 

Кимнах и съвсем умишлено не погледнах към Грейс, макар че с периферното си зрение улавях погледа й, втренчен в мен от дъното на залата. 

В повечето случаи, когато някой учител повика ученик в кабинета си след часовете, се допуска най-лошото, но както вече казах, моят живот бе трагично лишен от скандали. Знаех (или поне се надявах, че знам) защо иска да ме види Хинк. Грейс от своя страна бе изкарала едва два дни в гимназия "Уестланд", което съвсем не беше достатъчно, за да успее да предаде трихомони на някого и/или да вземе участие в което и да е от сбиванията след часовете (макар че носеше бастун и през по-голямата част от времето изглеждаше гневна). 

Причината, поради която господин Хинк искаше да види Грейс, беше мистерия, както и всичко останало, свързано с нея.