ГЛАВА 1

Тя гледа в мен. Сините ѝ очи блестят, прескачат надолу към чашата с питието ѝ и обратно нагоре. Поглеждам собственото си питие и усещам как продължава да се взира в мен, докато се пита дали проявявам същия интерес като нея. Бегло я стрелвам с поглед и се усмихвам, за да ѝ покажа, че е така. Отвръща ми с усмивка. По-голямата част от червилото ѝ го няма, след като се е превърнало в червеникаво петно по стъкления ръб на чашата ѝ. Приближавам се и сядам до нея.

Тя разбухва косата си. Незабележителна както на цвят, така и на дължина. Устните ѝ помръдват, тя казва „здравей“ и очите ѝ стават по-ярки. Все едно са озарени отвътре.

Физически аз я привличам по същия начин, по който привличам повечето жени в този бар. На трийсет и седем години съм, в отлична форма, всичката ми коса е на мястото си, притежавам точното количество трапчинки и костюмът ми приляга така, сякаш е ушит специално за мен. Затова ме погледна тя, затова се усмихна, затова е щастлива, че дойдох да седна при нея. Според нея, аз съм точният мъж.

Плъзвам телефона си по плота на бара към нея. На екрана му е изписано съобщение.

Здравей. Казвам се Тобайъс.

Тя го прочита и присвива вежди, погледът ѝ се стрелва между телефона и мен. Написвам ново съобщение.

Глух съм.

Веждите ѝ рязко подскачат нагоре, тя покрива уста с ръка и кожата ѝ се облива в розово. Смущението се изписва по един и същ начин върху всяко лице.

Тя поклаща глава срещу мен. Съжалява, толкова съжалява. Нямаше представа.

Разбира се, че нямаше. Как би могла да имаш?

Усмихва се. Не точно широко.

Вече не съм онзи образ в ума ѝ, вече не съм мъжът, когото си е представяла, но сега не е сигурна какво точно да направи.

Тя взима телефона ми и отговаря на съобщението.

Аз съм Петра.

Приятно ми е да се запознаем, Петра. Рускиня ли си?

Родителите ми бяха.

Кимвам и се усмихвам. Тя кимва и се усмихва. Виждам как мислите ѝ препускат.

Би предпочела да не остане с мен. Тя иска да си намери мъж, който може да чуе смеха ѝ и не се налага да изписва думите си.

В същото време съвестта ѝ диктува да не дискриминира. Петра не иска да бъде повърхностното момиче, което отказва на един мъж само защото е глух; тя не иска да ме отхвърли по същия начин, както толкова много други жени са правили.

Или поне така си мисли.

Вътрешната ѝ борба наподобява пиеса в три действия, която се разиграва пред очите ми, и аз знам как ще завърши. Поне в повечето случаи.

Тя остава.

Първият ѝ въпрос е свързан със слуха ми, или по-точно с неговата липса. Да, глух съм по рождение. Не, никога не съм чувал нищо, нито нечий смях, нито нечий глас, нито джафкането на някое кутре или самолет в небето.

Петра ме дарява с тъжен поглед. Не осъзнава, че това е снизходително, и аз не ѝ го казвам, защото полага усилие. Защото не си тръгва.

Пита дали мога да чета по устните. Кимвам. Тя започва да говори.

– Когато бях на дванайсет години, си счупих крака на две места. Паднах с колелото.

Устата ѝ се движи по най-подчертания, гротескно преувеличен начин. 

– С други думи, наложи се да нося гипс, който покриваше крака ми от стъпалото, чак до бедрото.

Тя спира и очертава с пръст линия по бедрото си, в случай че не съм успял да я разбера. Разбрах я, но оценявам усилието. И бедрото.

Тя продължава.

– Не можех да ходя цели шест седмици. В училище трябваше да се придвижвам с инвалидна количка, защото гипсът беше твърде тежък, за да ходя с патерици.

Усмихвам се и почти успявам да си представя малката Петра с нейния огромен гипс. Почти успявам да си представя накъде отива тази тъжна история.

– Не твърдя, че знам какво е да живееш цял живот в инвалидна количка, нито да страдаш от трайно увреждане, просто винаги съм се чувствала така, сякаш… ами, сякаш донякъде съм успяла да разбера какво ли би било да живееш по този начин, разбираш ли?

Кимвам.

Тя се усмихва с облекчение, уплашена историйката ѝ да не ме е засегнала.

Пиша: Ти си много чувствителна.

Тя свива рамене. Грейва от моя комплимент.

Изпиваме по още едно питие.

Разказвам ѝ история, която няма нищо общо с глухотата ми. Разказвам ѝ за домашния си любимец като дете, една жаба на име Шърман. Той беше една голяма американска жаба, която седеше на най-големия камък в езерцето и ловеше всичките мухи. Никога не опитах да хвана Шърман, просто слизах при езерцето да го наблюдавам и понякога той също ме наблюдаваше. Беше ни приятно да седим заедно и аз започнах да го наричам свой домашен любимец.

– Какво се случи с него? – пита Петра.

Свивам рамене. Един ден камъкът беше празен. Никога повече не го видях.

Петра казва, че това е тъжно. Казвам ѝ, че не е. Тъжно би било да открия мъртвото му тяло и да се налага да го погреба. Нищо подобно не се случи. Аз просто си представих, че е заминал за някое по-голямо езерце с повече мухи.

Това ѝ допада и тя ми го казва.

Не ѝ разказвам всичко за Шърман. Например неговият език се стрелкаше наоколо толкова бързо, че едва успявах да го зърна, но винаги копнеех да го сграбча. Седях си край езерцето и се питах колко ли лоша беше тази мисъл. Колко ужасно беше да се опиташ да сграбчиш една жаба за езика? Щеше ли да го заболи? Ако умреше, щеше ли да бъде убийство? Никога не се опитах да го сграбча за езика и вероятно така или иначе нямаше да успея, но си мислех да го направя. И това ме караше да се чувствам така, сякаш не бях особено добър приятел на Шърман.

Петра ми разказва за своя котарак, Лайънъл, кръстен на котарака от детството ѝ, който също се е казвал Лайънъл. Отбелязвам, че това е забавно, но не съм съвсем сигурен. Тя ми показва снимки: Лайънъл е черно-бял котарак и муцуната му е разделена надве. Твърде сериозен, за да изглежда сладък.

Тя продължава да говори и прескача към работата си. Изготвя търговски марки и продукти и казва, че това е най-лесната и най-сложната работа на света. Сложна в началото, защото е толкова трудно да накараш някого да запомни нещо, но щом хората започнат да разпознават марката, става лесно.

– В един момент вече дори няма значение какво продаваш. Марката става по-важна от самия продукт.

Тя посочва телефона ми и пита дали съм го купил заради марката, или защото телефонът ми харесва.

И двете?

Усмихва се. Виждаш ли. Дори ти не си сигурен.

Явно не съм.

– Ти с какво се занимаваш?

Счетоводител.

Тя кимва. Професията с най-нисък фактор на вълнение в света, но е сигурна, стабилна и леснодостъпна за един глух човек. Цифрите не общуват на глас.

Барманът се приближава. Той е чист и спретнат, вероятно студент. Петра поема поръчването на питиетата – защото аз съм глух. Жените винаги мислят, че имам нужда да се грижат за мен. Приятно им е да правят неща за мен, защото мислят, че съм слаб.

Петра ни осигурява още две питиета и нова купичка с чипс и се усмихва, видимо доволна от себе си. Това ме разсмива. Мълчаливо, но все пак ме разсмива.

Тя се навежда към мен и слага ръка върху моята. Не я отмества. Забравила е, че аз не съм нейният съвършен мъж, и развръзката помежду ни става по-предвидима. Не след дълго отиваме в нейния апартамент. Решението е по-лесно, отколкото би трябвало, макар да не се дължи на факта, че я намирам за особено привлекателна. Заради избора е. Тя ми предоставя властта да кажа „да“ или „не“, и това е по-вълнуващо от нея самата.

Петра живее в центъра на града, близо до бара, точно по средата на всички големи рекламни надписи. Апартаментът ѝ не е толкова подреден, колкото очаквах, навсякъде има разхвърляни вещи, листове хартия, дрехи и чинии. Кара ме да мисля, че често губи ключовете си.

– Лайънъл е тук някъде. Сигурно се крие.

Не се залавям да търся въпросната сериозна котка.

Тя обикаля насам-натам, оставя чантата си на едно място и захвърля обувките си на друго. Появяват се две стъклени чаши, пълни с червено вино, и тя ме завежда в спалнята. Обръща се с лице към мен усмихната. Петра е станала по-привлекателна, дори скучната ѝ коса сякаш проблясва. От алкохола е, да, но също така от радостта ѝ. Долавям, че не се е чувствала толкова радостна от известно време, и не съм сигурен защо. Петра е достатъчно привлекателна.

Тя се притиска в мен с топлото си тяло, с натежал от вино дъх. Взема чашата от ръката ми и я оставя настрани.

Допивам виното в чашата си доста по-късно, докато лежим в тъмнината и единственият източник на светлина е телефонът ми. Подаваме си го един на друг и си пишем, шегуваме се с нас самите и факта, че сме напълно непознати.

Любим цвят? – питам аз.

Лимоненозелено. Сладолед?

Дъвка.

Дъвка? Синият?

Да.

Кой го яде това?

Кой е твоят любим?

Френска ванилия. Любима пица?

С шунка.

Всичко свърши.

Така ли?

Чакай, още ли говорим за пица?

Не говорим за пица.

След това тя се унася първа. Чудя се дали да не си тръгна, после дали да не остана, и се колебая толкова дълго между двете, че се унасям.

Когато се събуждам, все още е тъмно. Измъквам се от леглото, без да будя Петра. Тя спи по корем, заровила лице в леглото, отметнала крак и с коса, разпиляна около главата ѝ. Не мога да реша дали наистина ми харесва, или не, затова не взимам решение. Не се налага да го правя.

На нощното шкафче стоят обиците ѝ. Направени са от цветно стъкло, две спиралки в различни нюанси на синьото, които изглеждат точно като очите ѝ. След като се обличам, пъхвам обиците в джоба си. Взимам ги, за да ми напомнят повече да не правя така.

Отправям се към входната врата, без да поглеждам назад.

– Наистина ли си глух?

Казва го на глас, на гърба ми.

Чувам я, защото не съм глух.

И продължавам напред.

Преструвам се, че не я чувам, отивам право до вратата и я затварям след себе си, след това излизам от нейната сграда, продължавам надолу по улицата и свивам зад ъгъла. Едва тогава спирам, като се чудя как ли е познала. Сигурно съм се издал.